Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (41)

40

Невидим в туловището на старото кино, Оуди се свива на кълбо и се опитва да заспи, но непрекъснато сънува река Тринити през един буреносен ден преди дванайсетина години. Застанал е до ръба на водата, гледа към дълбините, а над главата му от тъмните кълбести облаци изскача и трещи светкавица. Внезапно над повърхността изскача скелет, носен от черна вълна. В гръдния му кош има подобно на тюлен същество с остри бели зъби. Заклещено. Пищящо за свобода. Скелетът отново се губи под повърхността и оставя след себе си само вълнички. Други неща се надигат от реката — нови ужаси, полетели нагоре от мрака, протягат се към Оуди и настояват да ги освободи.

Рязко отваря очи и в гърлото му заглъхва писък. Сяда изправен, улавя отражението си в едно разбито огледало и не може да се познае в тази посърнала сянка, в това подобие на мъж, в тази развалина…

Нощта привършва. Оуди се обляга на влажна стена и пише списък с нещата, които му трябват. Друг на негово място би тръгнал да бяга. Би продал часовника си, златото в зъбите си, единия си бъбрек, би хванал автобус за Мексико или Канада, би се качил на преминаващ пътнически кораб до Куба. Може би търси собственото си унищожение, въпреки че се съмнява да има нужната морална сила, за да извърши самоубийство.

Какво още да добави в списъка?

— Самозалепваща лента

— Спални чували

— Симкарти

— Вода

Спомня си времето, когато правеше подобен списък и лекуваше рани, различни от сегашните, след като бе пребит от племенниците на Ърбан и му бяха казали никога повече да не търси Белита. Тогава се регистрира в евтин хотел близо до мексиканската граница, където лежеше в леглото като болничен пациент и чакаше истината да му се яви, подобно на лекар на визитация. От време на време пропълзяваше до банята, плюеше кръв в мивката и смучеше счупения си зъб. На четвъртия ден му отне цял час да измине две пресечки до аптеката и магазина за алкохол, за да си купи болкоуспокояващи, противовъзпалителни лекарства, ледени компреси и бутилка бърбън.

Завърна се обратно в мотела, сякаш плуваше в облак от лекарства и алкохол. По обратния път му се стори, че видя Белита. Вървеше срещу него, а полата й ту се издуваше, ту се увиваше плътно около бедрата й. Косата й беше пригладена назад и закопчана с шнола, за която той знаеше, че е от костенурка, тъй като бе единственото нещо, което й беше останало при пътуването й от Салвадор.

Белита вървеше толкова елегантно, с изправен гръб и високо вдигната брадичка, че пешеходците сякаш й правеха път, стъпваха встрани и се усмихваха. Беше само на около петдесет метра от него, когато Оуди я извика по име. Белита не отговори. Той се опита да се затича и отново извика името й. Тя не спря, нито забави крачка.

— Белита — изкрещя Оуди, този път по-силно. Тя се забърза и прекоси пътя. Една кола изрева. Изпищя клаксон. — Белита!

Тя спря. Обърна се. Колко бе отслабнала. Колко бе остаряла. Не беше Белита. Жената му каза да се разкара, но не така учтиво. Оуди отстъпи назад с разтворени длани, неспособен да проговори.

Обратно в мотела направи списък с нещата, които му трябваха. Знаеше данните за сметките на Ърбан, банковите клонове, имената и номерата на сметките. В петък, девети януари, мъж с тъмни очила и бейзболна шапка влезе в осем банкови клона и направи еднакъв брой тегления по хиляда долара всяко. Мъжът би могъл да изтегли десет или двайсет пъти по толкова — би могъл да вземе всичко, но той взе само това, което му дължаха, плюс малък бонус за нараняванията си. Така си казваше, докато попълваше различните разписки за теглене на пари и фалшифицираше подписа на Ърбан. После си купи малко нови дрехи и прегледа обявите за коли втора употреба.

„Още само веднъж“ — каза си Оуди, трябваше да я види още само един път. Нямаше да умолява, просто щеше да попита. Знаеше, че гордостта му ще оцелее, дори сърцето му да се разбие на хиляди парчета.

Пристигна в църквата час преди сутрешната служба, паркира колата и зачака да отворят вратите. В багажника Оуди имаше малък сак за дрехи и парите. Над покривите силуетът на града се виждаше като петно, носеха се слабо звуците на близката магистрала. Щеше ли да тръгне с него Белита, запита се. Ърбан щеше ли да я пусне?

