Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (56)

55

Слънцето жълтее високо в небето, вдига пара от верандата и блещука по асфалта. Макс седи на дивана, приведен над снимката на Белита. Оуди го гледа от креслото. Чака. Ако присвие очи, все още вижда тригодишното момченце, което се преструва, че чете от книгата с химни до майка си в църквата. Вече е пораснал — почти мъж. Оуди не беше там да му чете приказки за лека нощ или да слага лепенки на раните му, нито да му обясни, че понякога животът е трагичен, а понякога — прекрасен.

— Значи казваш, че това е истинската ми майка и че е нелегална имигрантка от Салвадор?

— Без документи.

— И съм роден в Сан Диего?

— Да.

Момчето се обляга назад и се взира в тавана.

Оуди продължава да говори:

— Беше красива, с дълга черна коса, която блестеше на слънцето, и с пръски злато в очите.

— Къде е сега?

Оуди не отговаря. От този миг се е ужасявал още от момента, в който му хрумна да отвлече Макс. От тук насетне няма връщане назад. Или трябва да му разкаже, или да замълчи.

— Не бях сигурен, че някога ще имам възможност да те срещна. Мислех си, че ще ме застрелят по време на бягството, че ще се удавя в язовира или че ще ме заловят, преди да успея. Затова написах всичко тук, така че ако нещо се случи с мен, все още да има шанс да научиш истината. Ето, можеш да я прочетеш сам, а може и да я изгориш. Решението е твое.

Подава тетрадката на Макс, но той не я поема.

— Разкажи ми историята.

— Сигурен ли си?

— Да.

Оуди започва да разказва по спомени, от сърце, и връща миналото отново към живот.

Онзи последен ден те минаха покрай Остин и се насочиха на изток, по път 290, през Елджин, Макдейд и Гидингс. На Бренам поеха по път 105 към Навасота, а после към Монтгомъри, защото Оуди искаше да покаже на Белита езерото, където беше ходил за риба като момче.

Вече не бързаха толкова, караха по черни пътища, земеделски земи и винарни, караха със свалени прозорци и пуснато радио, пееха песни за „каубои в ранчото“. Мигел никога не беше виждал бизон. Оуди му посочи един.

— Това е рошава крава — каза момчето.

Разсмяха се. Оуди попита Мигел дали може да брои до десет. Можеше.

— А знаеш ли азбуката?

Малкият поклати глава, но добави:

— Знам песничката за АБВ.

— Това е същото.

Отново се разсмяха, а Мигел се намръщи, защото не можеше да разбере кое е толкова смешно.

И все пак — въпреки радостта и доброто настроение — с всеки изминат километър Оуди чувстваше все по-нарастваща тревога. Приближаваха езерото Конроу, което винаги му напомняше за брат му Карл, защото много спомени от детството бяха свързани с това място. Тук бе прекарал едни от най-щастливите дни в живота си, преди Карл да отиде в затвора и в дробовете на баща му да се появи тумор. Риболов. Плуване. Гребане. Готвеха си на лагерния огън и си разказваха истории за духове и вицове или играеха на криеница с фенерчетата си.

На два километра от отбивката към главния път Оуди прекоси мост. Край него, сред дърветата, имаше място за пикник. Малък дървен пристан, избелял от слънцето, разделяше част от езерото. Водата беше черна и хладна, почти копринена на допир, когато Оуди потопи върховете на пръстите си в нея.

За обяд си направиха пикник на брега на езерото Конроу, от другата страна на остров Айер. После хвърлиха останалите корички от хляба на патиците и си купиха сладолед. Мигел седеше в скута на Оуди и шоколадовият сладолед капеше отпред по блузката му. Отказа да свали каубойската шапка и пистолета си. По-късно гледаха как лодките се люшкат, закотвени в пристанището, и се чудеха кои известни личности ги притежават.

Оуди обви Белита с ръка и нави сплетената й коса около дланта си. Изглеждаше свежа, млада и красива.

— Вярваш ли, че нещата са предопределени да се случат? — попита го.

