Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (28)

27

Валдес звъни на Санди четири пъти преди закуска, убеждава я, че всичко е наред и скоро ще заловят Оуди Палмър. Разговорите им са кратки и напрегнати, далечни и пропити с неизказани обвинения и оправдания. Пропуските и мълчанието между изречените думи описват твърде добре брака им и той се пита откога е така.

В началото беше различно. Срещна Санди при мъчителни обстоятелства. Беше облечена в болнична престилка и седеше на края на болничното легло. Ридаеше на рамото на психолога, който консултира изнасилени жени. Дрехите й бяха изпратени в лабораторията, а родителите й бяха отишли да й донесат други от къщи. Санди беше само на седемнайсет и бе изнасилена от някакъв футболист на купон, вдигнат в чест на училищния отбор по футбол в края на спортния сезон.

Родителите й бяха религиозни, спазваха закона. Добри хора. Но не искаха да видят дъщеря си разпъната на кръст от адвоката на защитата, така че изобщо не повдигнаха обвинение срещу момчето.

Валдес поддържаше контакт със семейството и пет години по-късно засече Санди случайно в един бар в Магнолия. Започнаха да излизат, сгодиха се и се ожениха на двайсет и третия й рожден ден. В действителност двамата нямаха много общо. Тя обичаше модата, музиката и ваканциите в Европа.

Той предпочиташе футбола, НАСКАР и лова. Харесваше му сексът им да е сериозен, почти церемониален, а тя предпочиташе да се смее, да гъделичка и да се закача. Валдес искаше от нея да е скромна, представителна и очарователна, докато тя искаше той понякога да я преобърне, да затисне краката й и да я вземе изотзад.

Санди си мислеше, че не може да забременее заради изнасилването. Че яйчниците й са покрити с нещо зловредно и нищо не може да покълне в нейната градина. Или може би беше божие наказание за нейната разпуснатост. Не беше девствена, когато отиде на онова парти. Не беше девствена, откакто беше на петнайсет. Ако само беше изчакала… Ако само се беше запазила чиста…

Валдес паркира пред детската болница в Тексас, показва значката си на рецепционистката и заявява, че иска да види Бернадет Палмър. Следва тракане по компютърните клавиши, телефонни обаждания. Валдес гледа към основното фоайе и си спомня колко пъти той и Санди са минавали оттук. Седем години опитваха да имат бебе, посещаваха Семейния център по фертилност, минаха през слагане на инжекции по схема, пункция на яйцеклетки и оплождане в епруветка. Той намрази болниците. Намрази и децата на другите хора. Намрази ежемесечния вик на покруса, който чуваше, когато идваше цикълът на Санди.

Рецепционистката му подава пропуск за посетители и го упътва нагоре по стълбите. Казва му да се наслаждава на деня си, сякаш иначе би могъл да забрави.

Бернадет Палмър е в почивка. Валдес я открива в закусвалнята на болницата, на шестнайсетия етаж от западната кула. Не прилича на брат си. Висока е, с едър кокал, кръгло лице и нишки сива коса, измъкнати от кока й.

— Знаете ли защо съм тук? — пита я.

— Вече говорих с полицията.

— Брат ви свързвал ли се е с вас?

Избягва погледа му, гледа навсякъде, но не и в лицето му.

— Знаете ли, че да помагате на беглец е престъпление?

— Оуди излежа присъдата си.

— Избягал е от затвора.

— Оставал му е един скапан ден, защо просто не го оставите на мира?

Валдес си придърпва стол и за момент се възхищава на гледката. Не е особено красиво, но не вижда често града от този ъгъл. Оттук изглежда по-малко хаотичен и може да се види общият замисъл — малките улички, които се вливат в големите, и пейзажът, разделен на спретнати кутийки. Жалко, че не можем да видим всичко в живота отвисоко, да осъзнаем голямата картина и да поставим нещата в перспектива.

— Колко братя имате? — пита я.

— Знаете колко са.

