Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (24)

23

Мос шофира по целия път до Хюстън със свалени прозорци и силно увеличено радио. Не кънтри музика. Предпочита да слуша класически южняшки блус, който разказва за страдания, избавление и жени, разбили сърцето ти. В късния следобед спира пред боядисана в бяло баптистка църква с дървен кръст на стената, поставен над надпис, който гласи: „Исус няма нужда да пише в туитър!“

Паркира в сянката на изкривен бряст с чепат дънер и с корени, които избутват нагоре циментовия тротоар като най-бавното земетресение в света. Вратите на храма са заключени, но Мос тръгва по странична пътека, която води към малка къщичка с дървена дограма, построена върху бетонни блокове и засенчена от още дървета. Цветя растат в спретнати лехи, грижливо оформени с лопата.

Мос чука на вратата. Зад стъклото се появява едра жена, облегната на бастун.

— Нищо няма да купувам.

— Вие ли сте госпожа Палмър?

Жената пипнешком намира очилата, увиснали на шнурче около врата й. Поглежда го. Мос отстъпва назад, за да не я изплаши.

— Кой си ти?

— Приятел на Оуди.

— Къде е другият?

— Кой?

— Идва по-рано. Каза, че познавал Оуди. Не му повярвах, не вярвам и на теб.

— Казвам се Мос Уебстър. Оуди може да ме е споменавал в писмата си. Знам, че ви пишеше всяка седмица.

Госпожа Палмър се колебае.

— Как да съм сигурна, че става дума за теб?

— Оуди ми каза, че не се чувствате добре от известно време насам, госпожо. Спомена, че имате нужда от нов бъбрек. Преди му пишехте на розова хартия с цветчета по ръба. Имате прекрасен почерк, госпожо.

— Сега вече се опитваш да ме ласкаеш — казва тя и инструктира Мос да мине зад къщичката.

Докато заобикаля, над главата му плющят чаршафи, проснати да съхнат на въже. Жената го вика от кухнята и го кара да изнесе кана с лимонада и две чаши на външната маса, покрита с орехови черупки. Засуетява се да я почисти и Мос забелязва издутина със синкав цвят на предната част на ръката й, сякаш под кожата й са заседнали мехурчета кръв.

— Това е фистула^[1] — обяснява му. — Ходя на диализа два пъти седмично.

— Лоша работа.

Госпожа Палмър философски свива рамене.

— Разпадам се малко по малко, откакто родих децата си.

Мос отпива от лимонадата, която е достатъчно кисела, за да го накара да сбърчи устни.

— Парите ли търсиш?

— Не, госпожо.

Жената се усмихва сухо.

— Знаеш ли колко много хора са ме посещавали през последните единайсет години? Някои идват със снимки, други имат писма, които уж Оуди е подписал. Хванах един да прекопава двора ми точно ей там. — Посочва към основата на ореховото дърво.

— Не съм тук за парите.

— Ловец на глави ли си?

— Не.

— За какво си бил в затвора?

— Направих неща, с които не се гордея.

— Поне си признаваш.

Той си налива още една чаша лимонада. На дървената маса има влажен кръг от конденза. Мос рисува втори кръг и чертае мокра линия между двата.

Госпожа Палмър се просълзява, докато разказва как Оуди е спечелил стипендия за колежа и е учил за инженер, докато Карл не прецакал нещата.

— Къде е Карл сега? — пита Мос.

— Мъртъв.

— В буквален ли в преносен смисъл?

— Не ми пробутвай засукани думички! — скарва му се. — Една майка знае кога момчето й е мъртво.

Мос вдига ръце нагоре.

— Знам, че сте говорили с полицията, госпожо Палмър, но има ли нещо, което не сте им казали? Място, където Оуди би отишъл. Приятели.

Жената поклаща глава.

— Ами гаджето му?

— Кой?

— Имаше фотография, която Оуди носеше навсякъде със себе си. Беше красива жена, но той никога не говореше за нея. Освен в съня си. Наричаше я Белита. Единственият път, когато видях Оуди да губи самообладание, беше, когато един човек му открадна снимката.

Госпожа Палмър се замисля. За миг Мос си мисли, че тя може би ще си спомни нещо, но надеждата му бързо угасва.

— Виждала съм го само два пъти за четиринайсет години. Веднъж, когато лежеше в кома и казваха, че ще умре. Обясняваха, че ще има мозъчно увреждане заради куршума в главата, но той им показа, че грешат. Видях го и в деня, когато го осъдиха. Каза ми да не се тревожа. Коя майка не би се тревожила?

— Знаете ли защо Оуди избяга?

— Не, но не вярвам, че е взел онези пари.

— Признал е.

— Е, ако го е направил, е имал причина.

— Причина ли?

— Оуди не прави нищо заради моментна прищявка. Винаги обмисля нещата. Умът му е като бръснач. Няма нужда да ограбва някого, за да си изкара прехраната.

Мос поглежда към небето, където светлината започва да гасне и силуетите на три птици в полет се очертават ясно като на бяла стена.

Госпожа Палмър продължава да говори:

— Ако намериш моя Оуди, кажи му, че го обичам.

— Мисля, че го знае, госпожо.

* * *

На тръгване от църквата Мос забелязва мъж в далечния край на пътя. Облечен е с черен костюм, който му е с номер по-малък, има мръснокафява коса, преминаваща в бакенбарди, а след това и в брада, която напомня за каишката на каска. Стара чанта от изкуствена материя виси от рамото му, ципът й е счупен, а вътрешността й е като черна дупка.

Мъжът клечи под едно дърво, подпрял е една ръка на коляното си, а с другата тръска пепелта от запалена цигара. Мос прекосява пътя. Онзи му хвърля поглед, а после се връща към наблюдението на колония мравки, която преминава покрай обувките му. От време на време протяга надолу пръст и прави бразда в праха. Мравките се разпръскват и прегрупират. Мъжът си дърпа от цигарата, задържа горящия й край близо до мравките и гледа как насекомите се гърчат от топлината. Някои се надигат и искат да се борят. Други окуцяват, втурват се да бягат и се опитват да поправят увредените си тела.

— Познаваме ли се? — пита Мос.

Мъжът поглежда нагоре, оставя дима да се процеди от ъгълчетата на устата му и да се издигне към очите му, които се отличават с мрачна, почти зловеща дълбочина.

— Не мисля.

— Какво правиш тук?

— Същото като теб.

— Едва ли.

— И двамата търсим Оуди Палмър. Трябва да се съюзим. Да споделим информацията си. Две глави мислят по-добре от една, амиго.

— Не съм ти амиго.

Мъжът гризе палеца си. Мос пристъпва по-близо. Онзи се изправя. По-висок е, отколкото Мос е очаквал, а дясното му стъпало е под прав ъгъл зад лявото — поза на човек, който е тренирал бойни изкуства. Зениците му сякаш се разширяват и заемат цялата роговица; потрепва гневно с ноздри.

— Да не притесняваш госпожа Палмър?

— Не повече от теб.

— Искам да я оставиш на мира.

— Ще го имам предвид.

Мос не се опитва да устои на погледа му. Знае, че ще загуби. Ще му се да се махне и никога повече да не мисли за този мъж. Но усеща, че няма как да се получи. Това е като да знаеш, че скоро ще обърнеш страницата и историята ще се влоши, но си принуден да продължиш да четеш до края.