Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (15)

14

В деня, в който брат му Карл застреля цивилния полицай, Оуди се прибра вкъщи едва след вечеря. Беше удрял топки в клетката за батиране в гимназията, а после бе наминал през дома на свой приятел, за да вземе назаем косачка. Планираше да спечели малко допълнителни пари като подрязва морави, преди да се върне в колежа.

Както буташе косачката по напукания паваж, Оуди зави зад ъгъла по своята улица и прекоси пътя, за да избегне кучето на семейство Хендерсън, което избухваше в бурен лай всеки път, когато някой минеше покрай къщата им. Тогава забеляза полицейските патрулки и проблясващите светлини. Очуканият шевролет на Оуди беше паркиран до бордюра, вратите и багажника бяха отворени.

Съседите бяха излезли от домовете си: семейство Прескот, семейство Уокър и близначките Мейсън — хора, които Оуди познаваше, гледаха как аварийна кола вдига с лебедка предната част на автомобила, докато той остава на задните си гуми.

Оуди им извика да спрат, но видя как един шериф се приведе над капака на колата с изпънати ръце, стиснал пистолет и затворил едното си око.

— ГОРЕ РЪЦЕТЕ! ВЕДНАГА!

Оуди се поколеба. Един прожектор го заслепяваше. Свали ръцете си от косачката и ги вдигна нагоре към небето. Още шерифи пропълзяха като раци от сенките.

— НА ЗЕМЯТА!

Оуди коленичи.

— ЛЯГАЙ ДОЛУ!

Той легна по корем. Някой седна на гърба му. Друг затисна врата му с коляно.

— Имаш право да мълчиш и да откажеш да отговаряш на въпроси. Разбираш ли?

Оуди не можеше да кимне, защото бяха затиснали с коляно врата му.

— Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда, разбираш ли?

Оуди се опита да заговори.

— Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще ти бъде назначен служебен безплатно.

Оковаха ръцете му в белезници. Обърнаха го и провериха джобовете му. Взеха му парите. Тикнаха го на задната седалка на една патрулка. До него седна шериф.

— Къде е брат ти?

— Карл ли?

— Имаш ли други братя?

— Не.

— Къде е той?

— Не знам.

Закараха Оуди в полицейско управление „Джак Евънс“ на улица „Саут Ламар“ и го оставиха да чака два часа в стая за разпити. Той помоли за чаша вода, да използва тоалетната и да се обади по телефона, но никой не му обърна внимание. Накрая пристигна детектив и се представи като Том Висконти. Имаше къдрава коса като ченге от полицейски сериал от седемдесетте години, а отгоре бяха закрепени очила. Седна срещу него и затвори очи. Минаха минути. Оуди си помисли, че детективът може да е заспал, но после човекът трепна с клепачи, отвори очи и проговори:

— Искаме да вземем проба от твоето ДНК.

— Защо?

— Отказваш ли?

— Не.

Втори полицай влезе и взе проба от вътрешната страна на бузата на Оуди, а после сложи памучето на клечка в епруветка с гумена запушалка.

— За какво съм задържан?

— Съучастие в убийство.

— Какво убийство?

— Онова в магазина за алкохол „Улфи“ днес следобед.

Оуди премигна срещу него.

— Този поглед си го бива. Може да успееш да измамиш съдебните заседатели. Видели са колата ти да напуска магазина за алкохол.

— Не съм карал колата си днес.

— Кой я е карал?

Оуди се поколеба.

— Знаем, че Карл е бил с теб.

— Не съм ходил в магазина за алкохол. Удрях топки в клетката за батиране.

— Ако си удрял топки, къде ти е бухалката?

— В дома на един приятел, отидох да взема назаем косачката му.

— Това ли е алибито ти?

— Това е истината.

— Не ти вярвам — каза Висконти. — Не мисля, че и ти го вярваш, затова ще ти дам минута да си припомниш.

— Тя няма да промени нищо.

— Къде е Карл?

— Все това ме питате.

— Защо Карл застреля полицай Аройо?

Оуди поклати глава. Продължаваха да се въртят в омагьосан кръг. Детективът не искаше да каже на Оуди какво се е случило, сякаш случаят вече бе решен и имаха записи от камера и свидетели. А в това време Оуди клатеше глава и повтаряше, че бъркат. После си спомни, че случайно е срещнал едно момиче, с което са ходили на училище заедно. Ашли Найт. Помогнал й бе да напомпа гумите си на бензиностанцията. Тя го разпита за колежа. Ашли работи в „Уолмарт“ и посещава училище за козметички.

