Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (11)

10

Балната зала е претъпкана със стотици гости: мъже в смокинги и жени с токчета и коктейлни рокли, с дълбоки деколтета или голи гърбове. Все двойки професионалисти — капиталисти и банкери, счетоводители, бизнесмени, строителни предприемачи, инвеститори и лобисти. Всички те са тук, за да се срещнат със сенатор Едуард Даулинг — току-що избран и благодарен за подкрепата им, техния човек в горната камара.

Сенаторът очарова гостите като опитен професионалист — ръкува се силно, потупва по рамото и казва по нещо лично на всеки. Около него хората сякаш затаяват дъх и се къпят в светлината на успеха му. И все пак — въпреки лъскавия му вид и очевидна харизма — в начина на общуване на Даулинг личи нещо от продавача на коли втора ръка, сякаш безмерната му самоувереност е заучена от касети за самопомощ и от книги за мотивация.

Пренебрегнал таблите с шампанско, Виктор Пилкингтън си е намерил леден чай в заскрежена чаша. От своите сто деветдесет и три сантиметра той може да гледа над морето от глави и да си отбелязва какви съюзи се сключват или кой с кого не разговаря.

Съпругата му Мина е някъде в тълпата, облечена в надиплена копринена рокля, която се спуска на елегантни вълни към извивката на кръста и между гърдите й. На четирийсет и осем е, но изглежда десет години по-млада благодарение на тренировките по тенис три пъти седмично и на един калифорнийски пластичен хирург, който нарича себе си „скулптор на тела“.

Мина израсна в Енгълтън, играеше тенис в отбора на местната гимназия, преди да отиде в колежа, да се омъжи, да се разведе и да опита отново. Двайсет години по-късно тя все още изглежда добре на тенис корта и извън него, независимо дали играе смесени двойки, или флиртува с по-млади мъже в балната зала „Магнолия“.

Пилкингтън подозира, че тя му изневерява, но поне е дискретна. Той също се опитва да бъде. Двамата спят в отделни стаи. Живеят отделен живот. Но поддържат фасадата, защото обратното би им излязло твърде скъпо.

Край него минава мъж. Пилкингтън вдига ръка и хваща рамото му.

— Как върви, Роланд? — пита той началника на екипа на сенатор Даулинг.

— Малко съм зает в момента, господин Пилкингтън.

— Той знае, че искам да го видя, нали?

— Да, знае.

— Каза ли му, че е важно?

— Да.

Роланд изчезва в тълпата. Пилкингтън си взема ново питие и разговаря за незначителни неща с познати, без да сваля очи от сенатора и за миг. Не харесва особено политиците, въпреки че семейството му е произвело няколко. Прадядо му Август Пилкингтън беше конгресмен при управлението на Кулидж^[1]. Тогава семейство Пилкингтън притежаваше половината община Белмор, имаше дялове в петрола и корабоплаването. Но баща му загуби всичко в петролната криза през седемдесетте години. Семейното състояние, трупано шест поколения, бе унищожено в рамките на шест месеца — такива са приумиците на капитализма.

Оттогава Виктор дава най-доброто от себе си, за да възстанови семейното име. Образно казано, да купи обратно фермата хектар по хектар, парче по парче, тухла по тухла. Но това му носи загуби в личен план. Някои хора успяват благодарение на родителите си, а други — въпреки тях. Неговият баща прекара пет години в затвора и накрая чистеше болнични тоалетни. Пилкингтън презираше слабостта на този мъж, но ценеше плодовитостта му. Ако през 1955 година не беше направил бебе на млада продавачка, която изнасилил на задната седалка на своя ретро „Даймлер“^[2] (специално внесен от Англия), Виктор никога нямаше да се роди.

Странно е как едно семейство може да тържествува със своето величие, да проследява родословието си чак до основателите на Тексас с техните политически кабинети, компании и династични бракове, докато най-голямото постижение на друго семейство е просто, че е оцеляло. Едва след банкрута и влизането на баща му в затвора Виктор можа да оцени какво постижение е да се издигнеш над обикновените хора.

Но в балната зала тази вечер той все още се чувства като провал.

