Лусинда Райли
Момичето на скалата (8)

7

Първото нещо, което Грония видя, като се събуди, бяха колебливите слънчеви лъчи, осветяващи прозорците на стаята й. Протегна се, завъртя се в леглото и установи, че минава осем часът. Вкъщи обикновено я будеха баща й и брат й, отправяйки се още призори към доилните. Отпусна се върху възглавниците, изтръпвайки при спомена за странното си изживяване от миналата нощ. Което несъмнено беше просто плод на въображението й. А докато ставаше от леглото и се обличаше, ведрата утринна светлина бързо затвърди това й убеждение.

Аврора вече беше слязла в кухнята и ядеше зърнена закуска. Щом видя Грония, веднага оклюма.

— Исках да ти донеса закуска в леглото — каза намусено.

— Много мило от твоя страна, но нямам нищо против да си я приготвя сама. — Грония напълни чайника и го сложи на печката. — Как спа? — попита внимателно.

— Много добре, благодаря — отвърна Аврора. — А ти?

— Аз също — излъга тя. — Искаш ли чай?

— Не, благодаря. Пия само мляко. — В следващия момент се умисли и пълната й лъжица застина във въздуха между устата й и купата. — Понякога, Грония, ме преследват странни сънища.

— Така ли?

— Да — лъжицата продължаваше да виси във въздуха, — понякога сънувам, че виждам майка ми на ръба на скалите.

Грония не каза нищо, умишлено вперила поглед в чайника. След малко лъжицата достигна устата на Аврора и тя задъвка умислено. Накрая вдигна поглед към Грония.

— Но това е просто сън, нали? Мама е мъртва, не може да се върне, защото вече е в рая. Поне тате така твърди.

— Да. — Грония потупа утешително слабото рамо на Аврора. — Татко ти е прав. Попаднат ли в рая, хората не могат да се връщат, колкото и да ни се иска…

Сега беше ред на Грония да изпита внезапна скръб. Скъпоценното й, мъничко бебче не бе получило шанса да изпита дори секунда от живота, бе умряло в утробата й, преди да поеме първата си глътка въздух. Въпреки това тя си беше представяла човека, в когото щеше да се превърне… живота, който щеше да води. Сълзи запариха в очите й и тя направи всичко възможно да ги преглътне.

— Но понякога имам чувството, че е тук — продължи Аврора — и съм сигурна, че я виждам. Като кажа на тате обаче, той ми се ядосва и ме праща на доктор, затова вече не му казвам — добави тъжно тя.

— Ела тук. — Грония протегна ръце и взе Аврора върху коленете си. — Аврора, виждам, че майка ти много те е обичала, както и ти нея. Въпреки че баща ти е прав и хората не могат да се връщат от рая, не е изключено да чувстваш, че са наблизо, бдят над теб и те обичат.

— И не смяташ, че това е лошо? — Аврора вдигна сериозен поглед към нея, търсейки подкрепа в очите й. — Не смяташ, че съм луда?

— Не, не смятам, че си луда. — Грония замилва червено-златистите вълнички на косата й, усуквайки едно кичурче около пръста си. — И така — тя целуна челото на Аврора, — мислех тази сутрин да поучим малко, за да зарадваме татко ти, и да те екипирам за скулптурата, която ще му направя. А следобедът сме свободни да правим каквото си поискаме. Да имаш някакви идеи?

— Не — сви рамене Аврора. — Ти?

— Ами, хрумна ми да отскочим до Клонакилти за сандвичи, а после да се разходим до плажа.

Аврора плесна радостно с ръце.

— О! Да, чудесно. Обичам плажа!

— Уговорихме се, значи.

Аврора седна на масата и зарешава усърдно математически задачи, а после премина към тест по география. Грония я скицира набързо от различни ъгли, за да добие представа за костната й структура. По-късно сутринта, докато си правеше кафе, Грония осъзна какво им липсва.

— Аврора, знаеш ли дали някъде в къщата има радио или уредба за компактдискове? — попита тя. — Обичам да слушам музика, докато работя.

— Мама не обичаше музика — заяви без да вдигне поглед Аврора.

Грония вдигна изумено вежда, но реши да остави темата.

— Ами телевизор?

— Имахме в лондонската къща. Обичах да гледам телевизия.

— Е, татко ти ми остави пари, така че какво ще кажеш да си купим един? Искаш ли?

Лицето на Аврора засия.

— Много бих се радвала, Грония.

— И не смяташ, че татко ти би имал нещо против?

— О, не, и той гледаше телевизия в Лондон.

— Е, в такъв случай ще си купим телевизор от града преди разходката до плажа. А после ще помоля брат ми Шейн да дойде и да го настрои. Бива го в тези работи.

— А може ли да ядем сладолед на плажа?

— Да — усмихна се Грония, — може.