— За съдба ли говориш?

— Да.

— Мисля, че извличаме най-доброто от лошия си късмет и максималното от добрия си късмет.

Оуди я притисна към себе си, тя отвърна на прегръдката му.

— Струваш ми се тъжен днес. За какво си мислиш? — попита Белита.

— За брат ми Карл. — Оуди целуна косата й. — Като деца идвахме тук. Помислих си, че ще е хубаво да видя пак това място, но сега нямам търпение да си тръгнем.

— В Салвадор имаме поговорка, че спомените ни дават топлина — погали бузата му, — но не мисля, че се отнася за теб.

Беше късен следобед, когато отново потеглиха на път. Оуди реши да спре в покрайнините на Хюстън. Щеше да се обади на майка си сутринта. Щеше да я посети едва след като се увери, че Ърбан не е изпратил никого да го пресрещне.

— Имам пиш — каза Мигел.

— Можеш ли да стискаш?

— Какво трябва да стисна?

Оуди отби встрани от пътя.

— Добре, приятел, ще отидем зад някое дърво.

— Като каубои?

— Да, точно като каубои.

Двамата тръгнаха сред дърветата, крачеха по мекия килим от окапали листа и борови иглички. От стъпките им се вдигнаха облаци комари.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не.

Мигел застана с разкрачени крака и издадени напред слабини и загледа как тънката златиста струя плиска по ствола на дървото.

— Така го правят големите момчета.

— Да, така е — съгласи се Оуди.

Момчето започна да казва още нещо, но вниманието на Оуди бе привлечено от друго. Отнякъде, сякаш високо от въздуха, се чу звук на виещи сирени.

— Това пожарникарска кола ли е? — попита момчето.

— Не мисля — каза Оуди. Погледнал беше през рамо, но не видя нищо зад завоя на пътя.

Сирените приближаваха. Първоначално Оуди не можеше да определи от коя посока. Погледна към Белита, която им помаха от предната седалка на понтиака. После обърна глава и видя камиона с двата светещи фара отпред. Отне му секунда да осъзнае колко бързо се приближава, прекалено бързо, за да вземе завоя. Промени курса към грешната страна на пътя и гумите от страната на банкета застъргаха по меката настилка на аварийната лента. Шофьорът зави рязко в другата посока и камионът се завъртя наляво. Оуди можеше да си представи мъжа зад кормилото, който се мъчи да контролира машината, а после вдига странно ръце нагоре, както хората правят, когато се опитват да предотвратят сблъсък. Беше прекалено късно. Камионът се наклони на две колела за секунда, а после се прекатури и се спусна скоростно надолу по двулентовия път.

В един момент понтиакът беше до пътя, а в следващия вече го нямаше. Оуди чу пукот на метал, пръскане на искри и гръм. Времето забави ход. Времето спря. С невероятно усилие на волята Оуди се наведе и вдигна Мигел. Гушна го, подпрял с ръка дупето му, сякаш е бебе. Притича обратно през дърветата, докато стигна до края на пътя.

Виждаше камиона, но не и колата. Остави Мигел на земята и хвана ръката му, заби пръсти дълбоко в детската длан.

— Стой тук. Сложи ръка на дървото. Не го пускай.

— Къде е мама?

— Чу ли какво ти казах?

— Къде отиде мама?

— Не мърдай.

„О, господи! О, господи! О, господи!“

Затича се. Препъваше се. Покатери се по нанагорнището, опитваше се да проумее какво се е случило. Очите го бяха излъгали. Щеше да стигне до колата и да открие, че всичко е наред.

Зад себе си чуваше сирени, виждаше проблясващи светлини. Камионът лежеше на една страна — разпорен, сякаш нещо е експлодирало вътре. Оуди се опита да диша, но напразно. Видя обърнатия понтиак на трийсет метра надолу по пътя. Вече не приличаше на понтиак. Не приличаше на кола. Беше изкривена купчина метал с две колела, които все още се въртяха във въздуха.