— Единият е убиец на ченгета, а другият — просто убиец. Сигурно сте много горда.

Бернадет остава безмълвна за миг, оставя сандвича си и избърсва устата си с хартиена кърпичка. Сгъва я внимателно.

— Оуди не е като Карл.

— Какво означава това?

— Хората могат да ядат от една и съща тенджера, но да са различни.

— Кога за последно говорихте с Оуди?

— Не си спомням.

Валдес й отправя мазна самодоволна усмивка.

— Странно. Показах на началничката ви снимка. Тя каза, че някой, който е изглеждал точно като брат ви, е идвал да ви види тази сутрин.

Бернадет не отговаря.

— Какво искаше?

— Пари.

— Дадохте ли му?

— Нямам никакви.

— Къде е отседнал?

— Не ми каза.

— Мога да ви арестувам.

— Давайте, шерифе. — Протяга ръце напред. — Най-добре ме закопчайте. Може да съм опасна. О, да, вярно! Вие предпочитате да стреляте по хората.

Валдес не се поддава на провокацията, но с удоволствие би обърсал усмивката от лицето й с опакото на ръката си.

Бернадет увива хартията около сандвича си и го хвърля в кошчето за боклук.

— Връщам се в отделението си. Има болни деца, които се нуждаят от грижи.

Телефонът на Валдес звъни. Той поглежда светещия екран.

— Шерифе?

— Да.

— Обаждам се от диспечерския център в Хюстън. Искахте да ви съобщя, ако чуем името на Оуди Палмър. Преди час една от операторките ни е приела обаждане от жена, която е искала да знае дали е обявена награда за залавянето на Палмър. Не е дала името си.

— Откъде се е обадила?

— Не е казала.

— А номерът?

— Използвала е мобилен телефон. Проследихме сигнала до мотел на Еърлайн драйв, точно на магистрала „Норт“. Канех се да звънна на ФБР.

— Аз ще го направя — казва Валдес.

* * *

Момичетата гледат музикални клипове и танцуват по леглата. Някога гъвкава и смела, сега Каси има зачатъци на паласки над колана на дънките си, но знае как да се движи, вдигнала е ръце във въздуха и удря бедра в тези на Скарлет.

— Изпуснах ли купона? — пита Оуди.

— Покажи ни какво можеш! — отвръща Каси.

Оуди показва най-добрите си движения, пее заедно с Джъстин Тимбърлейк, но е минало толкова време от последния път, когато е танцувал, че изглежда тромав и непохватен. И двете момичета се строполяват на леглото със смях.

Оуди спира.

— Не се стеснявай, продължавай — окуражава го Каси.

— Да — додава Скарлет и имитира неговите танцови стъпки.

— Радвам се, че успявам да ви забавлявам — казва Оуди и пада по гръб на леглото.

Скарлет скача отгоре му. Той я гъделичка до припадък. После момичето му показва последните си рисунки, докато мляска с жълтеникава дъвка в уста.

— Нека да позная… това е принцеса.

— Аха.

— А това е кон?

— Не, това е еднолог.

— Разбира се, че е еднорог. А този кой е?

— Ти.

— Наистина ли? Какъв съм аз?

— Ти ши плинцът.

Оуди се ухилва и поглежда към Каси, която се преструва, че не ги слуша. Светът на Скарлет явно е населен с принцеси, принцове, замъци и приказки с щастлив край. Сякаш се опитва да си измисли нов живот и да го направи реалност.

Каси застава с гръб към дръпнатите пердета, скръстила ръце. Оуди я поглежда.

— Мислех, че няма да останете.

— Тръгваме си утре.

Следва дълго мълчание.

— Може би трябва да обмислиш да се приберете у дома.

Младата жена свежда поглед.

— Не сме добре дошли там.

— Откъде знаеш?

— Татко ми го каза.

— Кога?

— Преди шест години.

— Човек може да промени мнението си десет пъти за шест години. Избухлив ли е?