В далечния край на залата сенатор Даулинг е заобиколен от доброжелатели, подмазвачи и хора, които се грижат за политическия му имидж. Жените го харесват, особено властните жени начело на фамилията. Всички семейства от висшата класа са тук, включително един младеж с фамилия Буш, който разказва футболни истории от колежа. Всички се смеят. Когато си Буш-младши, анекдотите няма нужда да са смешни.

Вратите на кухнята се отварят и излизат четирима сервитьори, понесли двуетажна торта със свещички за рожден ден. Оркестърът подхваща песента „Честит рожден ден“ и сенаторът притиска ръка към сърцето си и се покланя към всеки ъгъл на балната зала. Фотографите са в готовност. Светкавиците на фотоапаратите се отразяват в излъсканите му зъби. Съпругата му се материализира до него, облечена в черна вечерна рокля, която е съчетала с огърлица от диаманти и сапфири. Целува го по бузата и оставя отпечатък от червило — кадърът, който ще излезе в светските страници на вестник „Хюстън Кроникъл“ в неделя.

Три наздравици. Аплодисменти. Някой се шегува за броя на свещичките. Сенаторът отвръща с остроумна реплика. Пилкингтън вече се е обърнал с гръб и е отишъл на бара. Има нужда от нещо по-силно. Бърбън. Лед.

— На колко години е сенаторът? — накланя се към него мъж с развързана папийонка, която виси на гърдите му.

— На четирийсет и четири. Най-младият щатски сенатор за последните петдесет години.

— Не изглеждате особено впечатлен.

— Той е политик, накрая със сигурност ще ни разочарова.

— Може би ще е различен.

— Надявам се, че не.

— Защо?

— Ще бъде като да откриеш, че няма Дядо Коледа.

Пилкингтън е чакал достатъчно. Придвижва се през тълпата, стига до сенатора и го прекъсва по средата на вица, който разказва.

— Извинявай, Теди, но те викат на друго място.

Раздразнението на Даулинг е очевидно. Извинява и се отдалечава от групата хора.

— Мисля, че трябва да ме наричаш „сенаторе“ — казва на Пилкингтън.

— Защо?

— Защото съм такъв.

— Познавам те от времето, когато си правеше чекии над каталога „Джей Си Пени“^[3] на майка си, така че може да ми отнеме известно време да свикна да те наричам „сенаторе“.

Бутат една врата и слизат със сервизния асансьор до кухните долу.

В мивките персоналът търка тенджери от неръждаема стомана, а по плотовете са наредени чинии за десерт. Двамата мъже излизат навън. Въздухът мирише на скорошен дъжд, а луната хвърля жълти отблясъци в локвите. По главната улица има задръстване и в двете посоки.

Сенатор Даулинг развързва папийонката си. Има деликатни женствени ръце, които подхождат на скулите и малката му уста. Тъмната му коса е подстригана грижливо и сресана с мокър гребен, така че да има път от лявата страна на скалпа му. Пилкингтън вади пура и прокарва език по края й, но не се опитва да я запали.

— Оуди Палмър е избягал от затвора миналата вечер.

Сенаторът се опитва да не реагира, но Пилкингтън забелязва напрежението в раменете му.

— Каза, че държиш нещата под контрол.

— Така е. Кучетата са следвали дирята му до язовира „Чоук Кейниън“. Дължината му е около пет километра. Най-вероятно се е удавил.

— Ами медиите?

— Никой не е разбрал за случилото се.

— А ако започнат да задават въпроси?

— Няма.

— Ако го направят?

— Колко души си давал под съд като областен прокурор? Свършил си си работата. Това е единственото, което трябва да кажеш.

— А ако не е мъртъв?

— Ще бъде заловен и изпратен обратно в затвора.

— А дотогава?

— Ще си траем. Всеки пройдоха в щата ще търси Палмър. Ще го завържат и ще му извадят ноктите, за да разберат какво е станало с парите.

— И все пак той може да ни навреди.

— Не, той е умствено увреден, не помниш ли? Продължавай да го казваш на хората. Казвай им, че Оуди Палмър е опасен избягал затворник, който е трябвало да седне на електрическия стол, но федералните са провалили работата. — Пилкингтън стиска пурата между зъбите си и смуче сдъвкания край. — Междувременно искам да задействаш някои свои връзки.

— Каза, че всичко е под контрол.

— Просто се презастраховаме.