Когато свещеникът отвори вратите, Оуди седна в зоната за кръщенета и загледа как пристигат енориашите. Белита дойде с последните. Племенниците на Ърбан я бяха докарали, но чакаха отвън, пушеха и слушаха радио. Оуди не беше забелязал малкото момче. Седеше на четвъртата редица отпред назад до латиноамериканка с кръгло лице, остри черти и боядисана черна коса, стърчаща изпод цветен шал.

Белита потопи пръст в светената вода и се прекръсти, свела надолу очи, докато го подминаваше. Поклони се и се придвижи нататък, седна на пейката и обви ръце около момченцето, което потъна в прегръдките й, сякаш се метна в току-що навалял пресен сняг.

Само трийсетина души бяха дошли на литургията. Оуди седна на пейката зад Белита и седна така, че да вижда едната половина от лицето й. Облечена в избеляла синя лятна рокля, опъната на корема й, и с ожулени бели сандали със златна тока над пръстите. Изцапаното петно на бузата й се превърна в стара синина, когато Оуди се вгледа в него по-отблизо. Беше получила юмрук в лицето, за което той бе толкова виновен, колкото ако сам я бе ударил. Момчето до Белита носеше къси панталонки, дълги чорапи и излъскани черни обувки. Вкопчило се беше в ръката й, опънало бе крачета право напред и вдигаше личице към нея, а миглите му бяха гъсти като ресни.

Всички се изправиха. Процесията започна. Едър свещеник си проправи път до централната пътека под звуците на органа и тихо пеене на химн. Младо момче и момиче, може би брат и сестра, облечени в бели роби, носеха Библията и свещ. Белита се обърна да гледа. Забеляза Оуди. Той съзря облекчение в очите й, после страх. Тя извърна глава. Жената с шала погледна през рамо и явно разбра какво става. Лицето й стана строго. Сигурно беше братовчедката на Белита, помисли си той — онази, която се грижи за момчето.

Оуди не откъсваше очи от Белита.

— Трябва да говоря с теб — прошепна й.

Тя не каза нищо. Свещеникът беше застанал до олтара, където взе Библията и я положи на амвона. Химнът почти бе приключил. Гласовете се издигнаха по-уверено на последния припев.

Белита се прекръсти. Сега Оуди стоеше точно зад нея, почти докосваше рамото й с брадичка. Усети парфюма й. Не, беше нещо друго. Не сапун, шампоан или талк, а нещо земно и първично, нейният собствен аромат. Глупак беше да допусне, че някога би могъл да живее без нея.

Момченцето мачкаше с ръчичка гънките на роклята й, а в другата стискаше плюшено мече. На коленете си балансираше книга с химни и се преструваше, че чете думите.

— Ела с мен — прошепна Оуди, но Белита не му обърна внимание. — Обичам те.

— Той ще убие и двама ни — промърмори тя.

— Можем да отидем надалеч. Никога няма да ни намери.

— Винаги ще ни намира.

— Не и ако отидем в Тексас. Имам семейство там.

— Това е първото място, където ще ни потърси.

— Ще се скрием.

Опитваха се да говорят шепнешком, но хората започваха да забелязват. Братовчедката на Белита се обърна и се скара на Оуди.

— jFuera! jFuera! Us ted es el Diablo^[1]. — Заби пръст в гърдите му и му махна с ръка да си върви.

Някой им изшътка. Свещеникът ги изгледа над очилата си.

Оуди се наведе по-близо, дъхът му погали врата на Белита.

— Поела си толкова много рискове, за да стигнеш дотук. Заслужаваш повече. Заслужаваш да бъдеш със сина си. Заслужаваш да бъдеш щастлива.

Една сълза натежа в ъгъла на долния й клепач, раздвижи ръце върху меката издутина на корема си.

— Животът е кратък — каза Оуди.

— Любовта е необятна — прошепна Белита.

Брадичката му бе опряна на рамото й.

— Ако излезеш през страничната врата, следвай оградата и ще намериш порта. Пази се да не те видят. Ще те чакам. Имам кола и пари.

Когато проповедта свърши, Оуди излезе незабелязано и се върна при понтиака. Отсреща на пътя имаше скейт парк с бетонна рампа, изрисувана с графити. Скейтбордистите се люшкаха напред-назад, правеха номера във въздуха, а после се приземяваха на платформите горе. Оуди размърда език из пресъхналата си уста. А ако тя не дойде? Защо да му вярва? Беше направил своя ход — рискована стъпка, поета повече заради сляпа надежда, отколкото заради действителни очаквания.

