Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (30)

29

Валдес паркира пикапа си далеч от мотела и изминава пеша последните две пресечки, обвит в облаци прах от минаващите камиони по шестлентовия път. Сгушен в якето си и защитен от студа, той спира на входа, където върховете на палмите се огъват от вятъра, а луната изглежда като сребърна чиния зад едрите им листа.

Нощният управител е латиноамериканец на средна възраст. Седи, качил крака на бюрото на рецепцията, и гледа мексикански сапунен сериал, в който актьорите са с прически и дрехи от преди двайсет години и говорят така, сякаш се канят да се изчукат или да се сбият.

Шерифът показва значката си и управителят го поглежда неспокойно.

— Виждал ли си този мъж? — пита Валдес и му показва снимка на Оуди Палмър.

— Да, но не и през последните дни. Косата му е различна сега. По-къса.

— Наел ли е стая?

— Приятелката му нае. Тя е горе, на втория етаж. Детенцето й е с нея.

— Кой номер е стаята?

Нощният управител прави справка в компютъра.

— 239. Касандра Бренън.

— Каква кола кара?

— Хонда. Пълна трошка. Натоварена с боклуци.

Валдес отново показва снимката.

— Кога го видя за последен път?

— Не работя през деня.

— Кога?

— Предната вечер. Какво е направил?

— Той е издирван беглец. — Валдес прибира снимката. — Стаите, съседни на тяхната, заети ли са?

— От два дни насам не.

— Искам ключ. — Валдес взема магнитната карта. — Ако не се върна до пет минути, искам да се обадиш на този номер и да кажеш, че полицай има нужда от подкрепление.

— Защо не се обадите вие?

— Още не знам дали ще имам нужда от подкрепление.

* * *

Оуди се буди със странната увереност, че е сънувал, но няма никакъв спомен от съня. Усеща познатата болка от загубата на нещо, което току-що се е изтърколило от ума му. Бил е на косъм да го види, но вече е изгубено. По същия начин усеща и миналото си — вихър от прах и боклуци.

Отваря очи, без да знае дали е чул звук, или е усетил промяна в налягането. Става и отива до прозореца. Вън е тъмно. Тихо.

— Какво има? — пита го Каси.

— Не знам, но сега ще си тръгна.

— Защо?

— Време е. Вие останете тук. Не отваряйте вратата, освен ако не е полицията.

Каси се колебае, прехапала е долната си устна, сякаш се опитва да премълчи нещо. Оуди нахлузва ботушите си и грабва сака. Открехва леко вратата, оглежда се в двете посоки по пасажа^[1]. Нищо не помръдва на паркинга, но той си въобразява, че забелязва дебнещи сенки, скрити навсякъде. Част от рецепцията се вижда, но Оуди не забелязва никого зад бюрото.

Пасажът завива надясно. Като се придържа близо до стената, Оуди се придвижва към стълбите, но чува как някой се приближава. Най-близката врата е с табелка „Чистачка“. Дръжката й трака хлабаво, когато я пробва. Ключалката е евтина. Блъска вратата с рамо, влиза вътре и я затваря след себе си. Вътре има мокри парцали за чистене и метли, изправени в количка.

Покрай решетъчната врата преминава сянка. Оуди изчаква още няколко секунди, в гърлото му е заседнал страх. В този момент чува как някой крещи „Полиция!“, а после — писък на жена. Оуди вече бяга. В края на стълбите завива надясно и се щура като паяк между паркиралите коли, докато стига до заграждението отзад. Набира се нагоре. Скача от другата страна. Пак тича, прекосява двора на фабрика, намира отворена порта, която води към странично шосе. Чува крясъци. Силен пукот. Аларми. Псувни.

* * *

Валдес винаги е живял с убеждението, че пътят на човешкия живот се определя от шепа решения. Те не са непременно правилни или грешни, но всяко от тях чертае различна пътека. А ако се беше присъединил към морските пехотинци вместо към щатската полиция? Можеше да се озове в Афганистан или Ирак. Можеше да е мъртъв. А ако не беше на работа в нощта, когато Санди бе изнасилена? Можеше никога да не я срещне и утеши. Можеше да не се влюбят. А ако Макс не се беше появил в живота им? Има толкова много „ами ако“, „но“ и „може би“, но само няколко от тях наистина са от значение, защото имат властта да променят живота ти.

Спира пред мотелската стая и проверява служебния си револвер, но решава да го прибере в кобура на рамото си. Вместо това вади второ оръжие, което държи на ремък под дясното си коляно. На това го беше научил в началото на кариерата един шериф, който беше оцелял при бюрократичните съкращения и политическата коректност на деветдесетте години — винаги дръж в себе си пистолет за подхвърляне^[2], защото не знаеш кога ще ти потрябва. Този на Валдес е малък полуавтоматичен пистолет със счупена дръжка, увита в тиксо. Без минало. Непроследим.

Поглежда през балкона. Паркингът е празен. Палмовите листа размахват тъмните си сенки върху цимента край басейна. Притиснал ухо до вратата на стая 239, Валдес слуша. Нищо. Плъзва магнитната карта през панела. Червената светлинка премигва и става зелена. Дръжката се завърта и вратата се открехва към тъмната стая.

Една жена се изправя рязко, стиснала чаршаф до тялото си. С широко разтворени очи. Безмълвна. Валдес оглежда стаята, леглата, пода, насочва пистолета си от една на друга страна.

— Къде е той? — прошепва.

Жената отваря уста. От нея не излиза звук.

От банята излиза сянка. Валдес реагира инстинктивно и изкрещява:

— Полиция!