Оуди изкрещя името й. Опита се да отвори останките на вратата, която сякаш се бе запоила от силата на удара. Изви тяло, легнал по корем на пътя, и се промъкна през разбития заден прозорец, влачеше се под смачкания покрив на понтиака. Предницата на ризата му се просмука с бензин, в ръцете и коленете му се забиха стъкла.

Сред бъркотията от скъсани жици и изкривени седалки Оуди видя ръка и длан с течаща между пръстите кръв. За частица от секундата си помисли, че към нея няма тяло.

Сграбчил седалката над себе си, се примъкна напред и почти извади рамото си. Тогава я видя. Тялото й беше вклинено под таблото, сгънато под неестествен ъгъл. Оуди се протегна и докосна лицето й. Тя отвори очи. Жива беше. Изплашена.

— Какво стана?

— Катастрофа.

— Мигел?

— Той е добре.

Изпарения горяха очите на Оуди и задръстваха гърлото му, гадеше му се от тях. Чуваше как изтичащото гориво цвърчи и се излива върху горещия метал.

— Можеш ли да мърдаш краката си?

Белита помръдна пръстите на краката си.

— А пръстите на ръцете?

Тя помръдна и тях. Ръката й беше счупена. По бузата и челото й имаше порязвания от стъкло. Опита се да се премести, но разбитото табло на колата затискаше краката й. Оуди чу изстрели. В камиона имаше двама мъже. Бяха успели да се измъкнат от прозореца и да скочат на земята.

Един от тях се завъртя и после се срина, хванал врата си; през пръстите му шуртеше кръв. Другият бе улучен почти едновременно с него, куршумът се заби в коляното му. Униформен полицай, хванал пистолет в двете си ръце, се прицели в него. Имаше строга военна подстрижка и силно загоряла кожа.

Оуди надничаше през разбитите стъкла на понтиака, изпод гумата, която все още се въртеше. Забеляза втори заместник–шериф на около трийсет метра, в далечния край на камиона.

Един от ранените мъже се опита да се изправи. Гледаше безпомощно към Оуди с разфокусиран поглед, от ръката му висеше револвер. Заместник–шерифът стреля. Два куршума удариха в целта и мъжът залитна назад, по ризата му разцъфтяха алени цветя. Последният куршум го завъртя и той просто се срина долу, сякаш скелетът му се изпари.

Полицаят все още не бе видял Оуди. Колегата му извика нещо. Заместник–шерифът затъкна револвера си в кобура и изчезна от поглед. Оуди се канеше да извика, но нещо го спря. Двамата полицаи отново се появиха. Този път носеха сакове към отворения багажник на една от патрулките. Върнаха се и повториха това няколко пъти. Един от саковете се закачи на стърчащ къс метал и се раздра, а отвътре се изсипаха банкноти. Бризът ги подхвана и ги разпиля настрани, те се увиха около бурените и се залепиха по боровите дървета.

Чуваха се още сирени.

Оуди пропълзя обратно при Белита, придърпваше се на лакти. Извил бе глава под странен ъгъл заради смачкания покрив.

Пресегна се за ръката й. Обви пръсти около китката й. Дръпна я и чу как тя изохка от болка.

Върна се назад и изкрещя към полицаите. Един от тях се обърна и тръгна към него. Панталоните му бяха с изгладени ръбове. Носеше черни кожени обувки. Оуди погледна нагоре. Бледите бузи на заместник–шерифа бяха червени от усилието. Мъжът пусна торбата с пари на земята.

— Трябва да я измъкнем! — замоли го Оуди.

Полицаят се извърна.

— Ей, Валдес!

— Какво?

— Имаме проблем.

Валдес дойде при него, клекна и подпря ръце на бедрата си, от дясната му ръка висеше револвер, цевта сочеше надолу.

— Откъде се появи тоя?

Партньорът му сви рамене.

Валдес се наведе по-близо, дъхът му беше кисел, балонче слюнка се разтягаше между устните му. Той наклони глава и видя Белита, заклещена в останките. Почеса брадичка.

