Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (69)

Епилог

Странно нещо е човек да се разпише в книгата за посетители и да влезе в затвор, където е прекарал почти една трета от живота си. Още по-странно е да тръгне надолу по тесния дълъг коридор към стаята за свиждания, покрай плексигласовите стъкла, където затворниците чакат да видят съпругите, майките, синовете и дъщерите си.

Оуди е доста нервен, когато сяда и оглежда обстойно редовете, където хлапета шават неспокойно върху скутовете на майките си, а те ги повдигат към плексигласа, за да лепнат целувка на прозрачната преграда.

Мос се появява и си придърпва стол, привежда се надолу, за да вмести огромната си фигура в прозореца за свиждания. Вдига телефона, който прилича на играчка в юмрука му.

— Здрасти!

— Как си, Голям тип?

Мос се ухилва.

— По-щастлив от риба във вода. Как е рамото?

Оуди повдига лявата си ръка, която все още е превързана.

— Кариерата ми в НБА приключи.

— Вие, белите, и бездруго не можете да скачате. — Мос се обляга назад на стола си и вдига крака на тясната масичка. — С какво дойде дотук?

— Агент Фърнис ме докара.

— Къде е тя?

— Говори с главния надзирател, но ще дойде да ти каже „здрасти“. Реши, че ще се радваме да прекараме малко време насаме.

— Надявам се, не мисли, че сме гейове?

— За теб, може би.

— Да бе, пробвай се да ми го кажеш в очите, като изляза оттук.

— И кога ще е това?

— Според адвоката ми имам добър шанс за ранно помилване, особено след като дадох показания срещу Валдес и Пилкингтън пред съдебните заседатели.

— Колко ранно?

— Преди да стана на петдесет, което май е доста близо, в общи линии.

— Като си говорим за близост, как е Кристъл?

— О, добре е. За малко я изпусна. Беше облякла една от любимите ми рокли — подчертава й циците.

— Гледай само специален агент Фърнис да не те чуе да говориш така.

— Спокойно, няма. — Мос се ухилва. — Гледа ли новините по телевизията?

— Да.

Мос говори за ареста на сенатор Даулинг. Обграден от телевизионни камери и джафкащи репортери, сенаторът бе поведен по улицата от двама агенти от ФБР — единият беше толкова нисък, че се виждаше само върхът на главата й. Съдебният състав бе обвинил Даулинг в подкупване на съдебната система и изкривяване на хода на правосъдието.

Клейтън Ръд едва не се прекатури от бързане да започне да съдейства на следствието и даде показания срещу Даулинг и Валдес.

Пилкингтън и Сеногълс бяха измислили всичко по думите на Валдес, който каза пред съда, че е бил просто пионка в обира. Действал под влияние на чичо си, който го заплашил да го изобличи и унищожи.

— Не съм убил никого — изкрещя на репортерите, докато го отвеждаха от съдебната зала.

Сигурно щеше да мине още цяла година, преди делото му да тръгне. Колко ли още хора ще се уловят в мрежата дотогава? Или може би институциите ще се консолидират и ще се опитат да ограничат щетите.

Макс се върна да живее със Санди, но само защото на Валдес му отказаха пускане под гаранция. Тя твърди, че не е знаела нищо за обира и за прикриването му, и Оуди й вярва.

— Ще бъдеш богат човек — казва Мос. — Десет години за престъпление, което не си извършил… ще ти дадат милиони.

— Не им искам парите.

— Естествено, че ги искаш. Мамка му! Дай ги на мен.

— Виж какво стана последния път, когато хората си мислеха, че имам пари.

— Да, но този път е различно. Невинен си.

— Винаги съм бил невинен.

Някъде из редицата посетители започва да плаче бебе. Младата майка разкопчава блузата си отстрани и започва да го кърми, но пазачите й казват, че трябва да го нахрани другаде. Тя се сбогува с неохота и носи бебето към чакалнята, обществената тоалетна или може би към палещата горещина в колата си.

— Мислиш ли, че някога ще имаш деца? — пита Оуди.

— Харесва ми да ги правя — отвръща Мос, — но малко се плаша от отглеждането им. Не съм най-добрият пример за подражание.

