Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (60)

59

Дезире преминава през тълпата репортери и телевизионни оператори, а те танцуват около нея като кучета, които чакат да бъдат нахранени. Телевизионни микробуси и медийни автомобили са блокирали улицата пред къщата на Валдес. Привличат зрители и търсачи на зрелища, които са дошли да гледат как се създават новините.

Полицайката, която охранява семейството, отваря вратата, сложила ръка на оръжието на колана си. Санди Валдес стои зад нея в коридора. С широко отворени очи. Изпълнена с надежда. Облечена е с избеляла тениска и дънки, боса е, с разрошена коса и без грим, от което личи, че не е спала много.

Говорят във всекидневната, където завесите и щорите са спуснати. Дезире сяда. Въздържа се от кафето.

— Съпругът ви у дома ли е?

Санди поклаща глава.

— Човек като Райън не може да стои безучастно. Иска да бъде навън, да раздрусва дърветата и да крещи от покривите.

Дезире казва, че разбира, въпреки че Санди явно се съмнява в думите й.

— Защо не ни казахте, че Макс е осиновен?

Санди замръзва с носната кърпичка под носа си.

— Какво значение има?

— Нарочно ли премълчахте тази информация?

— Не! Разбира се, че не!

— Кога го осиновихте?

— Когато беше на четири, но какво значение има това?

Дезире пренебрегва въпроса й.

— Чрез агенция ли?

— Минахме през всички законови етапи, ако това питате. — Санди сяда сковано на ръба на дивана със събрани колене и мачка влажната хартиена кърпичка между пръстите си, докато тя започва да се разпада. — Райън каза, че е бил изоставен. Някой го намерил да се лута в горите. Мръсен, премръзнал. Мъжът ми го завел в болницата и се опитал да открие майка му. После поддържал връзка с Отдела за закрила на детето.

— Взели сте го като приемни родители, а после сте го осиновили, така ли?

— Опитвахме се да имаме семейство. Направихме всичко: инжекции, пункция на яйцеклетки, инвитро, но нищо не помогна. Никога не бяхме говорили за осиновяване, преди да се появи Макс. Стана така, сякаш господ го е довел при нас.

— Макс знае ли?

Санди поглежда надолу към ръцете си.

— Планирахме да му кажем, когато стане достатъчно голям.

— На петнайсет е.

— Така и не намерихме подходящ момент. — Санди сменя темата: — Знаете ли, че в продължение на пет месеца не отрони нито дума? Нито звук. Никой не знаеше истинското му име. Дълго време го наричахме Бъстър като кучето, което го е намерило, но после той започна да говори и каза, че се казва Мигел. Райън не искаше да го наричаме така, затова се разбрахме да е Макс, а пък момченцето сякаш нямаше нищо против.

Дезире не отвръща нищо.

— Мигел каза ли ви фамилията си?

— Не.

— Каза ли ви откъде е?

— Един-два пъти сочеше към снимки или казваше неща, които биха могли да ни подскажат нещо, но Райън казваше, че не бива да го притискаме. — Санди търка очите си. — Дълго време се страхувах, че някой ще дойде да го търси. Всеки път, щом телефонът звъннеше или се почукаше на вратата, мислех, че е майка му, която си го иска обратно. Райън обаче казваше, че не би имало значение, защото Макс вече е наш по закон.

Санди вдига поглед към Дезире, очите й преливат от сълзи.

— Защо сме наказани така? Извършихме добро дело. Добри родители сме.

* * *

Оуди поглежда към рафтовете в кухнята, за да прецени с какво разполагат. Времето му ще изтече, преди храната да свърши. Тони го наблюдава, лицето му е бледо, но вече не блести от пот.

Старецът обича да говори — изказва наблюдения, които преминават в истории от живота му. Може би е чел някъде, че за заложниците е добре да се опитат да се сприятелят с похитителя си. Или е това, или просто се опитва да отегчи Оуди до смърт.

— Служил ли си в армията? — пита Тони.

— Не.

— Аз служих във флота. Бях прекалено млад да се бия с немците или корейците и прекалено стар за Виетнам. Направиха ме заварчик. Занимавах се с водопроводните инсталации и слагах изолация с азбест на машинното отделение. От това почина Маги, жена ми. Казаха, че съм го занесъл вкъщи, полепнал по дрехите ми. Когато Маги е прала нещата ми, фибрите попаднали в дробовете й. Моите си бяха добре, но азбестът уби нея. Това ли имат предвид хората, когато казват „каква ирония“?

— Едва ли.