Оуди сграбчи ризата на заместник-шерифа, смачка плата в юмрук.

— Помогнете й! — изкрещя.

В същия миг пътят заблестя; въздухът се изпълни със свистящ горещ дъх, когато синият пламък тръгна по настилката от спукания резервоар на камиона. Очите на Белита бяха застинали широко отворени.

— Пожар! — изкрещя Оуди, повтори го отново и отново. Пропълзя обратно в изкривените отломки, протегна се към Белита, опита се да я придърпа към себе си. Крещеше на полицаите да му помогнат, но те стояха и гледаха, отпуснали ръце до тялото.

Оуди излезе и претича до другата страна на руините. Свали ризата си и продължи да се опитва да разтвори метала с ръце. Отскочи назад от горещината. Валдес вдигна шапката си и я сложи на главата си. Другият заместник-шериф вдигна саковете с пари.

Писъците на Белита утихнаха и замряха. Оуди се срина на колене и длани, ридаеше. По черните му палци се стичаха струйки кръв. Той осъзна, че единият заместник-шериф стои над него. Валдес изхвърли използваните патрони и започна да презарежда. Застана над Оуди и насочи пистолета в челото му, очите му бяха съвсем безизразни — като на мъж, който знае, че разумът и логиката нямат място в свят на нелепости.

Оуди обърна глава и видя Мигел, застанал сред дърветата, все още с каубойската шапка на глава, хванал мечето си. Опита се да потъне в собствената си кожа; да изцеди цялото си съзнание; да се превърне в прах, който ще се разпръсне с бриза, а после отново ще се прероди като тялото и душата му и пак ще го направи цял.

— Не го приемай лично — каза заместник-шерифът и дръпна спусъка.

* * *

Макс си спомня. Някъде дълбоко в ума му се отварят вратички и прозорци. Вятър издухва листове хартия от бюра. Вдигат се облаци прах. Заработват машини. Звънят телефони. Отделни картини се навързват една с друга — като монтиране на филм, който после се превърта назад и се пуска отначало. Образи на жена в рокля на цветя, която мирише на ванилия и манго и го води на панаира, където има цветни светлинки. Фойерверки.

И все пак в мига, в който съзнанието му се разтваря, Макс се опитва да го затвори. Не иска да има различно минало. Иска това, което познава, с което е живял. Защо няма никакви снимки като бебе, чуди се. Никога преди не се е замислял за това, но сега разглежда наум фотоалбумите, които Санди пази в едно чекмедже на скрина, и обръща страниците. Няма негови снимки, увит в памучно одеялце, нито гушнат в болничното легло.

Родителите му никога не са говорили за раждането му. Винаги използваха фрази като „когато дойде при нас“ и „чакахме те дълго време“. Говорят, че са правили инвитро. Че са преживявали аборти. Че са го обичали и искали.

Този човек си измисля истории. Той е убиец! Лъжец! И все пак има нещо в начина, по който му разказа историята, заради което Макс чувства, че тя е истина. Мъжът говори така, сякаш е бил там от самото начало.

— Добре ли си? — пита го Оуди.

Макс не отговаря. Без да каже и дума, отива в банята и пълни устата си с вода, за да прогони вкуса. Взира се в отражението в огледалото. Прилича на баща си. Имат еднаква маслинена кожа и кафяви очи. Санди е по-светла, с руса коса и лунички, но това нищо не значи. Те са неговите родители. Те го отгледаха. Те го обичат.

Затваря капака на тоалетната чиния и сяда отгоре, хванал главата си с две ръце. Защо този мъж, този непознат, трябваше да му казва всичко това? Защо просто не го остави на мира?

Когато беше малък, искаше да бъде каубой. Имаше сребрист револвер, който изстрелваше пластмасови патрони, и каубойска шапка със звезда на периферията. Имаше мече с лилава папийонка. Знаеше, че тези неща са истина, и все пак в последните няколко часа бе станал друг човек.

Роден бе в Сан Диего. Пътувал бе за Тексас. Видял бе как майка му умира.