Лусинда Райли
Момичето на скалата (29)

24

Мат превключваше безцелно каналите на телевизора. Дори да попаднеше на нещо, което при нормални обстоятелства би привлякло вниманието му, в този момент нямаше да успее да се съсредоточи. Напоследък му се виеше свят и не спеше добре. Грония я нямаше от седем седмици. И не беше чувал гласа й от почти четири насам. Постоянните уверения на Чарли, че „ще се върне, като се поуспокои“ започваха да се износват. С всеки изминал ден на Мат му ставаше все по-ясно, че Грония почти със сигурност нямаше да се върне. И съвместният им живот бе приключил.

Много от приятелите му, които знаеха за случилото се, го бяха посъветвали да продължи напред, изтъквайки факта, че все още беше млад и се намираше в етап от живота си, в който много от връстниците му още не бяха започнали да се задомяват. Пък и не беше женен за Грония — настойчивостта й просто да живеят заедно, за да докаже на семейството и приятелите му, че не е с него заради парите му, беше надделяла над изгледа да сключи брак с него.

Общо взето, приятелите му имаха право. Апартаментът, който бяха обитавали с Грония, беше взет под наем и нямаха общи притежания. Определено не го очакваше дълъг, мъчителен развод. Можеше просто да приключи договора с наемодателя — което щеше да се случи скоро, тъй като нямаше възможност да плаща наема сам, — да си намери ново жилище и да остави миналото зад гърба си. Незасегнат практически и финансово.

Емоционалното му състояние обаче беше друго нещо, както се убеждаваше с всеки изминал ден.

По време на вътрешните си пътешествия из миналото Мат бе отделил най-голямо внимание на първата си среща с Грония. Заедно с няколко от приятелите му бяха отишли на откриване на малка галерия в Сохо — едно от другарчетата му познаваше собственика и планът беше да се отбият през галерията, колкото да отчетат присъствие, а после да отидат някъде на вечеря. Смесената им компания бе пристигнала на уреченото място — както винаги, момичетата изглеждаха безупречно в бутиковите им дънки и прясно фризирани коси.

В претъпканата галерия Мат бе плъзнал бегъл поглед по съвременното изкуство, изложено по стените — странните мацаници, които изглеждаха сякаш нацапотени от пеленачета, не му бяха по вкуса. Тогава очите му бяха попаднали на малка скулптура, изложена на постамент в единия ъгъл на помещението. Приближавайки се, бе видял, че е красиво изваян лебед. Ръцете му бяха привлечени към изящната шия и илюзията за мекота, която скулпторът бе успял да пресъздаде в крилата на птицата. Творението му бе харесало. Рядко виждаше толкова красиво произведение на изкуството. Затова бе проверил цената и бе установил, че отговаря на бюджета му. След това се бе впуснал в търсене на човек, който да му асистира с покупката. Намирайки собственика на галерията да говори с Ал, един от приятелите му, бе отведен до касата, където бе извадил кредитната си карта.

— Имате добър вкус, сър. Аз също много харесах лебеда. Имам предчувствието, че създателката му ще стигне далеч. — Собственикът на галерията бе посочил към другия край на стаята. — Ето я там. Искате ли да ви запозная?

Погледът на Мат бе попаднал върху дребна фигура, облечена в чифт избелели дънки и червена карирана риза. Къдравата руса коса на момичето висеше — вероятно немита — на рошави кичури около раменете й. Когато собственикът на галерията бе извикал името й, тя се беше обърнала към тях — големи тюркоазени очи, симпатично вирнато носле, осеяно с малко лунички, и бледорозови устни. Негримираното й лице бе му заприличало на детско, а естественият й вид се открояваше осезаемо от този на изтънчените му придружителки.

Когато момичето бе тръгнало към тях по сигнал на собственика, Мат бе огледал стройното й тяло, тесен ханш и дълги крака. Не можеше да я нарече красавица, но беше надарена с чар и блясък в очите, които бяха привлекли Мат на инстинктивно ниво. Вперил поглед в нея, не бе могъл да прецени дали иска да я вземе в обятията си и да я закриля завинаги, или да я съблече чисто гола и да прави любов с нея.

— Грония, това е господин Мат Конъли. Той току-що купи лебеда ти.

— Здравейте, господин Конъли — беше му се усмихнала тя и симпатичното й носле се беше сбърчило в знак на доволство. — Радвам се да го чуя. Ще имам какво да ям през следващите няколко седмици!