— Просто лош късмет, предполагам. Не се оплаквам. — Старецът млъква за миг и стисва устни в тънка линия. — Не, по дяволите! Оплаквам се, просто никой никога не ме слуша.

— Нямаш ли здравно осигуряване, щом си ветеран? — пита Оуди.

— Не съм служил в чужбина.

— Не ми звучи честно.

— Да знаеш кое е честно, не значи, че ще го получиш.

Тони трепва и се тупва по гърдите, сякаш рестартира несъществуващ пейсмейкър. Би трябвало да е в болница или поне да иде на лекар. Оуди не иска още една смърт да лежи на съвестта му. Винаги е знаел, че следващата част от плана му ще е проблематична.

Може да се каже, че не си е направил труда да си състави стратегия за измъкване, защото не е мислил, че ще оцелее до този момент. Сега Макс знае истината. Може би не вярва на някои подробности, но това е негово право. Все едно да заведеш дете на църква и неделно училище и да го запознаеш с вярата, която то може да приеме или отхвърли.

Останали са му сто и двайсет долара. Преброява парите и ги прибира в предния си джоб. Отваря ципа на сака, вади мобилния си телефон и слага вътре нова симкарта, преди да го включи и да потърси сигнал. Първо позвънява в детската болница в Тексас и моли да го свържат със сестра му. Бернадет е в отделението. Отиват да я извикат.

Оуди поглежда към Тони. Той и Макс си говорят. Кимат си. Може би заговорничат. Скоро ще е без значение.

— Аз съм. Не мога да говоря дълго.

— Оуди? Полицията идва тук. — Бернадет е прикрила слушалката с ръка и шепне.

— Знам.

— Ще нараниш ли онова момче?

— Не.

— Предай се. Пусни го да си отиде вкъщи.

— Ще го направя, но първо искам да направиш нещо за мен. Онези мои документи, които пазиш при себе си, още ли ги имаш?

— Да.

— Искам да ги дадеш на един човек. Името й е Дезире Фърнис. Тя е специален агент от ФБР. Трябва да ги дадеш само на нея и на никого другиго. Очи в очи, лично. Разбра ли ме?

— Какво да й кажа?

— Кажи й да проследи парите.

— Какво?

— Тя ще разбере, когато прочете документите.

Гласът на Бернадет трепери.

— Тя ще иска да знае къде си.

— Знам.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че момчето е добре и че се грижа за него.

— Ще ми докараш още неприятности. Непрекъснато казвам на хората, че си добър човек, а после ти ме опровергаваш.

— Ще ти се реванширам.

— Как ще стане това, ако загинеш? Пусни момчето да си ходи у дома.

„Къде е у дома“ — пита се Оуди.

— Ще го направя.

Затваря и набира нов номер. Единственият човек, на когото може да има дори малко доверие, е онзи, който му помогна да оцелее в затвора. Не разбира как Мос е излязъл от „Три реки“ и как успя да го намери, но помни добре, че гробът, който трябваше да копае в гората, беше предназначен за двама им.

Обажда се жена.

— Зъболекарски кабинет „Хармъни“.

— Търся Кристъл Уебстър.

— На телефона.

— Казвам се Оуди Палмър, срещали сме се веднъж или два пъти.

— Знам кой си — казва Кристъл нервно.

— Мос обаждал ли се е?

— Звъни ми почти всеки ден.

— Знаеш ли защо са го пуснали от затвора?

— Казали са му да те намери.

— И после какво?

Тя се поколебава.

— Да те предаде на тях. Казали са, че ще му оставят парите, ако ги открие.

— Парите ги няма.

— Мос го знае, но се надяваше, че може да му смекчат присъдата, ако направи каквото искат.

— А сега какво мисли?

— Знае, че го лъжат.

Оуди се взира през прозореца, където над вълните се реят чайки, пляскат с криле и издават странни гърлени крясъци. Понякога звучат точно като човешки бебета.

— Когато се чуеш с Мос, кажи му, че имам план. Искам да дойде и да вземе момчето. Може да каже, че го е спасил. Дай му този адрес. Ще бъда тук още шест часа.

— Може ли да ти позвъни?

— Ще изключа този мобилен телефон.

— Момчето добре ли е?

— Добре е.

— А защо да не се обадя на полицията ей сега и да им кажа къде си?

— Питай Мос. Ако е съгласен, остави го да се обади в полицията.

Кристъл се замисля за момент.

— Ако моят Мос пострада, ще дойда и сама ще те намеря. И можеш да си сигурен, господин Палмър, че съм много по-страшна от него.

— Знам това, госпожо. Той ми каза.