— По кое време беше това?

— Около шест.

— Ще проверя — каза Висконти, без да му вярва. — Но нека ти кажа, че нещата не изглеждат добре за теб, Оуди. Хората отиват на електрическия стол за убийство на ченге, дори да са само съучастници. За съдебните заседатели няма да има значение кой от двама ви е дръпнал спусъка, освен ако не съдействаш на полицията и не издадеш другия, разбира се.

Оуди сякаш слушаше развалена плоча. Без значение колко пъти им повтаряше същата история, те извъртаха думите му и се опитваха да го препънат. Казаха му, че Карл е бил прострелян. Кървял е. Би могъл да умре без медицинска помощ. Оуди би могъл да го спаси.

Трийсет и шест часа по-късно разпитът приключи. Дотогава Висконти бе говорил с Ашли и бе изгледал записа от бензиностанцията. Оуди нямаше пари. Отиде си вкъщи пеша. Майка му и баща му не бяха напускали къщата от два дни. Отвън имаше репортери, които бяха осеяли моравата с пластмасови чаши от кафе и бутаха микрофоните си в лицата на хората.

Край масата за вечеря никой не проговори. Подаваха си храната. По чиниите тракаха вилици и ножове. На стената тиктакаше часовник. Бащата на Оуди изглеждаше смален, сякаш скелетът му се беше свил. Бернадет пристигна с колата от Хюстън — чула бе новините. Тъкмо беше завършила обучението си като медицинска сестра и си беше намерила работа в голяма градска болница.

До четвъртия ден броят на репортерите отвън намаля. Никой не беше чувал нищо за Карл.

В неделя Оуди пристигна късно на работа в залата за боулинг, защото трябваше да смени два автобуса и да върви пеш последния километър. Полицията не беше върнала шевролета му, който все още беше улика номер едно в убийството.

Оуди се извини, че е закъснял.

— Можеш да си ходиш — каза му собственикът.

— Но аз съм на смяна днес.

— Сложих някой да те замести. — Отвори касовия апарат и даде на Оуди двайсет и два долара неизплатена надница. — Върни ризата, ако обичаш^[1].

— Нямам с какво да се преоблека.

— Не е мой проблем.

Собственикът чакаше. Оуди свали ризата. Вървя единайсет километра до вкъщи, защото в автобуса не го пуснаха гол до кръста. На булевард „Сингълтън“, срещу сервиза за коли „Гарис“, до него спря пикап. Караше го момиче, Колийн Мастърс — една от приятелките наркоманки на Карл. Красива, с изрусена коса и прекалено много грим, тя беше неспокойна и нервна.

— Качвай се.

— Нямам риза.

— Не съм сляпа.

Оуди седна на мястото до шофьора, смутен от голите си гърди, които бяха бледи и на петънца. Колийн погледна в огледалата и се включи в трафика.

— Къде отиваме?

— Да видим Карл.

— В болницата ли е?

— Ще спреш ли да задаваш въпроси?

Не говориха повече. Колийн закара раздрънкания пикап до един склад за разпределяне на отпадъци на улица „Бедфорд“, близо до железопътната линия. Оуди забеляза кафява хартиена торба на седалката. Бинтове. Обезболяващи. Уиски.

— Много ли е зле?

— Виж сам. — Паркира под един огромен дъб и подаде на Оуди торбата. — Не мога да се занимавам с това повече. Той е твой брат, не мой. — Хвърли ключовете от пикапа и си тръгна.

Оуди намери Карл свит на легло в склада. През бинтовете на брат му се процеждаше кръв. От миризмата му се догади.

Карл отвори едно кървясало око.

— Хей, малко братче, донесе ли ми нещо за пиене?

Оуди остави торбата. Наля уиски в чаша и я поднесе до устните на Карл. Кожата му изглеждаше болнава, жълтеникава и лъскава.

— Ще извикам линейка.

— Не. — Карл въздъхна. — Не го прави.

— Ти умираш.

— Ще се оправя.

Оуди огледа бараката.

— Къде сме?