Каси кима.

— Някога удрял ли те е?

В очите й проблясва пламък.

— Не би се осмелил.

— Виждал ли е Скарлет?

— Дойде в болницата, но не му позволих да я види. Заради начина, по който разговаря с мен.

— Звучиш малко като него.

Един мускул потрепва отстрани на челюстта й.

— Изобщо не съм като него.

— Избухлива си. Непреклонна, заядлива, безкомпромисна…

— Не знам какво означават половината от тези думи.

— Не се предаваш.

Каси свива рамене.

— Защо не му се обадиш? Бъди над нещата. Виж какво ще се случи.

— А може би трябва да си гледаш работата.

Оуди се навежда през леглото и взема мобилния телефон на Каси. Тя се опитва да го грабне от него.

— Ще му звънна.

— Не!

— Ще му кажа, че ти и Скарлет сте добре. — Оуди държи телефона така, че тя не може да го достигне. — Едно обаждане, какво лошо има?

Каси изглежда уплашена, отчаяна.

— А ако затвори телефона?

— Той ще изгуби, а не ти.

Каси сяда на края на леглото, стиснала ръце между коленете си, пребледняла. Скарлет явно усеща, че се случва нещо важно, пропълзява до нея и слага глава на рамото й.

Оуди набира номера. Мъжът от другия край на линията отговаря сърдито, сякаш са го откъснали от любимото му телевизионно предаване.

— Господин Бренън ли е?

— Кой се обажда?

— Един приятел на Каси… на Касандра.

Следва миг на колебание. Оуди чува дишането на господин Бренън. Поглежда към Каси, очите й са се изпълнили с крехка надежда.

— Тя добре ли е? — пита мъжът.

— Добре е.

— А Скарлет?

— И двете са добре.

— Къде са?

— В Хюстън.

— Другата ми дъщеря каза, че Каси е заминала за Флорида.

— Не й е потръгнало, господин Бренън.

Отново има дълга пауза, но Оуди не оставя мълчанието да се проточи.

— Не ме познавате, сър, и нямате причина да ме изслушате, но вярвам, че сте добър човек, който винаги се е опитвал да направи най-доброто за семейството си.

— Аз съм християнин.

— Казват, че времето лекува всички рани, дори и най-дълбоките. Може би помните за какво сте се скарали с Каси. Знам как неразбирателствата могат да ескалират. Знам колко изнервящо може да е да гледаш как някой губи пътя си, да искаш да му попречиш да направи грешка. Но и двамата сме наясно, че някои неща не могат да се кажат или научат. Хората трябва да ги открият сами.

— Как се казваш, синко?

— Оуди.

— Защо ми се обаждаш?

— Дъщеря ви и внучката ви се нуждаят от вас.

— Тя иска пари, така ли?

— Не, сър.

— Защо не ми се обади сама?

— Много е упорита… в добрия смисъл. Може би го е наследила от вас. Горда е. Добра майка е. Справя се с всичко сама.

Господин Бренън настоява да чуе още за тях. Звучи тежко, разкаяно. Оуди продължава да говори, отговаря на въпроси, слуша за спорове, които не изглеждат така ясни, след като е минало толкова време. Жена му починала. Работел на две места. Не отделял на Каси вниманието, което заслужавала.

— Тя е тук сега — казва Оуди. — Искате ли да говорите с нея?

— Да, искам.

— Изчакайте.

Оуди поглежда Каси. Докато е слушала разговора им, тя му се е сторила изпълнена с надежда, ядосана, уплашена, смутена, упорита и готова да заплаче. Сега взема телефона, хваща го в две ръце, сякаш се страхува, че той може да падне и да се счупи.

— Татко? — Сълза се спуска по бузата й към ъгълчето на устата.

Оуди хваща Скарлет за ръка.

— Къде отиваме?

— Навън.