Като се замислеше, май очарованието й се бе крило в онзи мек ирландски акцент, толкова по-приятен за ухото — а и по-сексапилен — от грубия изказ на нюйоркчаните.

При всички случаи петнайсет минути по-късно Мат вече я бе поканил на вечеря. Тя беше отказала, изтъквайки като причина, че вече имала уговорка със собственика на галерията и другите художници, чиито творби били изложени вътре. Въпреки това Мат бе успял да изкопчи номера на мобилния й телефон под предлог, че има желание да види и останалите творби в ателието й.

Мат — красив, приветлив и чаровен мъж, — никога преди не бе получавал отказ от момиче да излезе с него. Грония Райън се оказа различна. На следващия ден й се беше обадил и й беше оставил съобщение на гласовата поща, но не получи отговор. Няколко дни по-късно беше опитал отново и този път му беше вдигнала, но излизаше, че повечето й вечери са ангажирани.

Колкото повече го отбягваше тя, толкова повече Мат се стремеше да привлече вниманието й. Най-накрая Грония се бе съгласила да се срещнат на по питие в избран от нея бар в Сохо. Мат се беше появил издокаран в спортно сако, памучни панталони и кожени обувки, озовавайки се обаче в бохемско заведение, където този път той се открояваше от тълпата. Грония като че ли не беше вложила голяма мисъл в облеклото си за повода — пак беше със същите дънки, но този път със стара синя тениска отгоре. Беше си поръчала малка халба бира „Гинес“ и я беше изгълтала жадно.

— Опасявам се, че не мога да остана много.

Не му беше дала обяснение защо.

Мат, доволен, че най-сетне я е спипал натясно, юначно се бе борил да поддържа разговора. Грония му се бе сторила напълно незаинтригувана от темите, които подхващаше, и вниманието й постоянно бе насочено другаде. Накрая бе станала от масата и му се беше извинила, заявявайки, че трябва да си върви.

— Може ли да те видя отново? — беше попитал Мат, плащайки набързо сметката, за да излезе с нея от бара.

Вече на уличния тротоар, тя се беше обърнала към него с въпроса:

— Защо?

— Защото искам. Достатъчна ли е тази причина?

— Ако трябва да съм откровена с теб, Мат, видях всичките ти шикозни приятелчета онази вечер в галерията. Не мисля, че съм твой тип, а ти определено не си мой.

Мат се беше изненадал от реакцията й. Обръщайки се на пета, тя бе тръгнала по пътя си, а той — след нея.

— Ей, и какъв тип съм аз според теб, Грония?

— О, сещаш се… роден в Кънектикът, престижно частно училище, Харвардският университет за добър завършек, а след това големите пари на Уолстрийт.

— Е, хубаво де, част от това е вярно — беше се изчервил Мат. — Но определено нямам намерение да се залавям с инвеститорски бизнес като баща ми. В интерес на истината в момента уча за докторантура по психология в Колумбийския университет. След като я защитя, се надявам да изнасям лекции.

При тези му думи Грония беше спряла и се беше обърнала към него с възбуден интерес.

— Сериозно? — беше скръстила ръце тя. — Изненадваш ме. Да ти кажа, не приличаш на беден студент. — Тя беше махнала скептично към него. — И какво те накара да се изтупаш с тая униформа?

— Униформа ли?

— Цялата тая колежанска осанка — беше се изкискала тя. — Изглеждаш като излязъл от реклама на „Ралф Лорен“.

— Е, какво да ти кажа, на някои момичета им допада, Грония.

— Е, аз не съм „някои момичета“. Съжалявам, Мат. Просто не съм играчка за богаташчета, които си въобразяват, че могат да купят вниманието ми с пари.

Мат не знаеше дали да се ядосва, да се смее, или да се удивява. Това джобно, ирландско огън-момиче, което на външен вид приличаше на Алиса, но очевидно беше от стомана и имаше език, който можеше да смъкне кожата дори на най-жилавия клиент, го запленяваше.

— Ей, чакай малко! — беше й изкрещял той, докато Грония крачеше по тротоара. — Купих скулптурата ти с последните пари от завещанието на леля ми. От месеци се мъчех да си намеря нещо, което да ми хареса. В завещанието си леля ми изрично настояваше да купя нещо красиво с парите. — Мат бе осъзнал, че крещи на дребното момиче от петдесет метра разстояние и случайните минувачи го зяпат. Но за пръв път не му бе пукало. — Купих лебеда ти, защото наистина смятам, че е красив. И между другото родителите ми са бесни, задето не тръгвам по стъпките на баща ми! Освен това „буржоата“ не живее в луксозен апартамент на Парк авеню, мадам. Разполага се в студентска гарсониера с обща кухня и баня!

