Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (20)

19

Таксито се носи по натоварената магистрала под червения взор на слънцето. Оуди гледа през затъмнените прозорци към океана от бездушни едноетажни молове, къщи с червени керемидени покриви и евтини панелни складове с бодлива тел на покрива и решетки на прозорците. Кога Хюстън се е върнал толкова назад в еволюцията? Винаги е бил странен град — сбирщина от квартали, където хората пътуват от вкъщи до работа и почти не общуват помежду си. Също като Лос Анджелис. Единствената разлика е, че Хюстън е туристическа дестинация, докато Ел Ей е само временна спирка по пътя към по-добро място.

Шофьорът на таксито е чужденец, но Оуди няма представа какъв е по народност. Предполага, че е от някоя от онези трагични страни — земя, завладяна от диктатори, фанатици или глад. Има тъмна кожа, по-скоро маслинена, отколкото кафява, и оредяваща коса, която сякаш се свлича назад по главата му. Като отваря плъзгащия се прозорец, който разделя предната и задната седалка, той се опитва да завърже разговор, но Оуди няма желание да говори. Умът му отлита назад към момента, когато остави Карл на брега на река Тринити.

В живота има моменти, когато трябва да се вземат важни решения. Ако сме късметлии, успяваме да ги вземем сами, но по-често някой друг решава вместо нас.

Карл не беше на реката, когато Оуди се върна с полицията и парамедиците. Нямаше кървави бинтове, оставено съобщение или извинение. Оуди знаеше какво се е случило, но не каза на никого. Направи го повече от уважение към родителите си, отколкото към Карл. Полицията искаше да подведе Оуди под отговорност, задето им е загубил времето, така че го задържаха в ареста още дванайсет часа, преди да му разрешат да се прибере вкъщи.

Изминаха седмици и името на Карл изчезна от вестникарските заглавия. През януари Оуди се завърна в колежа и го привикаха в офиса на декана. Оттегляха стипендията му, защото бил сред заподозрените в убийство на полицай.

— Не съм направил нищо лошо — възрази Оуди.

— Сигурно е така — заяви деканът. — Когато всичко се изясни и открият брат ти, можеш да кандидатстваш отново. Служителят, който отговаря за приема на студенти, ще оцени кандидатурата и личностната ти характеристика.

Оуди си събра нещата, изтегли спестяванията си, купи си евтина кола и тръгна на запад, за да постави километри разстояние между миналото и това, което му предстоеше. Кадилакът тракаше и бумтеше през всичките две хиляди и четиристотин километра път; все заплашваше да се разпадне, но показа такава воля за оцеляване, каквато хората приписват предимно на одушевени същества. Оуди никога не бе виждал как слънцето залязва над океана. Никога не бе виждал на живо как някой кара сърф. В Южна Калифорния видя и двете. Бел Еър, Малибу, Венис Бийч — известни места, гледки от филми и телевизионни предавания.

На Западния бряг беше различно. Жените миришеха на слънцезащитно олио и овлажняващ крем вместо на лавандула и талк. Постоянно говореха за себе си и бяха обсебени от материализма, спиритуализма, психотерапията и модата. Мъжете бяха със загар, с гъсти лъскави коси или с намазани със слънцезащитно олио голи глави, носеха ризи за стотици долари и обувки за три хилядарки. Бяха дилъри, мошеници, наркомани, мечтатели, актьори, писатели, влиятелни бизнесмени.

Оуди продължи на север до Сиатъл, а междувременно поработи като барман, охрана в нощно заведение, опаковчик, берач на плодове и доставчик. Отсядаше в евтини мотели, приюти за бездомници, а понякога при жени, които го водеха в дома си. След като пътува така в продължение на шест месеца, един ден влезе в стриптийз клуба на Ърбан Кович, където бледо момиче с преливаща от ластика на гащичките й плът полираше металния пилон с бедрата си. Дузина мъже в костюми я окуражаваха или се правеха, че не я забелязват. Повечето бяха колежанчета или костюмари, които се опитваха да впечатлят японските си партньори.