Завързва кецовете й и двамата излизат от стаята, минават по стълбите и покрай басейна, под чиято повърхност струи мътна синя светлина. Вървят между редици паркирани коли и палмови дървета, покрай главния път и към бензиностанцията, където Оуди й купува близалка и гледа как Скарлет я яде от основата към върха.

— Мама защо финаги плаче? — пита.

— Тя се и смее.

— Не толкофа често.

— Понякога не е лесно да сме онези, които трябва да бъдем.

— Не се ли случфа от само себе си?

— Ако си късметлия.

— Не разбирам.

— Един ден може би ще разбереш.

По някое време след полунощ Оуди усеща как Каси се пъха между завивките и притиска голото си тяло до неговото. Тя плъзва крак около него, вдига се на колене и го яхва, оставя наболата му брада да се отърка в бузата й, докосва устните му със своите.

— Трябва да сме тихи.

— Сигурна ли си, че го искаш? — пита Оуди.

Каси търси погледа му.

— Утре си отиваме вкъщи.

— Радвам се.

Тя въздъхва със свистене, спуска се над него, стяга тазовите си мускули и го кара да изпъшка.

Единайсет години без жена, но мускулите пазят спомена. Може би това имат предвид хората, като казват, че животните действат по инстинкт и знаят какво да правят, без да им се показва. Докосване. Целувка. Движение. Въздишка.

Когато всичко свършва, Каси се измъква и се връща в другото легло. Оуди заспива, а щом се събужда, се чуди дали не е било само сън.

* * *

Оуди прави любов с Белита за първи път в нейната стая, в къщата на Ърбан в планината. Шефът му беше отишъл в Сан Франциско по „семейни дела“, което за Оуди беше метафора за нещо по-различно. Ърбан казваше, че Сан Франциско е пълен с „педали и мъжки курви“, но можеше да е също така оскърбителен и по адрес на демократите, академиците, природозащитниците, евангелистите, вегетарианците, реферите, италианците, китайците, сърбите и евреите.

В продължение на два месеца Оуди караше Белита по финансовите обиколки на Ърбан, за да взема и да носи пари. Работата й беше да преброи сумата, да напише разписка и да отнесе парите в банката. Някои дни им оставаше време да отидат на пикник на плажа „Ла Йола коув“ или до Пасифик бийч; да пият лимонада и да ядат сандвичи, които Белита приготвяше сутрин. После се разхождаха по дървените пътеки покрай щандове със сувенири, барове и ресторанти, смесваха се с други пешеходци, велосипедисти и хора на ролери. Оуди разказваше за себе си с надеждата, че и тя ще направи същото, но Белита рядко споменаваше миналото си. Лежаха заедно на едно одеяло на „Ла Йола“, той вдигаше пръсти нагоре и правеше сенки, които разиграваше по клепачите й. После береше маргаритки и ги сплиташе, за да направи корона, която слагаше на главата й.

— Сега си принцеса.

— С бурени на главата ми?

— Цветя, не бурени.

Тя се разсмя.

— Отсега нататък тези ще са любимите ми цветя.

Всеки следобед я оставяше вкъщи, отваряше вратата на колата и я гледаше как тръгва по алеята. Белита не се обръщаше да му помаха и не го канеше вътре. В часовете след това той се опитваше да си припомни всяка подробност от лицето й, да види ръцете, пръстите, нащърбените й нокти и меката част на ушите й, която сякаш приканваше устните му. Но Оуди непрекъснато променяше разни неща в зависимост от начина, по който се чувстваше в конкретния ден. Представяше си я като девственица, принцеса, майка или курва — не халюцинации, а различни любовници в образа на една и съща жена.

Плах както винаги, Оуди не й казваше нищо. После, когато останеше сам, изричаше каквото мисли, изразяваше доводите си с красноречие и страст. „Утре — казваше си. — Утре ще е денят.“

Накрая, един следобед, отвори вратата на колата и преди Белита да успее да излезе навън, хвана китката й, привлече тялото й към своето и притисна устните й в неловка целувка.