Грония бе спряла отново, обръщайки се към него, и бе вдигнала безмълвно вежда.

— Искаш ли да я видиш? Никое от шикозните ми приятелчета не иска да ми идва на гости. Намира се в грешната част на града.

На това вече Грония се беше усмихнала.

— Отгоре на всичко — Мат бе усетил, че изпуска контрол над себе си, но нещо му бе подсказало, че е изключително важно момичето пред него да разбере кой е наистина, — е напълно възможно да не наследя нито пени от богатите ми родители, ако не им играя по свирката. Така че ако търсиш въпросния тип мъж, да, май е най-добре да не си правя труда.

След това бяха впили погледи един в друг в продължение на цели двайсет секунди. Същото важеше и за случайните свидетели, запленени от уличната драма.

Този път Мат си бе тръгнал. Беше ускорил крачка, не разбирайки странния си изблик от преди няколко секунди. След около минута Грония се бе появила от едната му страна, крачейки с неговото темпо.

— Наистина ли си купил лебеда ми с парите от завещанието си? — беше го попитала тихо.

— Наистина. Леля ми беше запалена колекционерка на произведения на изкуството. Учила ме е да купувам само творби, които ми въздействат вътрешно. А именно това се случи с твоята скулптура.

Бяха повървели мълчаливо известно време, макар и никой от двама им да не бе знаел накъде. Накрая Грония бе нарушила тишината помежду им.

— Съжалявам. Направих си прибързано заключение за теб, а не биваше.

— Няма проблем, но защо толкова те интересува какъв е произходът ми и как се обличам? — Той я беше погледнал в очите. — Бих казал, че това говори повече за теб, отколкото за мен.

— Не на мен с тези психоложки номера, господин Конъли. Може да си помисля, че все още опитваш да ме впечатлиш.

— А пък аз може да си помисля, че си се опарила с някой от моя тип в миналото.

Грония беше почервеняла.

— Може и да си прав. — Тя беше спряла внезапно, обръщайки поглед към него. — Откъде разбра?

— Е, Грония — бе свил рамене Мат, — никой не може да е толкова зле настроен към Ралф Лорен без причина. Прави доста добри парцалки.

— Вярно. И друго вярно: бившият ми беше кретен на кретените. Това е положението. — Като че ли самоувереността й внезапно бе отслабнала. — Е, добре тогава…

— Виж, какво ще кажеш вместо да водим този разговор в движение, да седнем в някое ресторантче? — беше й намигнал Мат. — Обещавам, че няма да видиш нито едно спортно сако!

 

 

Тази нощ и няколкото седмици след това Мат бе запомнил като най-хубавия период в живота си. Грония го беше удивила с чистосърдечието, свежестта и прямотата си. Тъй като беше свикнал да контактува само със сковани градски момичета, които криеха истинските си мисли и чувства зад паравана на изискаността, заставяйки мъжа да гадае постоянно, Грония беше като глътка свеж въздух. Винаги даваше външен израз на щастието си, както и на гнева или нервите около работата си в ателието например. Освен това се отнасяше с уважение към бъдещата му кариера и труда, който влагаше в постигането й. За разлика от повечето му приятели не отписваше това му начинание като игра, малко забавление, преди да се изстреля към успеха и да тръгне по стъпките на баща си към отреденото му бъдеще.

Макар и да нямаше изтънченото образование на Мат, Грония беше остроумна и любознателна и попиваше новата информация като гъба. После я изпускаше навън, впрягайки инстинктивния си интелект, за да я разнищи. Единственият недостатък беше, че трябваше да съобщи на Чарли за края на връзката им. Така или иначе я бе възприемал просто като неангажираща заигравка, която нямаше да доведе до нищо сериозно. Чарли беше приела новината спокойно — поне наглед, — а в течение на месеците Мат бе започнал да се среща и с нея, и с някогашните си приятели все по-рядко. Бе проумял схващането на Грония по въпроса и през нейните очи беше видял колко повърхностни бяха в действителност някои от хората, обитавали предишния му живот. Но истината беше, че не можеше просто ей така да се откъсне от миналото си и макар да се беше отчуждил от приятелите си, семейството му беше друго нещо.

Един уикенд Мат беше завел Грония да се запознае с родителите му. Тя беше прекарала няколкото дни преди това в изпробване на подходящи за случая тоалети, но само часове преди да потеглят, беше избухнала в сълзи на безсилие. Мат беше отишъл да я прегърне.

