Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (62)

61

Бернадет Палмър все още е облечена в униформата си на медицинска сестра, блуза в ярък цвят и добре ушит панталон, докато чака във фоайето на сградата на ФБР.

„Просто търси най-ниската личност, която някога си виждала“ — казал й бе Оуди.

„Това сигурно е тя“ — мисли си Бернадет, когато Дезире Фърнис излиза от асансьора. Дори на обувки с висок ток специалният агент не стига до гърдите на Бернадет. И все пак всичко в нея е пропорционално, сякаш е умален макет на нормална жена.

Дезире предлага да седнат. Сядат една срещу друга на кожен диван. Хората им хвърлят погледи, докато вървят към асансьорите, от което Бернадет се стеснява. Колкото по-бързо приключи с тази работа, по-добре. Вади хартиена папка от дамската си чанта.

— Не знам какво означава това и защо е важно, но Оуди ми каза, че трябва да го дам на вас и само на вас.

— Чули сте се.

— Обади ми се в работата.

— Кога?

— Преди час.

— Къде се намираше? Съобщихте ли на полицията?

— Съобщавам на вас.

Дезире отваря папката. Първият документ е акт за раждане, издаден в Салвадор на името на Белита Сиера Вега, родена на 30 април 1982 година. Баща й е испанец, управител на магазин, а майка й е аржентинка, шивачка на рокли. Следващият документ е брачно свидетелство, в което също фигурира името на Белита, издадено от църква в Лас Вегас през януари 2004 година. Името на младоженеца: Оуди Спенсър Палмър.

Дезире вдига очи от документа.

— Откъде ги взехте?

Бернадет сякаш се замисля над последствията, ако отговори на този въпрос; явно се чуди дали ще си има неприятности.

— Оуди ми ги изпрати. Имахме система. Той си направи електронна поща и ми даде паролата и потребителското име. Всяка седмица влизах там, а той ми оставяше съобщения в папка „Чернови“. Понякога към тях имаше прикрепени документи. Каза ми да принтирам всичко и да изтрия всички съобщения така, че да не остане и следа от тях. Не трябваше да казвам на никого. И не можех да ползвам пощата за друго.

Дезире си представя точно как са се случвали нещата. Оуди е регистрирал анонимна поща от компютъра в библиотеката на затвора. Оставял е съобщения в папка „Чернови“, което е стар трик, използван от терористи и тийнейджъри, които не искат да ги заловят, защото тези писма така и не се изпращат и дигиталната следа, която оставят, е по-незабележима.

В папката има снимка, на която Оуди стои под арка от бели и розови цветя. Обвил е ръка около талията на млада жена, а зад гънките на роклята й наднича малко момче.

— Знаехте ли, че брат ви е бил женен?

Бернадет клати отрицателно глава.

— Познавате ли тази жена?

— Не.

Дезире открива акт за раждане, издаден в Сан Диего. Момче, родено на четвърти август две хилядната година. Първо име: Мигел. Фамилия: Сиера Вега. Име на бащата: Едгар Родриго Диас (починал).

Започва да прелиства страниците по-бързо, разглежда останалите документи в папката, сред които има проучвания за собственост на тексаски имоти, копия от нотариални актове за собственост, касови бележки, финансови отчети, годишна фирмена възвръщаемост и изрезки на статии от списания. Сигурно са събирани и категоризирани с години.

Из документите постоянно изниква името Виктор Пилкингтън. Познато е на всеки, който е израснал в Тексас. Дезире има специфична връзка с него. Прапрадядо й Уилис Фърнис е бил роден в плантацията на семейство Пилкингтън през 1852 година и е обработвал земите им почти петдесет години. Съпругата му Есме, дойка и шивачка, най-вероятно е кърмила дядото на Виктор Пилкингтън и е кърпила чорапите му.

Семейство Пилкингтън бе дало на света двама конгресмени и петима щатски сенатори, преди империята им да се срине покрай енергийната криза в средата на седемдесетте години. Състоянието на семейството бе заличено, а един от тях — Дезире не може да си спомни точно кой — влезе в затвора за измама с ценни книжа и търговия с вътрешна информация.

През последните години Виктор Пилкингтън възстанови част от статута на семейството си, като натрупа състояние от сделки с имоти и корпоративни акции. Сред изрезките има снимка, на която той се усмихва към фотоапаратите, застанал пред Музея на изящните изкуства в Хюстън, където председателства на латиноамериканската гала вечер за дарения. С черна вратовръзка. С бели зъби. С коса, зализана на вълнички. В друга статия е сниман как хвърля церемониалната първа топка на мач на „Рейнджърс“, бейзболната му униформа все още е с ръбчета от кутията, в която е продадена. Пресата го наричаше Председателя и Пилкингтън играеше тази роля; на снимките винаги беше с незапалена пура в ръка. Ожени се за момиче от висшето общество, потомка на две знатни фамилии. Баща й е купонясвал с Джордж Буш-син вечерта, когато го хванали да шофира пиян в Мейн през 1976 година.

