Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (36)

35

Мос намира Рабит Бъроуз едва в късния следобед. Чистачът мие пода на училищния физкултурен салон и върти парцала, сякаш е негова анорексична партньорка в танците. Помещението мирише на пот, мехлем против подсичане и нещо друго, което Мос разпознава от младостта си. Хормони, може би. На трибуните седи момиче и цъка игра на телефона си. На около тринайсет е. С наднормено тегло. Отегчена.

— Няма ли машина, която да върши тази работа? — пита Мос чистача.

— Счупена е — казва Рабит и се завърта бавно. Облечен е с хавайска риза с къс ръкав, която му е един размер по-малка, така че мускулите на ръцете му изпъкват като бутове коледна шунка, а дългата му коса е прибрана в посивяваща опашка.

— Часовете свършиха. Всички си отидоха у дома.

— Търся теб.

Рабит премества парцала от лявата в дясната си ръка. Така може да се използва като оръжие. Преценява внимателно Мос, за да реши дали да се бие, или да бяга.

— Нищо няма да ти направя — уверява го затворникът и вдига ръце. — От колко време работиш тук?

— Не е твоя работа.

— Знаят ли, че си осъждан престъпник?

Рабит премигва срещу него. Лицето му е трескаво, кожата му — влажна, очите — широко разтворени.

— На бас, че си нямат идея.

Рабит е вдигнал парцала с две ръце.

— Спокойно. Разливаш вода навсякъде.

Мъжът поглежда локвата.

— Кое е малкото момиче? — пита Мос.

— Тя си стои тук.

— Какво значи това?

— Майка й работи. Аз се грижа за нея.

— Какво работи майка й?

— Чисти тоалетните.

Мос тръгва по излъсканите дъски. Прави се, че дриблира с невидима баскетболна топка и я хвърля към мрежата; представя си, че уцелва. В салона има ехо. Проучел е някои неща за Рабит и знае, че е лежал два пъти в щатски затвори, най-дългият период — шест години. Лежал е известно време и като малолетен за пощенски измами и притежание на наркотици. Но едно досие не може да ти каже как е израснал човек — дали баща му е бил агресивен пияница, или е бил грозен, беден или глупав.

Рабит е алкохолик — Мос го вижда. В бялото на очите му са врязани червени кървави нишки, а по ъгълчетата на устата му има засъхнала слуз. Пияниците са няколко вида. Някои се натряскват само по поводи, когато са в добро настроение; други пият, за да избягат. Сами. Насвяткани.

— Разкажи ми за обира на бронирания камион в Дрейфъс Каунти.

— Не знам за какво говориш.

— Бил си част от бандата.

— Няма такова нещо.

— Преди обира са те заловили да шофираш пиян.

— Бъркаш се.

Рабит отново бърше пода, движи се по-енергично отпреди, вече изглежда, сякаш танцува по-скоро фокстрот, отколкото валс. Мос пристъпва по-близо.

Другият мъж замахва с парцала към главата му. Мос лесно избягва удара, измъква го от ръцете на Рабит и го чупи на коляното си. Момичето вдига глава. Всичко се е случило толкова бързо, че не е успяла да види нищо. Отново се заглежда в телефона си.

Мос подава на Рабит двете счупени парчета и чистачът ги хваща, сякаш са помпони на мажоретка.

— Ще ме накарат да го платя тоя парцал.

Мос бърка в джоба си и вади двайсетачка. Пъха я в джоба на хавайската му риза. Примирен със ситуацията, Рабит сяда на близката пейка и вади плоска манерка от джоба си. Развинтва капачката, вдига металното шише и отпива. Очите му се наливат. Избърсва устни.

— Вие всичките си мислите, че ме плашите. Мислите, че съм просто една съсипана отрепка, но няма да позволя да ме тероризират. Знаеш ли колко пъти са идвали хора да ме питат за тоя обир? Заплашвали са ме, били са ме, горили са ме с цигари, тормозили са ме и измъчвали. ФБР все още ме вика на разпит на всеки две години. Знам, че подслушва телефона ми и проверява банковите ми сметки.

— Знам, че парите не са в теб, Рабит. Просто ми разкажи за обира.

— Седях в окръжния арест.

— Но е трябвало да шофираш.

— Трябваше, но не бях там.

— Разкажи ми за Върнън и Били Кейн.

— Познавах ги.

— Обирали сте банки заедно.