— Чуй, скъпа, не е важно какво ще облечеш. Ще те харесат такава, каквато си.

— Хм — бе отговорът й. — Съмнявам се. Просто не искам да те излагам, Мат.

— Няма да ме изложиш, повярвай ми.

Според Мат уикендът бе минал дотолкова добре, доколкото бе възможно. Да, майка му, Илейн, се държеше доста властно понякога, но правеше всичко за доброто на сина си. Баща му беше по-недостъпен. Боб Конъли бе част от поколение, в което мъжете бяха мъже и от тях не се очакваше да вземат участие нито в семейните дела, нито в емоционалните дилеми на жените си. Грония бе дала всичко от себе си, но баща му не беше от хората, с които можеха да се водят задушевни разговори.

Грония беше необщителна по пътя към вкъщи, а през следващата седмица Мат отдели доста време да я убеждава, че родителите му са я харесали. Може би, разсъждаваше той, ако успееше да й подсигури увереността, от която се нуждаеше, да й демонстрира, че за него връзката им не е просто увеселение, Грония щеше да се почувства по-добре. Шест месеца по-късно, по време на ваканция във Флоренция, след като бяха правили любов в уютно притъмнена с кепенци стая недалеч от катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, Мат й беше предложил да се омъжи за него. Тя беше вдигнала изненадан поглед към него.

— Да се омъжа за теб? Мат, сериозно ли говориш?

Мат я беше погъделичкал.

— Не, скимна ми да се пошегувам с теб. Грония, разбира се, че говоря сериозно!

— Разбирам… — беше проронила тя. — Е, определено ме хвана неподготвена.

— Какво, по дяволите, ти се струва толкова изненадващо? — беше вдигнал вежди Мат. — Отдавна сме навършили пълнолетие; обичам те и вярвам, че ти също ме обичаш. Не смяташ ли, че бракът е съвсем естествено продължение? Логично решение за нормалните хора предвид обстоятелствата?

Очите на Грония бяха помръкнали и като че ли се бяха насълзили. Не на такава реакция се беше надявал Мат.

— Скъпа, не исках да те разстройвам. Къде сбърках?

— Никъде — беше прошепнала тя. — Просто не мога… не, никога няма да се омъжа за теб, Мат.

— Разбирам. Мога ли да попитам защо?

Грония бе заровила лицето си във възглавницата, клатейки глава.

— Не е защото не те обичам; обичам те — беше казала със заглушен глас. — Но не мога да си играя на госпожа Матю Конъли. Родителите и приятелите ти ще бъдат ужасени, Мат, каквото и да си мислиш ти. Сигурна съм. И ще прекарам остатъка от живота си с чувство за вина, обградена от укорителните погледи на хора, смятащи, че съм с теб заради парите ти. А и така ще се разделя с идентичността си.

— Грония, миличка — бе въздъхнал Мат, — не разбирам защо те е толкова грижа за мнението на околните! Тук не става въпрос за тях, а за нас! И за нашето щастие. А ще бъда истински щастлив, ако приемеш да ми станеш съпруга. Стига отказът ти да не е просто начин да прикриеш факта, че не ме обичаш, разбира се.

— Не говори дивотии, Мат! Знаеш, че не е така. — Грония се беше надигнала в леглото, прокарвайки ръка през оплетената си коса. — Всичко идва от гордостта ми, Мат. Много е голяма и винаги е била такава. Не мога да понеса дори един човек да ме погледне с мисълта, че се омъжвам за теб с користна цел.

— И това е по-важно за теб от съвместното ни щастие?

— Познаваш ме, любими, наумя ли си нещо, никой не може да ме разубеди. Виж какво — Грония се бе пресегнала да хване ръцете му, — ако казваш, че искаш да прекараш остатъка от дните си с мен и да живееш с мен, то да. Съгласна съм. Не може ли да го направим по този начин, Мат? Без пръстена и смяната на фамилията, и всичко останало?

— Тоест да заживеем заедно?

— Да. — Грония беше отвърнала с усмивка на шокираното му изражение. — В наше време много хора го правят. Не познавам тукашните закони, но вероятно след няколко години ще се водя твоя съпруга, дори без официално сключен брак. Мат — беше стиснала ръцете му тя, поглеждайки го право в очите, — наистина ли мислиш, че ни трябва парче хартия, за да покажем на света, че се обичаме? Не смяташ ли, че липсата на такова говори повече за връзката ни?

