Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (27)

26

В идните дни така и не се спомена нищо за играта на покер. Оуди караше Ърбан по разнообразните му срещи и изслушваше мненията и предразсъдъците му. Възхищаваше се на шефа си по-малко, отколкото преди, но успяваше да се престори, че нищо не се е променило. Една сутрин пътуваха към най-голямата ферма. Ърбан седеше по средата на задната седалка и Оуди го виждаше в огледалото за обратно виждане.

— Чух какво си направил за Белита миналата нощ — каза Ърбан. — Много благородно от твоя страна.

— Вашият приятел ли ви каза?

— Каза, че с Белита е изживял най-якото чукане в живота си. — Има голямо его.

— Не е Робинзон Крузо.

Оуди мина през портите на фермата. Лимузината вдигна прах, който се разпростря наоколо и се разстели по тъмнозелените листа на портокаловите дървета. Работниците се движеха между лехите и плевяха. Четирийсет метра по-нататък минаха покрай група прости къщички, построени от бракуван дървен материал, мрежа за ограждения, камъни и листове щанцована стомана. От импровизиран простор висеше пране. Насапунисваха косата на малко дете в тенекиена вана. Закръглената му майка вдигна поглед и с мокра ръка отмести кичур коса от челото си.

— Изчука ли я? — попита Ърбан.

— Не.

— Тя каза, че дори не си се пробвал.

— Стана ми мъчно за нея.

Ърбан се замисли над думите му.

— Имаш доста скъпоструваща съвест.

Спряха пред боядисана в бяло фермерска къща в стил „хасиенда“. Оуди внесе чантите с пари в къщата, тези долари щяха да платят надниците на работниците, да усмирят профсъюзите, да корумпират политици или да подкупят митничари. На Оуди му изглеждаше, че Ърбан се е впил в продажната артерия на Сан Диего. Знаеше кои колела да смаже, чии длани да напълни с пари и чий задник да оближе.

— Моралното недоволство е променливо нещо — обясни Ърбан. — Не можеш винаги да разчиташ на стриптийз барове и танци в скута да ти плащат сметките. Трябва да разнообразяваш. Запомни го добре.

— Да, сър.

Оуди сложи парите на излъскано бюро от явор и се обърна да си ходи, когато Ърбан премести една картина от стената и зад нея се откри сейф. Отключи го, като въведе необходимата комбинация.

— Искам да заведеш Белита по магазините — каза Ърбан. — Помогни й да си купи елегантни дрехи. Като за работа.

— Тя чисти къщата ви.

— Повишавам я. Един от куриерите ми беше пребит и ограбен вчера. Може би казва истината. А може и той самият да е организирал целия грабеж. Но отсега нататък Белита ще ходи да събира парите.

— Защо тя?

— Никой няма да заподозре, че красива млада жена носи толкова много пари в брой.

— А ако някой го направи?

— Ти ще се грижиш за нея.

Оуди запелтечи.

— Не разбирам защо държите да съм аз.

— Тя ти вярва. Аз също.

Ърбан отброи осемстотин долара от пачките с пари.

— Искам да й купиш хубави неща. От онези луксозни бизнес костюми, които носят жените, но не с панталони, ясно? Харесвам я с пола.

— Кога?

— Утре. Заведи я на Родео драйв^[1]. Покажи й къде живеят филмовите звезди. Бих я завел аз, но съм зает… — Замълча за миг, преди да добави: — А и тя все още ми е ядосана за вечерта, когато играхме покер.

Оуди взе Белита след закуска. Облякла бе същата рокля, която носеше при запознанството им, но се бе наметнала с лека жилетка от тънка прежда. Държеше ръцете си скръстени отпред и седна свенливо на седалката до шофьора със събрани колене, сложила мека платнена чанта в скута си.

Вместо да тръгне с лимузината или с джипа, Оуди взе мустанга кабриолет на Ърбан, в случай че Белита поиска да се вози със свален покрив. Показваше й забележителностите, говореше за времето и понякога поглеждаше към нея. Хванала бе назад косата си с фиба от костенуркова черупка, а кожата й изглеждаше като потопена в бронз и полирана с мека кърпа. Оуди започна да й говори на испански, но тя искаше да упражни английския си.

— От Мексико ли си?

— Не.

— А откъде?

— Салвадор.

— Намира се в онази посока, нали?

Белита го изгледа. Той се почувства глупаво. Заговори отново:

— Не изглеждаш много…

— Какво?

— Няма значение.

— Баща ми е роден в Барселона — обясни тя. — Отишъл в Салвадор като моряк от търговския флот, когато бил на около двайсет. Майка ми е от Аржентина. Двамата се влюбили.