Рабит отпива още глътка от манерката.

— Запознах се с Били в затвора за малолетни престъпници, но останахме приятели и след това. Не познавах Върнън, докато Били не ми се обади един ден неочаквано, за да каже, че има работа за мен. Тъкмо ме бяха уволнили, а закъснявах с вноските за колата. Върнън беше шефът. Имаха си метод на действие: той и Били влизаха в банката отделно и чакаха на различни опашки. Оставяха хората да минават пред тях, така че всеки стигаше до прозорец по едно и също време, хванал навит вестник или списание с пистолет вътре. Само касиерът можеше да го види. Не викаха, не крещяха и не казваха на хората да лягат по земята, нито стреляха във въздуха. Говореха много тихо и инструктираха касиерите да напълнят чантите с пари. Излизаха навън като пичове и потегляха.

— Сигурно сме обрали трийсет или четирийсет банки по този начин. Започнахме в Калифорния и се придвижвахме на изток.

— А ударът в Дрейфъс Каунти?

— Това беше съвсем друга бира. Върнън познаваше човек, който работеше в охранителна фирма и имаше договор да прибира пари от банки и брокерски компании.

— Скот Бушом?

— Никога не съм го виждал.

— Той е охранителят, загинал при обир.

Рабит свива рамене.

— Може той да е бил вътрешният им, а може и да не е бил той. Върнън не каза. Организацията беше перфектна. Два пъти месечно бронираният камион ходеше до банките и вземаше повредените банкноти — онези, които са се скъсали, били са изпрани в пералнята или са изцапани с нещо. Пренасяха ги до обект за унищожаване на документи близо до Чикаго. Федералният резерв изгаря парите в огромен шибан крематориум. Можеш ли да повярваш? Върнън знаеше кога ще стане и по кой път ще мине камионът, затова планирахме да отвлечем товара, да завържем охранителите, да гръмнем задните врати и да потеглим с парите, които бяха немаркирани и непроследими. Никой не им знаеше дори серийните номера. Всъщност не сме обрали никого. И бездруго щяха да унищожат банкнотите, нали се сещаш?

— Как се включи в удара Оуди Палмър?

— Сигурно Върнън го е вербувал.

— Ти срещал ли си Палмър?

— Не.

— А брат му?

Рабит клати отрицателно глава.

— Не бях и чувал за тях, преди цялата работа да се сговни. Бях съсипан, казвам ти, да загубя Върнън и Били по този начин. Били беше малко отнесен. Вземал е психотропни вещества като тийнейджър и това го направило параноичен, но беше добро хлапе. Ходеше с малката ми сестра известно време.

— А оттогава чувал ли си нещо за Карл.

— Чух, че бил в Южна Африка.

— Мислиш ли, че е прибрал парите?

— Така казаха от полицията. Предполагам, че на мен се полага поне половин милион.

— Защо?

— Върнън ми обеща дял, макар да не успях да се включа в удара. А виж ме сега, чистя шибани подове и съм бавачка на принцеса Фиона.

Момичето вдига глава и се обажда с хленчещ глас:

— Гладна съм.

— Вземи си нещо от автомата.

— Нямам пари.

Рабит претърсва джобовете си. Има само двайсетачката от Мос. Поглежда го.

— Имаш ли нещо по-дребно?

Мос му подава банкнота от пет долара. Момичето я взема и отмята коса назад. Рабит я гледа как се отдалечава и зяпа прекалено дълго бедрата й.

— Къде каза, че е майка й?

— Работи.

— Май е по-добре да си гледаш пода.

— Да гледаш, не е престъпление — казва Рабит и се ухилва. — После се прибирам вкъщи и чукам майка й на изгасена лампа.

Мос го хваща за ризата, копчетата й хвръкват и отскачат от пода. Рабит отчаяно се опитва да стъпи на твърдо.

— Пошегувах се — хленчи Рабит. — Къде ти е чувството за хумор?

— Май съм го загубил някъде из задника ти. Може би трябва да навра ботуша си там и да го потърся.

Блъска го назад към пейката, излиза от физкултурния салон и подминава момичето в края на стълбите. То яде пакет картофен чипс и облизва пръстите си.

Мос спира. Обръща се.

— Някога докосвал ли те е по неуместен начин?

Хлапето поклаща отрицателно глава.

— Какво ще направиш, ако се случи?

— Ще му отрежа оная работа.

— Умно момиче.