От дулото блясва светкавица. Малкото момиченце полита назад, кръвта му опръсква огледалото. Майка му изпищява. Валдес завърта пистолета. Отново стреля. В челото й се появява дупка. Тялото й се свлича настрани и пада от леглото заедно с чаршафите.

Всичко става за един миг и все пак в ума си Валдес го вижда на забавен кадър — как насочва пистолета и дърпа спусъка, усеща как оръжието отскача и сърцето му блъска при всеки удар.

Стрелбата е спряла. Валдес стои замръзнал. Виновен, че се е паникьосал, виновен, че е стигнал твърде далеч. Избърсва устата си с опакото на ръката и се опитва да мисли трезво. „Палмър беше тук. Къде е сега? Какво направих?“

Някой тича надолу по стълбите. Валдес отива до прозореца и вижда сянка да бяга през паркинга. Рита преходната врата и спринтира през съседната стая, като крещи:

— СПРИ! ПОЛИЦИЯ! ОСТАВИ ОРЪЖИЕТО!

Тича с все сила по паважа и вади служебното си оръжие от кобура. Вдига го над главата си и изстрелва два залпа във въздуха, преди да притича надолу по стълбите и да се втурне на зигзаг между паркиралите коли. Вади мобилния си телефон и набира 911.

— Съобщавам за престрелка. Полицай в преследване на въоръжен беглец… Еърлайн драйв. Мотел „Стар Сити“. Простреляни са жена и дете. Изпратете парамедици.

Прехвърля се над стената и тича, докато стига до широка бетонна водосточна тръба, която минава през центъра на отводнителен канал. Като очертава периметър с дулото на оръжието си, гледа наляво и надясно; прави пълен кръг, без да сваля телефона от ухото си.

— Трябва ми подкрепление и хеликоптер.

— Виждате ли престъпника?

— Да. Насочва се на изток, покрай отводнителния канал. Отдясно има фабрични сгради. Отляво дървета.

— Можете ли да ни дадете описание?

— Знам кой е — Оуди Палмър.

— С какво е облечен?

— Прекалено е тъмно, за да видя.

Изпращат полицейски коли на улиците „Ийст Уитни“, „Оксфорд“ и „Виктория драйв“. Скоро ще чуе сирените.

Валдес забавя крачка и спира. Навежда се, застава на четири крака, диша тежко. Пот се стича в очите му и надолу по гърба. Изплюва жлъчка върху напукания цимент под обувките си. Псува. Трепери. Отново избърсва устата си с ръка и се опитва да забави мислите си и да погледне нещата в перспектива. Трябва да помисли. Да диша. Да планира.

С помощта на салфетка избърсва отпечатъците си от пистолета за подхвърляне. Цев. Спусък. Предпазител. Затвор. Задържа го над отводнителния канал и го пуска. Оръжието отскача два пъти от бетона и цопва във водата.

Валдес си поема дъх и вдига телефона.

— Мисля, че ми избяга.

* * *

Оуди следва отводнителния канал на юг, гази през застояли локви, където плъхове цвърчат и се шмугват в дупките си, а колички за пазаруване лежат като мъртви, полетели надолу от мостовете. Не е свикнал да е на толкова открито бойно поле и сега трябва да се бори с напрежението, предизвикано от широкото пространство наоколо; с чувството, че то се опитва да го разкъса на парчета и да ги разпръсне навсякъде. Години наред е бил обграден от стени, ограничения и бодлива тел; опирал е гръб в нещо, за да няма нужда да се бие във всички посоки.

Как го беше открила полицията? Каси сигурно се е обадила на някого. Не я вини. Откъде е можела да знае? Млада е, а вече е изцедена от живота и е загубила увереността, че ще живее вечно, опитва се да блъфира със слаби карти.

Оуди трябва да продължи напред, защото няма начин да се върне назад или да започне отначало. Чул бе изстрели. При мисълта за тях му се завива свят, сякаш някой е крещял в ухото му часове наред и го е оставил с ужасното усещане за жужене в главата. Тича покрай черни чували с боклук, натъпкани сякаш с човешки тела, подминава складове с плоски покриви и метални врати. На фона на рядката мъгла и на луната, която прилича на разрязан картоф, изпъкват отчетливо очертанията на сгради с островърхи покриви. Спира под железопътен мост, сваля ботушите си и изсипва водата от тях. Железопътни линии вървят на изток и на запад. Оуди изпълзява от отводнителния канал и с препъване тръгва по грубия чакъл към проясняващото се небе.

Всичко ще е наред с Каси и Скарлет. Те не са направили нищо лошо. Не знаеха, че е избягал от затвора. Не трябваше изобщо да търси помощта им. Не трябваше изобщо да се сближава с никого. Никога не давай обещания. Така започна всичко. Даде обещание на Белита. А после обеща сам на себе си, че няма да умре в затвора.

На транзитната гара „Кашмир транзит сентър“ Оуди хваща автобус за центъра на града заедно с хора, които работят на смени, и такива, които — все още сънени и опрели глава на прозорците — пътуват всяка сутрин до работата си. Никой не гледа другия в очите. Никой не говори. „Не е много по-различно от затвора — мисли си Оуди. — Опитваш се да се слееш с потока, а не да изпъкнеш.“

Оуди не се отличава много от другите, не е уникален или зашеметяващ, но защо тогава е нечия боксова круша?

Автобусът го оставя в сенките на парка „Минит мейд“. Оуди е изтощен и иска да спре да се движи, но умът му препуска. Ляга до вратата на един павилион, слага глава на сака си и затваря очи.