Оуди караше на север по магистрала „Сан Диего“, следваше брега на първите сто километра — океанът отляво, планините отдясно. След Сан Клементе свиха към вътрешността, като останаха на шосето, което водеше към центъра на Лос Анджелис. В средата на седмицата, в разгара на лятото, Родео драйв беше пълна с туристи: хора от други градове и богати местни. На хотелите стояха портиери в ливреи, а в ресторантите — охранители в смокинги. Всяка табела беше ярка и чиста, сякаш произведена в стерилна фабрика в Силициевата долина.

Докато караше, Оуди зададе няколко въпроса, но Белита не изглеждаше склонна да говори за себе си. Сякаш не искаше да й се напомня коя е и откъде идва. Затова Оуди говореше за себе си — как отишъл в колеж, за да учи инженерство, но прекъснал след две години и дошъл в Калифорния.

— Защо никога не излизаш с момичетата? — попита го тя.

— Какво?

— Момичетата в бара, те мислят, че си… не знам думата. Una marica.

— Какво означава това?

— Мислят, че харесваш пениси.

— Мислят, че съм гей?

Белита се разсмива.

— Какво е толкова смешно?

— Изражението… лицето ти.

Оуди се почувства глупаво и не каза нищо. Всъщност нямаше представа какво да каже. Никога не беше чувал нещо толкова нелепо. Пътуваха в мълчание. Той кипеше отвътре, но скоро усети, че отново я гледа скришом, изпива я с очи, поглъща детайлите и ги запечатва в паметта си.

Реши, че тя е странно създание — като диво животно, почти застанало на открито, несигурно дали да излезе от прикритието си. Белита излъчваше завладяваща, почти магическа тъга, която сякаш изпразваше света. Носеше усещането, че болката допълва красотата й; че единственият начин да оцениш съвършенството, е да признаеш невъзможността, да видиш недостатъците.

Тя сочеше дизайнерските магазини с познати имена като „Армани“, „Гучи“, „Картие“, „Тифани“ и „Шанел“. Говореше английски, сякаш сега го учеше — пробваше всяка фраза, сливаше думите. Понякога питаше дали е казала нещо правилно.

Оуди паркира мустанга и двамата тръгнаха по Родео драйв, покрай бутици, салони, автомобилни изложби, ресторанти и коктейлбарове. Само за няколко пресечки преброи три ламборгинита, две ферарита и едно бугати.

— Къде са филмовите звезди? — попита Белита.

— Кого искаш да видиш?

— Джони Деп.

— Не мисля, че живее в Лос Анджелис.

— Ами Антонио Бандерас?

— Той от Салвадор ли е?

— Не.

Белита погледна през витрината на магазина, където кльощави продавачки, облечени в черно, демонстрираха заучено безразличие.

— Къде са всички дрехи? — попита.

— Изкарват само по няколко наведнъж.

— Защо?

— За да изглеждат по-специално.

Белита спря да разгледа една рокля.

— Искаш ли да я пробваш? — попита Оуди.

— Колко струва?

— Трябва да попиташ.

— Защо?

— Просто трябва.

Белита продължи нататък. Същото се повтаряше при всеки магазин. Поглеждаше през витрината или през вратата, без дори да влезе навътре. Прекараха час в обикаляне на едни и същи пресечки. Нагоре и надолу. Белита не искаше да спрат да си вземат кафе, напитка или нещо за ядене. Не искаше да стои там. Оуди я поведе с колата по булевард „Санта Моника“, покрай полицейското управление на Бевърли Хилс, към Западен Холивуд. Видяха Китайския театър и Алеята на славата — места, претъпкани с японски туристически групи, които следваха яркоцветни чадъри и се снимаха с имитатори на Мерилин Монро, Майкъл Джексън и Батман.

Белита сякаш се отпусна. Позволи на Оуди да й купи сладолед. Каза му да я изчака и влезе в магазин за сувенири. През прозореца той я видя да си купува тениска с принтирана снимка на надписа „Холивуд“.

— Прекалено малка е за теб — каза й, докато надничаше в чантата й.

— За подарък е — отвърна Белита и я дръпна.

— Никакви дрехи не сме ти купили още.

— Заведи ме в някой мол.

Оуди я закара в бездушен бетонен търговски център, обграден от километри паркирали коли и с купища палмови дървета, които изглеждаха изкуствени, но най-вероятно бяха истински. Белита го накара да седне на пластмасов стол пред пробната. Влизаше и излизаше, показваше му се облечена в поли и сака и го питаше за мнението му. Той кимаше всеки път и си мислеше, че тя може да облече чувал от зебло и пак да е красива. Оуди не разбираше защо жените изпитват толкова голяма нужда да се издокарват с къси поли и високи токчета, да са елегантни като чаши за шампанско, след като изглеждат също толкова добре в тениска и избелял чифт дънки.