Пари при пари отиват, Дезире го знае, но никога не е завиждала на богаташите от елита, които обикновено са феноменално тъпи и невежи относно живота на другите, както и слепи за красотата на истинския свят. Отново поглежда в папката на Оуди. В някои от документите се споменават компании за управление на трансакции и офшорни сметки. Ще се наложи криминален счетоводител експерт да й ги разясни.

Към края на папката намира лист хартия, който се изплъзва измежду два други и полита като отронено листо към земята. Страницата не е цяла. Някой е скъсал долната половина. Заглавието гласи:

КАЛИФОРНИЙСКА СЛУЖБА ЗА КОНТРОЛ НА АВТОМОБИЛНИЯ ТРАНСПОРТ

ИЗВЕСТИЕ ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА СОБСТВЕНОСТ И ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ОТГОВОРНОСТ

На Дезире й отнема секунда да осъзнае значението на документа, в който се споменава Понтиак 6000 със същата изработка, модел и регистрационен номер като колата, която е избухнала в пламъци през две хиляди и четвърта година в Дрейфъс Каунти и в която е била изпепелена жена. Колата е закупена в Сан Диего, Калифорния, на петнайсети януари две хиляди и четвърта година от Франк Робредо на цена от деветстотин долара. Мъжът, който я е купил, се е подписал като Оуди Спенсър Палмър.

Дезире обръща листа от другата страна. Фотокопие е, но не изглежда да е фалшификат.

— Разпознавате ли този подпис?

— На Оуди е.

— Разбирате ли какво значи това?

— Не.

Но Дезире разбира. Взема папката с всичко в нея, оставя Бернадет във фоайето и тръгва енергично към асансьора. Подробностите се наместват светкавично. По-бързо, отколкото може да понесе. Чувства се като шаферка, която се опитва да хване булчинския букет на сватба, но булката хвърля дузина букети и тя не може да задържи всички в ръцете си. Жената в колата е била Белита Сиера Вега, съпругата на Оуди. Момчето на снимката най-вероятно е нейният син.

Дезире стига до бюрото си. Отново отваря папката и се взира в сватбената фотография, като изучава малкото момче на снимката. Чертите му са по-скоро испански, отколкото салвадорски. Намира на компютъра снимка на Макс Валдес като тийнейджър и сравнява двете. Пораснал е, но е същото момче. Как е възможно?

Валдес е организирал осиновяването. Има връзки в офиса на областния прокурор, с адвокати и съдии, с хора, които могат да улеснят процедурите. Никой не се е появил да потърси Мигел. Баща му е умрял в земетресение. Майка му е загинала в горяща кола. Оуди е лежал в кома, почти без шанс да се възстанови. Медицинските доклади сочат, че е застрелян отблизо, с почти допряно до главата оръжие. Сякаш някой се е опитал да го екзекутира. А той все пак е оцелял. Станал е свидетел на всичко, което се е случило. Как да накараш такъв човек да замълчи?

— Работим до късно, а?

Дезире ахва стреснато и рязко затваря папката. Съсредоточила се е толкова, че не е чула приближаването на Ерик Уорнър.

— За бога, подскачаш по-уплашено от девица на затворническо родео — казва той и заобикаля бюрото й.

— Изненада ме.

— Какво четеш?

— Документи по един стар случай.

— Има ли новини за Палмър?

— Не, сър.

— Търся Сеногълс, не си вдига телефона.

— Не съм го виждала от снощи.

Уорнър вади от джоба си пакетче с хапчета против киселини и развива хартиената опаковка на едното.

— Чух за влизането с взлом в дома ти. Добре ли си?

— Добре съм.

— Мислех, че са ти казали да си останеш вкъщи.

— Да. Може ли да ви попитам нещо?

Уорнър слага таблетка на езика си.

— Зависи.

— Защо сложихте Франк начело на разследването?

— По-старши офицер е.

— Има ли друга причина?

Уорнър вдига ръце във въздуха, сякаш я кара да спре.

— Казвал ли съм ти, че съм срещал Джон Ф. Кенеди? Баща ми беше част от охраната на семейство Кенеди, не към края, слава богу. Не мисля, че би могъл да живее с това. Аз бях още момче. Един от любимите ми цитати на Кенеди е, че политиката е точно като футбола, ако виждаш дневната светлина, минаваш през дупката^[1].

— Значи причината е политическа?

Усмивката му стана иронично тъжна.

— Не е ли винаги така?