— Ще бъдеш добър баща — казва Оуди. — По-добър от повечето. — Спира и прочиства гърлото си. — Не съм имал възможност да ти благодаря за това, което направи.

— Нищо не съм направил.

— Знаеш за какво говоря. През целия ми живот хората рискуват живота си, за да ме спасят, а аз не знам какво толкова съм направил, за да го заслужа.

— Направил си достатъчно — уверява го Мос, накланя се напред и влагата в очите му заблестява. — Спомням си, когато пристигна тук. Не вдъхваше кой знае колко респект. Залагахме колко време ще оцелееш.

— Да не си заложил пари на мен?

— Заради теб загубих двайсетачка и два десерта „Марс“. Никой не знаеше на какво си способен, но ти им показа.

Оуди си поема дълбоко въздух.

— Не съм искал да…

— Нека довърша — казва Мос и стиска силно очи. — Знаеш как е тук вътре, всеки ден е тест. Монотонността. Насилието. Мизерията. Самотата. Всичко това се натрупва в гърдите на човек като крясък. Е, чуваш майтапи от време на време, пристига колет с храна, писмо или посетител — неща, които правят живота поносим за няколко часа, но това не е достатъчно. А после се появи ти, Оуди. Знам, че не си се опитвал да бъдеш благороден или достоен, но беше тъкмо такъв. Случили ти се бяха ужасни неща. Борил се беше и не бе успял да ги спреш, но се беше издигнал над нещата. Ти ни даде пример, на който да се възхищаваме. Бяхме слаби мъже, третирани като животни, но ти ни доказа, че можем да бъдем повече.

Оуди се опитва да преглътне буцата в гърлото си и е благодарен, когато Дезире се появява в стаята за свиждания, без да обръща внимание на подсвиркванията и подвикванията на затворниците, докато преминава край прозорците им. Агентът вдига втория телефон.

— Изглеждаш ми пораснала — казва й Мос.

— А ти си по-дебел, отколкото те помня.

Мос си прибира корема.

— Сигурно е от прекрасната кухня, която имаме тук.

Оуди предлага стола си на Дезире.

— Можеш да останеш — казва тя.

— Не, ще ида да се разтъпча. — Оглежда се нервно наоколо. — Все имам чувството, че ще осъзнаят, че са направили грешка, и ще ме заключат отново.

— Никой няма да те заключи.

— И все пак.

Оуди разтваря дясната си длан, притиска я към плексигласовото стъкло и чака Мос да направи същото, за да се долепят пръстите им едни до други от двете страни.

— Пази се, Голям тип. Поздрави Кристъл от мен.

— Ще го направя.

Оуди минава покрай прозорците и забелязва как някои от посетителите се обръщат и се взират в него. Чува столове да се избутват назад и някой, който започва да ръкопляска. Обръща се и вижда Майския бръмбар, изправен на крака зад прозореца си. Левака е на съседния, после са Сандала, Боуен, Малкия Лари и Прасенцето. Всички те стават да го аплодират — корави мъже, които излежават корави присъди. И звукът започва да се разлива като вълна из „Три реки“, достига далечни килии, в които затворниците започват да бият с тенекиени канчета по решетките, да тропат с крака и да скандират името на Оуди, което отеква в ушите му и замъглява зрението му, докато извървява краткия път до изхода. Трябваха му единайсет години да го измине.

* * *

Небето е ясносиньо, застлано с облаци, които приличат на топки семена, готови да се разпръснат с първия порив на вятъра. Но днес няма нито полъх и почти никакъв звук освен шума от трафика и птиците в дърветата. Оуди излиза от колата и усеща топлината, която излъчва асфалтът. Пред него се простира гробище с хиляди паметници, подредени в спретнати редици — като бебешки зъби с празнини между тях, запълнени с цветя вместо със злато.

Санди Валдес излиза от колата и чака Макс да се присъедини към нея.

— Искате ли да отидете сами? — пита.

— Не — отвръща Оуди, като гледа Макс.

— Ще ви чакам тук — казва Санди и стисва ръката на момчето.