— Преди това беше склад за разпределяне на отпадъци. Сега е просто двор, пълен с боклуци.

— Откъде знаеш за него?

— Един приятел работеше тук преди. Винаги криеше ключовете си на едно и също място.

Карл започна да кашля. Надигна се целият, а после се свлече. Направи гримаса и показа кръвта по зъбите си.

— Трябва да ми позволиш да ти помогна.

— Казах не.

— Няма да гледам как кървиш до смърт.

Карл извади револвер изпод възглавницата си и го насочи към главата на Оуди.

— А аз няма да се върна обратно в затвора.

— Няма да ме застреляш.

— Сигурен ли си?

Оуди отново седна. Допираше с колене края на леглото. Карл се пресегна за бутилката с уиски и погледна в кафявата хартиена торба.

— Къде са ми нещата?

— Какви неща?

— Подмолна кучка! Обеща ми! Нека ти дам съвет, малко братче, никога не се доверявай на наркоман.

Карл трепереше, по челото му избиваше пот. Затвори очи и по триъгълните бръчици край тях се процедиха сълзи.

— Моля те, нека се обадя за линейка — каза Оуди.

— Искаш ли да облекчиш болката ми?

— Разбира се.

— Мога да ти кажа какво да купиш.

— Няма да ти купя дрога.

— Защо? Имаш пари. Нали спестяваше? Можеш да ми ги дадеш.

— Не.

— Аз имам повече нужда, отколкото ти.

Оуди поклати глава. Карл въздъхна и си пое дъх. Дълго време никой не каза нищо. Оуди гледаше как по зловонната превръзка на брат му пълзи муха и се храни с гнойта и засъхналата кръв.

Карл заговори:

— Помниш ли, когато ходехме за риба на езерото Конроу?

— Да.

— Спяхме в онова дървено бунгало. Не беше нищо особено, но пък човек можеше да хваща риба направо от верандата. Помниш ли, когато хвана оня шесткилограмов костур? Човече, мислех си, че тази риба направо ще те издърпа от лодката. Трябваше да те задържа за колана.

— Крещеше ми да държа кордата изпъната.

— Не исках да я изпуснеш.

— Мислех, че си ми ядосан.

— Защо?

— Това трябваше да е твоята риба. Ти ми даде да държа твоята въдица, докато вадеше бирата на татко от хладилната чанта. Точно тогава клъвна.

— Не бях ядосан. Бях горд с теб. Това си беше държавен юношески рекорд. Писаха за теб във вестника и всичко останало. — Карл се усмихна или може би направи гримаса. — Човече, бяха страхотни дни. Водата беше толкова чиста. Не като река Тринити, която става само за изхвърляне на тела и зарган^[2]. — Пое си въздух. — Искам да отида там.

— На езерото Конроу ли?

— Не, на реката, искам да я видя.

— Няма да те водя никъде, освен в болница.

— Заведи ме на реката и ти обещавам, че после можеш да правиш каквото искаш.

— И как очакваш да те заведа дотам?

— Имаме пикапа.

Оуди погледна през прозореца към железопътната линия и ръждясващите товарни автомобили, които от двайсет години не са се движили. Дрипавите пердета се вееха като привидения. Какво можеше да стори?

— Ще те заведа на реката, а после отиваме в болницата.

* * *

Оуди се връща към настоящето. Застанал е зад висящите клони на върба, наблюдава тайно къщата и си мисли за момчето. Тя каза, че името му е Макс. Изглеждаше на около петнайсет, имаше фини кости, ъгловато лице и широко разположени кафяви очи. В осми клас. Какво харесват петнайсетгодишните момчета? Момичета. Екшъни. Пуканки. Супергерои. Компютърни игри.

Неделя по обяд е и сенките са струпани под дърветата, сякаш искат да избегнат най-горещата част от деня. Макс излиза от къщата и се засилва по тротоара със скейтборда си, прескача пукнатините и заобикаля жена, която разхожда кучето си. Щом прекосява Удландс паркуей, се насочва на север към Маркет Стрийт и конюшните^[3], където си купува кенче газирана напитка, сяда под ярката слънчева светлина на една пейка в Сентръл Парк и поклаща скейтборда под кецовете си.