Белита избираше внимателно. Оуди плати. После я убеди да седнат в ресторант с ленени покривки на масите. Откри, че се чувства необяснимо щастлив, при това за първи път от много време насам. Говореха си на испански, той гледаше светлината, която проблясваше в очите й, и не можеше да си представи по-красива жена. Представяше си как седят заедно в малко кафене край морето, някъде в Салвадор, как палмите се веят над главите им, а морето е яркосиньо като на онези снимки, които човек вижда в туристическите брошури.

— Каква искаше да станеш, като беше малка? — попита я.

— Щастлива.

— Аз исках да бъда пожарникар.

— Защо?

— Когато бях на тринайсет, видях пожарникари да изваждат трима души от горяща сграда. Само един от пострадалите оцеля, но си спомням как пожарникарите излязоха от пушека, покрити със сажди и прах. Изглеждаха като статуи. Паметници.

— Искал си да бъдеш статуя?

— Исках да бъда герой.

— Мислех, че си искал да станеш инженер.

— Това беше по-късно. Харесваше ми идеята да строя мостове и небостъргачи. Неща, които ще останат след смъртта ми.

— Можел си да посадиш дърво — каза тя.

— Не е същото.

— Там, откъдето идвам, хората ги интересува повече да отглеждат храна, отколкото да строят паметници.

В късния следобед се бориха с трафика на път за вкъщи. Слънцето беше слязло ниско и рисуваше ярка пътека върху океана — абсолютно права и златиста. Водите му бяха бурни и вълните се разбиваха пенливи на пясъчната ивица.

— Искам да се разходя по плажа — каза Белита.

— Започва да се стъмва.

— Моля те.

Оуди зави на следващата пресечка на магистралата „Олд Пасифик“, продължи по черен път под златистите скали и спря пред изоставена вишка на спасител. Белита остави сандалите си в колата. Изтича по ивицата пясък. Слънцето блестеше през тънката материя на роклята й и подчертаваше всяка извивка.

Оуди се затрудни със свалянето на ботушите. Нави нагоре дънките си. Намери Белита да цапа в пяната, издърпала по-нагоре по бедрата роклята си, за да не я напръска.

— Солената вода е много лечебна — каза му. — Когато бях малка, ми правиха операция на крака. Баща ми ме водеше на океана, където всеки ден сядах в един скален басейн и кракът ми се оправи. Спомням си, че заспивах със звука на вълните. Затова обичам морето. Татко Океан ме помни.

Оуди не знаеше какво да каже.

— Ще плувам — заяви Белита. Изтича обратно на плажа, разхлаби роклята си и я избута надолу, остави я да падне на пясъка.

— Ами дрехите ти?

— Имам нови.

Нагази във водата по бельо и ахна от студа. Погледна през рамо — движение, което Оуди никога нямаше да забрави. Миг, запечатан в ума му: съвършенството на кожата й, музиката в смеха й; очите й — толкова наситенокафяви, че думата „кафяво“ бледнееше пред тях. И точно в този миг разбра, че винаги ще копнее за Белита, без значение дали ще прекарат живота си заедно, или ще се разделят същата тази вечер и той никога повече не я види.

Белита се гмурна под една вълна. Оуди я загуби от поглед. Измина време. Нагази по-дълбоко и извика името й. Все още не се беше появила на повърхността. Разкъса ризата си и я хвърли зад себе си. Влезе по-надълбоко, изпаднал в ужас. Подхлъзна се и водата го заля. Студът се уви около него.

Видя я точно преди вълната да се разбие в него и да го повлече надолу, усукала тялото му. Вече не знаеше кое е горе и кое — долу. Удари главата си в нещо твърдо. Завъртя се. Започна да рита към повърхността. Друга вълна го блъсна и заля. Оуди глътна вода и започна да се блъска на сляпо.

Усети ръце около кръста си. В ушите му прозвучаха прошепнати думи:

— Успокой се.

Някой го издърпа назад, докато краката му докоснаха дъното. Оуди пелтечеше, кашляше и сякаш бе погълнал цяла вълна. Белита взе лицето му в ръце, той избърса очи и също я погледна, взря се в нея напрегнато, погълнат от чувство за странна, обезпокоителна интимност.

— Защо не ми каза, че не можеш да плуваш? — попита Белита.

— Помислих, че се давиш.

Бельото й прилепваше по нея и той си спомни за първия път, когато я видя в къщата на Ърбан.

— Защо все се опитваш да ме спасяваш?

Оуди знаеше отговора, но се страхуваше от въпроса.