Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (14)

13

Мос потупва джоба на ризата си, за да провери дали пликът с парите е още там. Удовлетворен, изучава ламинираното меню, устата му се е наляла със слюнка, която той преглъща. Поглежда цените. Откога един бургер струва шест долара?

Сервитьорката е тъмноока, с медна кожа, облечена е в бели шорти и червена блуза. Работи с ученически ентусиазъм, който сигурно й носи много бакшиши.

— Какво ще желаете? — пита, хванала малка черна кутийка вместо бележник за поръчки.

Мос избъбря поръчката си.

— Палачинки. Гофрети. Бекон. Наденички. Яйца — бъркани, на очи и пържени. А този кремообразен сос какъв е?

— „Холандес“.

— Да, и от него, както и пържени картофи, боб, бисквити и сос.

— Очаквате ли още някого?

— Не.

Жената отново поглежда поръчката.

— Майтапите ли се с мен?

Мос поглежда табелката с името й.

— Не, Амбър, не се майтапя.

— Ще изядете всичката тази храна?

— Да. Ще изляза оттук със залитане, хванал в ръце корема си.

Амбър сбърчва нос.

— Искате ли нещо, с което да я прекарате по-добре?

— Кафе и портокалов сок. — Мос спира за миг, мисли. — Имате ли сок от грейпфрут?

— Да.

— Ще започна с него.

Амбър отива в кухнята и Мос вдига мобилния телефон. Удивява се колко е малък. Преди мобилните телефони бяха тухли, разнасяни от шпиони и мъже в костюми. Сега са като бижута или запалки. Виждал ги е във филмите и по телевизията как хленчат като разглезени деца, а хората потупват с пръст по екрана, сякаш изпращат съобщения по морзовата азбука.

На кого да се обади? На Кристъл за начало, но не иска да я забърква в това. Изминали са петнайсет години, откакто за последно я е прегърнал, както си му е редът. Обикновено си говорят през плексигласово стъкло и дори не се държат за ръце, прекарват по един час заедно, преди жена му да се върне обратно в Сан Антонио, където работи като медицинска сестра на стоматолог.

„А ако подслушват разговорите? — пита се Мос. — Могат ли да го направят?“ Ще изпълнят ли своята част от договорката, ако намери Оуди Палмър? Вероятно не. Ще го преебат с усмивка и в двата случая — ще му кажат едно, докато правят друго, и през цялото време ще се усмихват.

Може би има друг изход, ако успее да намери парите. Със седем милиона долара човек би могъл да си купи кралство или остров, или нова самоличност, или нов живот. Могат да му купят билет за излизане от Ада, ако познава пътническия агент на Дявола.

С Оуди са приятели от дълго време, но какво значение има това, когато животът ти е заложен на карта? Приятелствата в затвора се градят заради оцеляване и взаимна изгода, не на базата на уважение или лоялност. Защо Оуди не му каза, че планира да избяга? Мос го опази жив. Пазеше му гърба. Намери му работа в библиотеката на затвора и уреди да са в съседни килии, за да могат да играят шах нощем, като пишат всеки ход на парче хартия и го бутват по бетонния под.

Оуди трябваше да му каже. Дължеше му поне това.

От кухнята се показва готвачът — тантурест тъмнокож мексиканец, чиито бузи са толкова надупчени с белези от акне, че изглежда като надъвкан молив. Сервитьорката посочва Мос. Мъжът кима, очевидно удовлетворен, а Амбър носи на Мос кафето и плодовия сок.

— За какво беше това? — пита затворникът.

— Шефът иска да платиш предварително.

— Защо?

— Мисли, че ще избягаш, преди да ти донеса сметката.

Мос вади плика от джоба си и преброява три двайсетачки.

— Да видим докъде ще ми стигнат тези.

Амбър гледа плика с разширени очи. Мос й дава още десетачка.

— Това е за теб.

Жената пъха парите в задния си джоб, гласът й сега е по-нисък, почти дрезгав. Мос усеща древен трепет. Достатъчно е стар, за да й бъде баща, но усещането си е усещане. В това момиче няма никаква горчивина или злоба, няма поквара от живота, няма татуировки или пиърсинги, нищо избледняло, износено или изнурено. Може да си я представи как с лекота изкарва гимназията, популярна сред момчетата, как размахва помпони на футболното игрище, прави цигански колела и показва гащичките и най-ярката си усмивка. Сега е в колежа, работи на половин ден и родителите й се гордеят с нея.

— Имате ли монетен телефон? — пита Мос.

Амбър поглежда към мобилния му телефон, но казва само:

— Отзад, между двете тоалетни. — Дава му и малко дребни монети.

Мос набира номера. Слуша звъненето. Кристъл вдига.

— Здравей, бебчо, аз съм — казва й.

— Мос?

— Самият той.

— Обикновено не се обаждаш в неделя.

— Никога няма да познаеш къде съм.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Седя в един крайпътен ресторант и се каня да хапна страхотна закуска.

Няколко секунди изминават в тишина.

— Да не си се натряскал?

— Не, бебчо, трезвен съм като краставичка.

— Избяга ли?

— Не.

— Какво стана?

— Пуснаха ме.

— Защо?

— Дълга история. Ще ти разкажа, като дойдеш.

— Къде си?

— Бразория Каунти.

— Ще си дойдеш ли у дома?

— Първо трябва да свърша една работа.

— Каква?

— Свързана с Оуди Палмър.

— Той е избягал! Видях по новините.

— Мислят, че знам къде е.

— Така ли е?

Мос се смее.

— Нямам си идея.

На Кристъл не й се струва смешно.

— Какви са тези хора, които те карат да го търсиш?

— Работодателите ми.

— Вярваш ли им?

— Не.

— О, Мос, какво си направил?

— Спокойно, бебчо, държа нещата под контрол. Страшно искам да те видя. Толкова съм надървен, че слончето Дъмбо може да ми завиди, ако се сещаш какво имам предвид.

— Сега вече ставаш груб — кара му се Кристъл.

— Сериозно ти говоря, бебчо, надървен съм толкова, че не ми достига кожа да си затворя очите.

— Млъкни вече.

Мос й дава номера на мобилния си телефон и й казва, че ще се срещне с нея в Далас.

— Защо в Далас?

— Там живее майката на Оуди Палмър.

— Не мога просто да захвърля всичко и да дойда в Далас.

— Не ме ли чу? Надървен съм толкова много, че…

— Добре, добре.