След като си купиха телевизор, двете обядваха в Клонакилти, после Грония ги закара до великолепния плаж на остров Инчидони, с който се славеше градът. Там, сред безлюдната шир от чист бял пясък, гледайки как Аврора се върти в пируети и танцува, за пореден път се удиви от съвършената грация във всяко едно нейно движение. За младо момиче, което твърдеше, че никога не бе посещавало танцувална школа, имаше зашеметяващ природен талант. Ръцете й се извиваха в разкошни форми и елегантни линии край нея, докато краката й я издигаха с лекота от земята в съвършени балетни стъпки. Накрая Аврора дотърча до Грония с приятно порозовели бузи и се метна върху една пясъчна дюна до нея.

— Май обичаш да танцуваш, а? — коментира Грония.

— Да. — Аврора сложи ръце под главата си и впери поглед в облаците, плуващи по небето. — Не знам точно как се прави, но…

— Да? — подкани я Грония.

— Имам чувството, че тялото ми знае само. Когато танцувам, забравям за всичко останало и съм щастлива. — Внезапно по лицето й пробяга сянка и тя въздъхна. — Ще ми се всеки един момент да е такъв.

— Би ли искала да се научиш да танцуваш? Имам предвид да посещаваш балетна школа например?

— О, много би ми харесало. Но веднъж тате подхвърли идеята пред мама и тя отказа. Не знам защо. — Аврора сбърчи малкото си, вирнато нагоре носле.

— Е — подхвана съобразително Грония, — може би е мислила, че си била прекалено малка за това. Сигурна съм, че не би възразила, ако опиташ сега.

Грония съзнаваше колко важно е Аврора сама да вземе решението.

— Може би… но къде бих могла да се уча? — почуди се Аврора.

— В Клонакилти провеждат курс по балетни танци всяка сряда следобед. Знам, защото и аз го посещавах някога.

— Значи учителката трябва да е много стара.

— Не е чак толкова стара, млада госпожичке. — Грония се изкиска до бузата й. — Нито пък аз. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да пробваме утре?

— Няма ли да ми трябват балетни обувки и от онези неща, дето ги носят танцьорите? — попита Аврора.

— Трико? — Грония се замисли. — Ами, предлагам да опитаме утре, и ако решиш, че би ти допаднало и искаш да продължиш, ще се разходим до Корк отново и ще ти купим всичко необходимо.

— А няма ли да ми се смеят другите момичета, ако се появя с обикновени дрехи?

Типичната реакция на срамежливо осемгодишно момиченце.

— Мисля, че като те видят как танцуваш, дори няма да забележат в какво си облечена.

— Добре тогава — отвърна неуверено Аврора. — Но ако не ми хареса, няма да се връщам там, нали?

— Разбира се, че не, скъпа.

По-късно същата вечер Шейн дойде да настрои телевизора в гостната. Аврора подскачаше край него развълнувано и слушаше търпеливите му обяснения за това как да сменя каналите с дистанционното управление. След като я настаниха на дивана, брат и сестра отидоха в кухнята.

— Питие? — предложи Грония. — Купих си бутилка вино, докато бяхме в града — добави тя, отваряйки я.

— Бих пийнал една малка чашка, но сама знаеш, че не съм почитател на виното — каза Шейн и седна на масата, оглеждайки се наоколо. — Тази къща би понесла добре една ръка боя, не смяташ ли?

— Вярно е, но все пак е пустяла през последните четири години. Може би ако останат тук, Алекзандър ще реши да й направи един ремонт.

— Въпреки всичко е като от филм на ужасите. — Шейн изпи виното си на две глътки, както обикновено правеше с халбите бира. — Струва ми се много смело от твоя страна да останеш тук само с малкото за компания. Аз не бих, гаранция ти давам. Мама също не е особено доволна.

— Демонстрира ми го съвсем ясно. — Грония сипа още вино в чашата му. — Мама никога не е могла да крие чувствата си. Имаш ли някаква представа защо е толкова зле настроена към тази къща и обитателите й?

— Никаква. — Шейн изгълта на два пъти и тази доза вино. — Но несъмнено има нещо общо с дълбокото, далечно минало. Не се тревожи, Грония, всички страдаме от това. Миналата година се хванах за малко с едно момиче, чиято майка някога била в един клас с нашата. Мама открай време не я харесваше и направо ми вгорчи живота, казвам ти. — Шейн се усмихна. — Добре, че не беше избраницата ми. Но нали знаеш, че мама ни мисли доброто?

— Да — въздъхна Грония. — Знам. Понякога обаче е трудно да разбере човек дали има истинска причина зад тревогите й.