Поглежда през рамо на двете страни, слага цигара в устата си и свива длан около запалена клечка кибрит, преди да я размаха в задимения въздух. Оуди проследява погледа му към момиче, което подрежда витрината на магазин — облича рокля на един манекен и я издърпва над плешивата му пластмасова глава. На възраст е колкото Макс, може би малко по-голяма. Когато се навежда, полата й се набира нагоре и той почти вижда гащичките й. Макс вдига скейтборда и го поставя на скута си.

— Много си малък да пушиш — казва му Оуди.

— На осемнайсет съм — възразява Макс. Обърнал се е към него и се опитва да направи гласа си една октава по-нисък.

— На петнайсет си. — Оуди сяда и си отваря кутийка шоколадово мляко.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Макс натиска угарката и поглежда строго Оуди, опитва се да разбере дали е някой, който познава родителите му.

Оуди протяга ръка и се представя с истинското си име. Макс се взира в протегнатата длан.

— Ти говореше с майка ми тази сутрин.

— Точно така.

— Ще й кажеш ли, че съм пушил?

— Не.

— Защо седна тук?

— За да ми отпочинат краката.

Макс отново наблюдава витрината, където момичето слага огърлица на манекена. Тя се обръща и поглежда през прозореца. Помахва му. Макс също й маха срамежливо.

— Коя е тя?

— Едно момиче от училище.

— Как се казва?

— София.

— Гадже ли ти е?

— Не!

— Но я харесваш.

— Не съм го казвал.

— Красива е. Говорил ли си с нея?

— Мотаем се заедно.

— Какво значи това?

— В една и съща тайфа сме.

Оуди кима и отпива още една глътка от шоколадовото си мляко.

— Когато бях на твоите години, харесвах едно момиче, Фийби Картър. Страхувах се прекалено много да я поканя да излезем. Мислех си, че тя иска да сме само приятели.

— И какво стана?

— Заведох я да гледаме „Джурасик парк“.

— Всички са го гледали.

— Е, тогава беше нов и доста страшен. И когато Фийби се изплаши, скочи в скута ми. Не си спомням нищо повече от този филм.

— Слаба работа.

— На бас, че ако Фийби Картър скочи в твоя скут, няма да си мислиш, че е слаба работа.

— На бас, че ще мисля, защото Фийби Картър сигурно вече е старица.

Оуди се смее, Макс също.

— Може би трябва да поканиш София на кино.

— Тя си има гадже.

— И какво от това? Няма какво да губиш. Веднъж срещнах една жена с много лошо гадже. Опитах се да я накарам да го напусне, но тя не мислеше, че има нужда някой да я спасява, въпреки че беше точно така.

— Какво му беше лошото?

— Беше гангстер, а тя беше робиня.

— Вече няма роби. Освободени са през 1865 година.

— О, това е само един вид робство — казва Оуди. — Има много други.

— И какво стана?

— Наложи се да му я открадна.

— Опасен ли беше?

— Да.

— Дойде ли да те търси?

— И да, и не.

— Какво значи това?

— Някой път ще ти разкажа.

Униформен полицай ги гледа от петдесетина метра разстояние. Яде сандвич. Преглъща последната хапка и се приближава до пейката, като изтръсква трохи от ризата си.

Макс вдига поглед.

— Здравейте, заместник-шериф Джерард.

— Къде е баща ти?

— На работа.

Заместникът поглежда любопитно Оуди.

— А този кой е?

— С Макс просто си лафим — казва Оуди.

— Наблизо ли живеете.

— Току-що се преместих, съсед съм на Макс. Запознах се с майка му тази сутрин.

— Санди.

— Изглеждаше много дружелюбна.

Човекът се съгласява и хвърля опаковката от сандвича си в кошчето. Докосва ръба на шапката си с пръст за финално сбогуване. Оуди и момчето гледат как си тръгва.

— Откъде знаеш името ми? — пита Макс.

— Майка ти ми го каза — казва Оуди.

— А защо постоянно се взираш в мен?

— Напомняш ми на някого.

Тийнейджърът отново поглежда към витрината. София я няма.

— Помни какво ти казах — подхвърля Оуди и се изправя да си ходи.

— За кое?

— Да я поканиш на среща.

— Да бе — отвръща саркастично Макс.

— А сега ми направи услуга и спри да пушиш. Не е добре за астмата ти.

— Откъде знаеш, че имам астма?

— Просто знам.