Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (22)

21

Таксито оставя Оуди пред детската болница в Тексас. Той плаща, шофьорът поглежда банкнотите и казва, че заслужава поощрение. Оуди го поощрява, като му казва да бъде помил с майка си, и получава отговор, който никоя майка не би искала да чуе.

След като си купува кафе и виенски сладкиш от отсрещното заведение, сяда на циментова колонка и започва да наблюдава главния вход на болницата. Медицинските сестри излизат по двойки и тройки, нощната смяна е свършила и си отиват вкъщи. Заместничките им идват с влажни коси и прилежно изгладени панталони и шарени блузи. Оуди облизва трохите от пръстите си и следи Бернадет, докато отпива от картонената си чаша. Обикновена и симпатична, тя има два пропуска, закачени на блузата, и ходи леко прегърбена, защото е по-висока, отколкото иска да бъде.

Докато растеше, Оуди нямаше много общо със сестра си, която беше с дванайсет години по-голяма и му изглеждаше като всезнайка. Но помни как Бернадет го заведе на училище на първия учебен ден, как слагаше лепенки върху разкървавените му колене и го лъжеше, когато го хванеше да прави непозволени неща. „Ако играеш с пениса си, ще окапе“ — казваше му. А ако кихнел, пръднел и мигнел едновременно, главата му щяла да експлодира.

Оуди държи бейзболната си шапка нахлупена ниско над очите, влиза в болницата и следва Бернадет от разстояние. Качват се с претъпкания асансьор до деветия етаж. Оуди държи главата си наведена и се преструва, че чете съобщения на телефона си. Когато Бернадет изчезва в стаята на сестрите, той остава да чака в края на коридора и се чувства като изложен на показ. Наблизо има врата с надпис „Служебен вход“. Шмугва се вътре и се озовава в съблекалня. Натъпква шапката в джоба си, взема бяла лекарска престилка от закачалка и окачва стетоскоп на врата си. Моли се никой да не го накара да прави сърдечен масаж или да прочисти нечии дихателни пътища. Грабва папка от кукичката на легло с колелца и тръгва по коридора, сякаш знае къде отива.

Бернадет оправя леглото в празна стая — опъва чаршафите като кожа на барабан, след като е натъпкала краищата им. Майка им я е научила да оправя легло по този начин и Оуди си спомня, че някога, за да се напъха между горния и долния чаршаф, му се налагаше едва ли не да използва крик.

— Здрасти, сестричке.

Сестра му се изправя и смръщва, притиснала възглавница към гърдите си. По лицето й сякаш преминава цяла дъга от емоции, клати глава от една на друга страна, сякаш отрича онова, което вижда с очите си. Сякаш се страхува от него или пък от себе си. Но изражението й се смекчава и тя изминава разстоянието, което ги дели, за да го прегърне силно. Оуди вдъхва аромата на косата й и спомени от цялото му детство го заливат като порой.

Бернадет го гали по бузата.

— Знаеш, че е незаконно да се преструваш на лекар.

— Мисля, че това ми е най-малкият проблем.

Сестра му го издърпва далеч от отворената врата и я затваря. Проследява с пръсти белезите, които личат под късо подстриганата коса.

— Невероятно — казва. — Как си оцелял, за бога?

Оуди не отговаря.

— От полицията идваха при мен — добавя Бернадет.

— Предположих, че ще го направят.

— Защо, Оуди? Оставал ти е още един ден.

— По-добре да не ти разкривам причините.

Бръмченето на климатик е единственият звук в стаята. Един косъм се е измъкнал от кока й и се вее от струите въздух. Оуди забелязва сивите нишки.

— Май си се запуснала.

— Разделих се с пияницата.

— Ти си едва на… колко?

— Четирийсет и пет.

— Не е много.

— Ела на мое място тогава.

Оуди я пита как живее, тя казва, че всичко при нея е наред.

И двамата не знаят откъде да започнат. Разводът й вече е факт. Бившият й бил любящ, умен и успешен… а също и избухлив пияница, но — слава богу — алкохолът навредил на умението му да се прицелва, а Бернадет знаела как да се предпази. Новото й гадже работи на сондите. Живеят заедно. За деца не може да става и дума.

— Както казах, прекалено стара съм.

— Как е мама?

— Болна. На диализа е.

— А трансплантация?

— Лекарите не смятат, че ще издържи операцията. — Отново започва да застила леглото, но очите й внезапно се замъгляват. — Защо се върна тук?

— Имам недовършена работа.

— Не вярвам, че си обрал онзи брониран камион.

Оуди стиска ръката й.

— Имам нужда от помощта ти.

— Не ми искай пари.

— А какво ще кажеш за кола?

Бернадет скръства ръце, погледът й е изпълнен със съмнение.

— Гаджето ми има кола. Ако изчезне, може и да не забележи за около седмица.

— Къде е?

— Паркирана е на улицата.

— Ключове?

— На нищо ли не те научиха в затвора?

— Не знам как да паля с кабели.

Сестра му надрасква адрес.

— Ще ги оставя на кормилото.

До вратата идва друга медицинска сестра, началничката на Бернадет.

— Всичко наред ли е? — пита. Гледа към Оуди, учудена, че вратата е затворена.

— Да — отвръща той.

Жената кима и чака. Оуди задържа погледа й, докато на нея й става неудобно и тръгва.

— Ще ме уволнят заради теб — шепне Бернадет.

— Трябва ми само още едно нещо.

— Какво?

— Онези файлове, които ти оставих… разпечата ли ги?

Сестра му кима.

— След ден-два ще ти се обадя и ще ти кажа какво да правиш с тях.

— Ще си имам ли неприятности?

— Не.

— Ще те видя ли пак?

— Съмнявам се.

Бернадет се отдръпва, после пак прави крачка напред, разтваря ръце и стиска Оуди в прегръдките си толкова силно, че той едва диша.

— Обичам те, малко братче.