— Е, мога да ти кажа само, че снощи ги чух да говорят за теб с татко, така че нищо чудно утре да си имаш гости. А сега трябва да вървя; чаят вече е на масата, а нали знаеш, че не обича да закъсняваме. — Шейн стана. — А онова мишле там — той посочи към Аврора, — е мило същество, което се нуждае от майка и истинска любов. Ако ти трябва още нещо, докато си тук, Грония, звънни ми на мобилния; не е нужно мама да разбира, че съм идвал. Едно нещо е сигурно — добави той, целувайки Грония по бузата, — никога няма да се промени. Доскоро.

Тази вечер, преди да си легне, Грония отиде до дъното на коридора и отвори вратата на стаята, водеща към балкона, където беше намерила Аврора предишната нощ. Включвайки лампата, долови смътна нотка на парфюм във въздуха. Очите й попаднаха върху елегантната тоалетна масичка с три огледала, върху която беше подредено типичното женско снаряжение. Доближи я и взе в ръце красива четка за коса от слонова кост с гравирани на гърба й инициалите „ЛЛ“. Обърна я и видя дълъг червено-златист косъм, все още оплетен около зъбците. Грония изтръпна — открай време намираше личните вещи, останали след мъртъвците, за крайно странни и обезпокояващи.

Обърна гръб на тоалетката и погледна към леглото, загърнато с дантелена покривка и украсено с декоративни възглавници; изглеждаше сякаш очаква завръщането на някогашната си собственичка. Погледна към масивния махагонов гардероб, отиде до него и завъртя ключа, неспособна да сдържи любопитството си. Както беше подозирала, дрехите на Лили още висяха там и ароматът на парфюма, с който беше пропит въздуха в стаята, извираше още по-осезаемо от дълбините на гардероба.

— Мъртва си… няма те вече…

Грония изговори думите на глас, за да убеди себе си в този факт. Излизайки от стаята, тя извади ключа от вътрешната страна на вратата и я заключи от външната. После се върна надолу по коридора и го скъта в чекмеджето на нощното си шкафче. Като си легна, се замисли дали беше полезно за Аврора стаята на майка й да стои недокосната от деня, в който беше умряла. Сякаш изпълняваше ролята на храм, от който произтичаше вярата, че Лили още е в света на живите.

— Горкичкото детенце — прошепна сънено Грония.

И в съзнанието й изникна мисълта, че дори гледището на майка й за семейство Лайл да беше доста крайно, нямаше съмнение, че къщата и обитателите й бяха меко казано странни.

 

 

Грония подскочи в леглото си и видя, че е заспала на светната нощна лампа. Дочу стъпки пред вратата си и отиде на пръсти да я отвори. Дребна фигура стоеше в дъното на коридора и въртеше безуспешно дръжката на най-крайната врата.

Грония светна лампата и тръгна към нея.

— Аврора — каза тихо, докосвайки леко рамото на момиченцето. — Аз съм, Грония.

Аврора се обърна към нея с тревожно, объркано лице.

— Скъпа, пак сънуваш. Хайде да те върнем в леглото. — Грония опита да я отдръпне от вратата, но Аврора се изплъзна мудно от ръцете й и пак се обърна към валчестата дръжка, въртейки я с нарастващ смут. — Аврора, събуди се! Сънуваш — повтори тя.

— Защо не се отваря? Мама ме вика, трябва да отида при нея. Защо не мога да я отворя?

— Аврора — разклати я нежно Грония. — Трябва да се събудиш, скъпа. — Опита да отлепи пръстите на момиченцето от дръжката и накрая успя. — Хайде, миличка, ще те водя в леглото и ще те завия хубаво.

Всичкото съпротивление мигновено напусна тялото на Аврора и тя се срути в ръцете на Грония, ридаейки.

— Викаше ме, чух я… Грония, чух я.

Грония усети колко силно трепери, взе я на ръце и я пренесе до леглото й. Внимателно избърса сълзите от лицето й и погали косата й.

— Миличка Аврора, не разбираш ли, че всичко е просто сън? Не е истина, повярвай ми.

— Но аз я чувам, Грония, чувам гласа й. Вика ме при себе си.

— Знам, скъпа, и ти вярвам. Много хора имат ярки сънища, особено за близки, които са загубили и които им липсват ужасно. Но Аврора, скъпа, майката ти я няма вече, в рая е.

— Понякога — Аврора избърса носа си с ръка, — ми се струва, че иска да отида в рая при нея. Казва, че е самотна и иска да й правя компания. Докторите ме мислят за луда… но не съм, Грония, наистина не съм.

— Знам, че не си — утеши я Грония. — А сега защо не затвориш очички, а аз ще остана при теб, докато заспиш.

— Да, доста съм уморена… — Аврора затвори покорно очи, а Грония замилва челото й. — Обичам те, Грония, чувствам се в безопасност, когато си до мен — пророни детето.

Накрая Аврора се унесе в сън и Грония се върна на пръсти в стаята си, усещайки как умората надделява и над нея.