Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (29)

28

По-големият Трети квартал^[1] в Хюстън има малка търговска част с лихварски къщи, сергии за тако, църкви, стриптийз клубове и безрадостни барове, скрити зад прозорци с мрежа и армирани врати.

Мос спира пред една от сградите. Над прозореца й има табела „Полици за гаранция — Четири аса“, а отдолу се чете поетичното допълнение: „Бащата на детето ви е в затвора? Продайте златото си и платете гаранцията!“

Наднича през здравата мрежа, заслонил очи с ръце. Вижда изложените сандъчета с бижута, часовници и електроуреди. Едра жена от латино произход мие пода с парцал и кофа сапунена вода. Мос почуква и двойната ключалка изтраква. Чистачката открехва леко вратата.

— Търся Лестър.

— Господин Дъбърли не е тук.

— Къде е?

Жената се поколебава. Мос издърпва десет доларова банкнота от пачката си с пари. Чистачката я грабва, сякаш всеки миг ще я издуха несъществуващ вятър, и посочва отсреща на пътя. Там има долнопробна кръчма с една-единствена неонова табела във формата на гола каубойка, която е нахлупила каубойска шапка на главата си и върти ласо.

Мос поглежда пак към вратата, но тя вече е затворена.

— Благодаря, госпожо — казва на празното пространство. — И на мен ми беше приятно да се запознаем.

Пресича пътя и пристъпва в мрака на бара. Препъва се по последните две стъпала и се озовава в голяма стая, напоена с миризма на пот, бира и изпарения от храни, пържени във фритюрник. Дългият бар е разположен по протежението на огледална стена с рафтове, върху които са наредени бутилки в различни форми и цветове: някои кръгли, други тънки, някои с червени восъчни запушалки, други със завинтващи се капачки.

Лестър Дъбърли е облегнал лакти на бара, прегърбен над чаша, пълна с натрошен лед и тъмен бърбън. Той е дебел мъж с огромни кокалчета на ръцете, от ушите му стърчат кичури сиви косми. Носи карирана жилетка, която не може да се закопчее върху корема му.

Зад Лестър момиче с голи гърди, обсипани с пайети прашки и на токчета се върти на пилон, светлините оцветяват кожата й в розово. Има големи гърди, леко отпуснати, осеяни с леки стрии като паяжина, по-бели от останалата част от тялото й. Половин дузина разсъблечени мъже седят на масите пред нея и се накланят напред, за да надничат през разтворените й колене.

Лестър не се изненадва да види Мос. Всъщност почти не реагира.

— Кога излезе?

— Предния ден.

— Мислех, че ще си я излежиш докрай.

— Промяна в плана.

Лестър притиска чашата с бърбън към челото си. Мос си поръчва бира.

— Колко време мина?

— Петнайсет години.

— Сигурно всичко ти се вижда променено. На бас, че никога не си чувал за айпад или смартфон.

— Бях в затвора, не в Арканзас.

— Кажи ми тогава коя е Ким Кардашиян.

— Кой?

Лестър се тупва по бедрото, смее се и разкрива златните си зъби. Един от по-пияните клиенти се хвърля към гъвкавата стриптийзьорка, човек от охраната сграбчва главата му в здрава хватка и го изкарва навън.

— Не мога да разбера защо го правят — казва Лестър. — Момичето няма нищо против.

— Питал ли си я?

— Обискираха мястото два пъти през последните шест месеца. Прахосват парите на данъкоплатците, ако питаш мен.

— Не знаех, че плащаш данъци.

— Говоря сериозно. Това, което правят хората в личното си време, е ничия работа. Ако искат да харчат парите си за скъпи напитки в стриптийз клубове като този, защо да ги спираш? Такива клиенти помагат на някое бедно момиче да храни децата си или да си осигури образование. Къде е моралният проблем при тези толкова трудни в икономически план времена?

— Искаш по-слаба намеса на правителството.

— Аз съм капиталист, но не от оня превзет женчовски капитализъм, дето го практикуват в тая държава. Искам да видя чистата форма на капитализма. Искам да видя една Америка, в която, ако имаш достатъчно пари, можеш да правиш каквото си поискаш. Ако искаш да бетонираш цял Канзас и имаш достатъчно пари за целта — давай. Ако искаш да ровиш за петрол и газ, плати си и можеш да действаш. Вместо това имаме безброй правила, ограничения, проклетите природозащитници, неандерталците от Чаената партия^[2] и мекушавите социалисти. Нека шибаните пари решават нещата!

— Говориш като истински патриот — отбелязва Мос.

Лестър вдига чаша за наздравица:

— Амин! — Пие и изправя раменете си назад. — Какво искаш?

— Искам среща с Еди Босия.

— Да не си луд? Току-що си излязъл.

— Трябва ми малко информация.

Лестър разтрошава малко лед със зъби.

— Мога да ти дам телефона му.

— Не, искам да го видя.

Лестър го поглежда подозрително.

— А ако той не иска да те види?

— Кажи му, че съм приятел на Оуди Палмър.

— За онези пари ли става дума?

— Както каза ти, Лестър, винаги става дума за пари. — Мос вдига бирата си и отпива дълга бавна глътка. — Има и още нещо.

— Какво?

— Трябва ми 45-милиметров. Чист. Зареден.

— Да ти приличам на прост мошеник?

— Ще си платя.

— О, да, със сигурност.