Тези момичета от Южна Калифорния изглеждаха, сякаш се наслаждават на работата си, усукваха се и движеха телата си около пилона по познатия начин и печелеха съвестно всяка банкнота, която се настанеше в прашките и презрамките на сутиените им.

Косата на управителя бе пригладена във влажни бразди като прясно изорано поле, а от джоба на ризата му стърчеше гребенче.

— Предлагате ли работа? — попита Оуди.

— Нямаме нужда от музиканти.

— Не съм музикант. Мога да работя на бара.

Управителят извади гребенчето и го прокара отпред назад по скалпа си.

— На колко си години?

— Двайсет и една.

— Опит?

— Малко.

Мъжът му даде формуляр за попълване и му каза, че може да изкара една смяна пробно, без заплащане. Оуди доказа, че е усърден в работата. Не пиеше. Не пушеше. Не смъркаше. Не играеше комар. Не се опитваше да чука момичетата.

Освен бара и стаите Ърбан Кович притежаваше и мексиканския ресторант в съседство, както и бензиностанцията отсреща. Те привличаха цели семейства и му помагаха да изпере част от парите, които печелеше от другите си, не дотам законни дейности.

Повечето вечери Оуди започваше работа в осем и оставаше до четири сутринта. Позволяваха му преди това да яде в ресторанта, който имаше заден двор с лозови насаждения и измазани стени с натрупани край тях бутилки вино.

След първите две седмици на новата работа забеляза автомобил със заличени номера да чака на паркинга. Обади се в полицията и изпразни касовите апарати, като скри парите под алуминиевите тави за отсервиране. Влязоха мъже с качулки на главите, въоръжени с пушки с къса цев. Оуди разпозна татуировката на единия. Ходеше с една от танцьорките и се мотаеше наоколо, за да се увери, че никой от комарджиите няма да стане твърде любвеобилен с нея.

Оуди вдигна ръце във въздуха. Хората наклякаха под масите. Момичето на пилона прикри гърдите си и кръстоса крака.

Въоръжените мъже счупиха касите и се ядосаха от оскъдната плячка. Онзи с татуировката размаха пушка към Оуди, но той запази спокойствие. Сирените приближаваха. Прогърмяха изстрели. Куршум разби огледалото над бара. Никой не пострада.

Ърбан Кович пристигна в ранните часове, на лицето му още личеше отпечатък от възглавницата. Управителят му каза какво се е случило и той извика Оуди в офиса си.

— Откъде си, хлапе?

— Тексас.

— Накъде отиваш?

— Още не съм решил.

Ърбан се почеса по брадичката.

— Хлапетата на твоята възраст трябва да вземат решение дали бягат от нещо, или бягат към него.

— Предполагам.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Да, сър.

— От днес нататък ще си ми шофьор. — Хвърли на Оуди ключовете за черния си джип чероки. — Ще ме вземаш всяка сутрин в десет, ако не съм ти дал други инструкции. Ще изпълняваш поръчки, когато е нужно. Ще ме оставяш вкъщи, когато ти кажа. Ще удвоя надницата ти, но ще бъдеш на Мос разположение двайсет и четири часа в денонощието. Ако това значи да спиш в колата, ще го правиш.

Оуди кимна.

— Точно сега искам да ме закараш у дома.

И така започна новата му кариера. Дадоха му стая над бара. Схлупена, под гредите на покрива и малко по-широка от коридор, но напълно безплатна, бонус към заплатата. Имаше прозорец на тавана и легло от грубо борово дърво. В ъгъла стояха струпани книгите и сакът му. Беше запазил учебниците си по инженерство заради смътната надежда, че един ден би могъл да завърши образованието си.

Оуди возеше Ърбан по срещи, вземаше хора от летището, минаваше да прибере дрехи от химическо чистене и доставяше пратки. Срещна Белита, когато веднъж отиде да вземе плик от къщата на Ърбан. Не знаеше, че е любовница на шефа му, нито го интересуваше, но от момента, в който я съзря, изпита странното усещане, че кръвта му тече в обратната посока, пулсира на заден ход през сърдечните му клапи, спуска се надолу, вместо да се изкачва нагоре, достига до крайниците му и се втурва обратно.

Понякога можеш да усетиш, че си срещнал човека, който е предопределен да промени живота ти.