— Достатъчно! — каза тя и го избута от себе си.

— Обичам те.

— Не говори глупости!

— Красива си.

— Самотен си.

— Може ли да те целуна пак?

— Не.

— Искам да бъда с теб.

— Ти не ме познаваш.

Оуди я прегърна. Целуна я силно и я притисна близо до себе си в опит да разтвори устните й, но тя ги стискаше здраво. Отказа да я пусне и бавно усети отпускането на тялото й. Белита се предаде. Открехна зъби, отметна глава назад, обви врата му с ръце.

— Ако ти позволя да преспиш с мен, ще ме оставиш ли на мира? — попита, сякаш ужасена от мисълта какво би могло да се случи, ако го допусне дори и крачка в територията си.

— Не — отговори Оуди, вдигна я и я внесе на ръце в къщата.

Влязоха с препъване в спалнята, разсъблякоха се трескаво, непохватно, разкопчаваха, откачваха, трепереха, дърпаха, ритаха, танцуваха на един крак, без да искат да се пуснат дори за миг. Той ухапа устната й. Тя дръпна косата му. Той хвана китките й и ги задържа над главата й, целуваше я, сякаш иска да отнеме и последния й дъх.

Самият акт бе лесен — бърз, страстен, потен и див. И все пак сякаш всичко забави хода си. Оуди беше поразен, че времето сякаш се изличи. Беше си лягал с жени и преди — предимно неловки, тромави изживявания в общежитията под плакати на кинозвезди и колажи със семейни снимки. В колежа момичетата бяха главно артистични натури, които се обличаха в гръндж стил и четяха феминистки трактати или поезията на Силвия Плат. Оуди обикновено оставаше за през нощта и се измъкваше преди изгрев-слънце, като си казваше, че те няма да имат нищо против, ако не им се обади и не им пише.

Другите момичета, които бе срещал, все се опитваха да си придават важност с флиртовете, дрехите и тайните си, но Белита не се стараеше да впечатли него, нито когото и да било. Беше различна. Нямаше нужда да говори. Не им беше нужно да знаят какво мисли другият. И все пак с най-слабото движение на очите, извиване на устните или намек за усмивка тя можеше да трогне Оуди, който се чувстваше така, сякаш се взира в бездната на кладенец. Трябваше само да падне вътре.

Какво друго си спомня? Всичко. Всяка подробност от кожата й с цвят на меласа, уханието й, високомерния й нос и плътни вежди, слабия блясък от пот над горната й устна, единичното легло, разхвърляните им по пода обувки и дрехи: памучната й рокля, избеляла от прането, сандалите й, евтините й сини бикини, верижката на врата й с малък сребърен кръст. Помнеше начина, по който гърдите й изпълваха празнотата на ръцете му; как измяука като бездомно котенце, когато свърши…

— Аз принадлежа на Ърбан — каза Белита разсеяно, като галеше китката му.

— Да — отвърна Оуди, без да я слуша.

Докосването й го наелектризираше и парализираше. Ръката й в неговата, преплетените им пръсти — цял един живот бе събран в тази едничка топла точка на допир.

Отново правиха любов. Белита се разтревожи, че Ърбан може да се прибере и да ги завари заедно, както и че Оуди може да я помисли за лека жена, а в същото време показваше, че жадува за тежестта му между бедрата си, за ускорения му дъх до ухото си и за всяка потна извивка на тялото му.

След това Белита стана и отиде до тоалетната. Той седна на края на леглото, очите му бяха привикнали с мрака. Когато тя се върна, Оуди прокара върха на пръста си по тила и дължината на гръбнака й, нагоре и надолу по прешлените й. Белита потръпна и през тялото й сякаш премина вълна. Промълви нещо и се сви на кълбо. Заспа. Той също спа и се събуди в малките часове. Чуваше звук от течаща вода. Белита се появи от банята полуоблечена. Нахлузи гащичките си.

— Трябва да си вървиш.

— Обичам те.

— Веднага!