Литургията приключи. Никой не дойде. Оуди подкара бавно понтиака покрай църквата и видя племенниците да придружават Белита до колата. Тя прегърна сина си, който се вкопчи в крака й, зарови лице в гънките на полата й и не искаше да я пусне. Белита клекна и махна косата от очите му. Детето се разплака, тя също се разплака, а после вратите на колата се хлопнаха и скоро нея вече я нямаше.

Оуди цяла минута се взираше в мястото, където се разигра сцената, сякаш чакаше актьорите да се върнат. Със сигурност не можеше това да е краят. Вдигна отчаян лице към небето като роб, който мечтае за свободата, и се вгледа в огромните сини небеса, които сякаш отразяваха собствената му празнота. „Добре, дай ми знак — искаше му се да изкрещи. — Покажи ми как да се справя.“

Някой почука на страничния прозорец на колата. Братовчедката с киселата физиономия правеше знаци на Оуди да свали стъклото и стискаше момченцето за ръка.

— Напиши ми адреса си — каза му на испански.

Оуди отчаяно започна да търси писалка… хартия. Намери касовата бележка от продажбата на колата и надраска върху нея името на мотела. Стая 24.

— Тя ще се свърже с теб.

— Кога?

— Този, който проси, трябва да е благодарен и на малко.

* * *

Чакането звучи като пасивна дейност, но за Оуди не беше. Бдението му бе по-тревожно и напрегнато от всичко, което някога бе правил. Крачеше наоколо. Обмисляше. Правеше лицеви опори. Не гледаше телевизия. Не можеш да убиеш времето. Можеш да забиеш кол в сърцето му, да го накълцаш, да го изгориш и заровиш надълбоко, но то пак ще оживее.

Чака три дни, докато получи известие от братовчедката на Белита, и още два, преди да застане на автобусната гара „Грейхаунд“ на Нешънъл авеню, да гледа как хората слизат от автобусите и да се взира във всяко лице. А ако беше пропуснал автобуса й? А ако тя си беше променила решението?

Но Белита слезе по стъпалата и застана между автобусите с малък куфар в ръка. Оуди внезапно занемя. Застина. Разстоянието между тях изглеждаше необятно. Тя се усмихна. Измъчена. Уморена. Красива. Стискаше грозен оранжев куфар, а притиснато към корема й стоеше момченце. Изглеждаше изплашено и беше облечено в бежови панталонки от рипсено кадифе, тениска и яркочервени кецове.

Оуди не знаеше какво да каже или да направи. Взе куфара на Белита. Остави го. Прегърна я. Стисна я прекалено силно.

— Спокойно — каза му тя и се отдръпна.

Оуди беше сразен. Тя взе ръката му и я сложи на корема си. Оуди зададе въпроса с очи.

— Твое е — кимна Белита и зачака реакцията му.

Той се наведе, сграбчи я в ръце и я вдигна високо във въздуха. Притисна лице в корема й и започна да го целува през памучната рокля. Тя се разсмя и му каза да я пусне долу.

Малкото момченце стоеше до куфара. Косата му беше с цвят на черен шоколад, а тези невероятно кафяви очи…

— Как си? — попита го Оуди. — Как се казваш?

Момченцето погледна майка си.

— Мигел — каза вместо него тя.

— Приятно ми е да се запознаем, Мигел.

Ръкува се с момчето, а то огледа пръстите си, сякаш се страхуваше, че може да му е взел някой.

— Хубави обувки — подхвърли Оуди. Мигел погледна към краката си. — Много са червени.

Момчето обърна едното си краче навътре, за да погледне и то обувките си, а после отново зарови лице в полата на майка си.

Тази вечер напуснаха града и караха до след полунощ. Мигел спеше на задната седалка, прегърнал овехтялото мече, което носеше навсякъде със себе си. Беше дребен за възрастта си и пъхаше палец в устата, веднага щом очите му започнеха да се затварят.

Караха с отворени прозорци и си говореха за бъдещето. Белита му разказа истории за детството си, пускаше подробностите като трохи и очакваше от него да следва нишката на разказа и да й задава въпроси. В други моменти нямаше нужда да говорят. Тя слагаше глава на рамото му или прокарваше пръсти по бедрото му.

— Това ли искаше? — попита го.

— Разбира се.

— Обичаш ме.

— Да.

— Ако ме подведеш, ако ме предадеш или избягаш…

— Няма.

— И ще се оженим?

— Да.

— Кога?

— Утре.

По радиото зазвуча песен.

— Не слушам кънтри — каза Белита. — И няма да ни венчае двойник на Елвис Пресли^[2].

— Наистина ли?

— Наистина.

— Добре.