Двамата вървят в сянката на дърветата, докато стигат до участък в ъгъла на гробището, където моравите не са толкова добра поддържани; телена ограда го отделя от четирилентов път. Откритото пространство е осеяно с малки насипи пръст. Оуди прави справка с картата, която са му дали от кабинета на съдебния лекар в Дрейфъс Каунти.

— Това е мястото — казва на Макс.

Няма паметни плочи. Няма цветя. Единствените означения са дузина квадратни метални табелки, забити на пръчки в земята, почти скрити от бурени. Всеки гроб е обозначен с номер. Оуди трябва да намери правилния. Открива го: UJD-02052004. Коленичи и започва да скубе бурени около обозначението. Трябваше да донесе цветя. На близък гроб има буркан от сладко с останки от увехнали цветя. Оуди изхвърля мъртвите стъбла настрани и почиства буркана с ризата си. Започва да бере тънките маргаритки, които са избегнали косачката, тъй като са прораснали близо до оградата.

Макс се включва и скоро двамата са подредили малък букет в импровизираната ваза. Оуди използва здравата си ръка, за да зарови пръсти в пръстта, зарива буркана наполовина, така че да не се катурне. Искал бе да даде на Белита толкова много, а сега тя имаше само това — немаркиран гроб, номер, написан с маркер, и маргаритки в буркан от сладко.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — прошепва и си я представя как лежи под него с глава на възглавницата. — Това са любимите ти цветя, помниш ли?

Оуди поглежда нагоре към Макс.

— Доведох Мигел.

Макс изглежда смутен и несигурен какво да прави. Трябва ли да коленичи? Трябва ли да каже молитва?

— Той ме спаси от удавяне — добавя Оуди, все още говори на Белита. — Явно е семейна черта.

Започва да й разказва историята, обяснява й как Макс го е извадил на брега и го е завлачил на плажа, докато полицейските коли са пристигали, а над главите им е кръжал хеликоптер. Тогава Оуди беше почти в безсъзнание, но си спомня ярките светлини и виковете на хората. Мос раздаваше заповеди наоколо и стоеше над него, сякаш му е стража.

Минаха осемнайсет часа, преди Оуди да отвори отново очи. Лежеше в болницата с превързана ръка, а специален агент Дезире Фърнис седеше до леглото му.

— Как е възможно човек да има едновременно толкова лош и толкова добър късмет? — попита тя.

— Май съм счупил огледало и съм намерил конска подкова в един и същи ден — каза Оуди, замаян от обезболяващите.

Дезире беше тази, която намери Белита. В Дрейфъс Каунти имаше отделен сектор в гробището, запазен за непотърсени или неидентифицирани тела.

— Защо няма надгробен камък? — пита Макс и бърше потта от горната си устна.

— Никой, освен мен не е знаел името й… а аз не можех да им кажа — отвръща Оуди и трие мръсни ръце в дънките си.

— Ще кажеш ли молитва?

— Май не знам как.

— Аз ще го направя — казва Макс, коленичи до Оуди и се прекръства. Моли бог да благослови Белита и да пази хората, които са я обичали.

Оуди казва „Амин“, а сърцето му е заседнало в гърлото. Поглежда към безплодното парче земя и знае, че то никога няма да бъде достатъчно голямо, за да побере историята, погребана отдолу.

На всички ни се полага уважение, мисли си Оуди, но живота си, щастието и нещастието си получаваме в наследство. За някои има много, за други — малко. Някои се наслаждават на всеки залък и оглозгват всяка кост. Намираме удоволствие в ромона на дъжда, в миризмата на прясно окосена трева, в усмивките на непознати, в прохладата на зората в горещ ден. Учим се и осъзнаваме, че винаги има повече неща, които не знаем, отколкото такива, които знаем. Заразяваме се с любов, сякаш е настинка, и се залавяме за нея като в плаващи останки по време на буря.

— Трябва да й вземем хубав надгробен камък — казва Макс и помага на Оуди да се изправи. — Имаш ли идея какво да напишем на него?

Оуди се замисля за миг и осъзнава, че винаги е знаел епитафията: „Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има.“