Колкото и да се беше стремил Мат да обърне утвърдените правила на възпитанието си с главата надолу, за да бъде с жената, която обичаше, това се беше оказало сериозен удар за него. Никога не беше обмислял варианта просто да живее с някого, винаги бе предполагал, че ще последва примера на родителите и приятелите си и ще встъпи в традиционен брак.

— Аз… — беше поклатил глава той — … трябва ми малко време да помисля.

— Разбирам — бе свела очи Грония. — Всъщност с радост бих носила пръстен, подарен ми от теб. А може и да отидем в „Тифани“ и да ги помолим да напишат имената ни на халки от тенекиени кутийки, също като Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“.

— Ами когато дойдат децата? — беше попитал притеснено той.

— Боже! — беше се усмихнала Грония. — Та ние току-що започнахме да градим планове за общо жилище. Не мога да мисля за толкова време напред.

— Добре, ясно. Но за да го приема като вариант, Грония, трябва да знам, че един ден ще се замислим и за това. Старая се, скъпа, но изгледът децата ми да са незаконородени и дори да не носят официално фамилията ми, е твърде неприемлив за мен на този етап.

— Е, съгласна съм и на един компромис. Ако ти си готов да водиш непристоен живот с мен, аз съм готова да приема предложението ти за брак ако и когато решим да си правим деца.

Мат се беше позамислил за момент, после се беше изкискал, целувайки любвеобилно носа й.

— Мадам, вие сте мечтата на всеки лиричен поет. Добре, щом така искаш, уговорихме се. Но предупреждавам — беше я погледнал той, — че няма да си стисваме ръцете. Сещам се за един доста по-добър начин да скрепим сделката.

И така, за да запази връзката си със своята безумно горда, независима, подлудяваща, но и вдъхновяваща, вечно изумяваща любима, Мат бе загърбил всичките си принципи и беше заживял с Грония. Беше й купил обещания пръстен от „Тифани“, който тя бе носила с гордост. Виждайки го, родителите на Мат им бяха задали само един въпрос: избрали ли са дата за сватбата.

Но този ден така и не беше дошъл.

 

 

А сега, осем години по-късно, Мат нямаше повече на хартия от онзи ден във Флоренция. Почти му се бе приискало да изживее болката от мъчителен развод; това поне би придало достоверност на катаклизма, през който минаваше. Двамата дори не си бяха открили обща банкова сметка. Почти нямаше какво да делят. Единственото нещо, което ги бе държало заедно, бе съвместното им желание да бъдат един с друг. Мат отиде до прозореца и отправи поглед през него. Може би трябваше просто да приеме отявленото решение на Грония и да продължи напред. Но фактът, че не знаеше къде бе сбъркал, усложняваше нещата. Ако тя обаче не искаше да му обясни, какво можеше да направи той?

— Здравей, скъпи, как мина денят ти? — Чарли затвори вратата след себе си, отиде до него и го прегърна откъм гърба.

— Знаеш как е… — сви рамене Мат.

— Тъжно ли ти е? О, Мати, вече минаха седмици, а ми е толкова трудно да те гледам как се мъчиш.

— Е, какво да се направи. — Той излезе от прегръдката й и отиде до кухнята да си вземе бира. — Питие?

— Защо не? — Чарли се пльосна на дивана. — Смачкана съм от умора.

— Тежък ден в офиса? — попита вежливо Мат, докато отваряше бутилка бира за себе си, а на нея сипваше чаша шардоне от хладилника.

— Да — усмихна се тя, — добре би ми се отразил един щур купон.

— На мен също.

Чарли се облегна назад и отпи глътка вино.

— Е, хайде тогава да излезем и да покупонясваме! Може да звънна на тоя–оня от старата тайфа. Много ще се радват да те видят. Какво ще кажеш?

— Не знам дали съм в купонджийско настроение — вдигна рамене Мат.

— Не пречи да провериш. — Чарли вече беше извадила мобилния си телефон и набираше нечий номер. — Ако не искаш да го направиш за себе си, направи го за съквартирантката си, чиито уши пълниш с трагедиите си през последните няколко седмици. Здрасти, Ал! — каза тя в телефонната слушалка. — Имаш ли планове за довечера?

Час и половина по-късно Мат седеше с няколко от старите си приятели в луксозен бар в жилищната част на града, който не беше посещавал от години. Чарли го беше изнудила да извади от дъното на гардероба си спортно сако и памучни панталони. Животът си с Грония бе прекарал в дънки и тениска и старо туидено палто, което Грония му беше купила от битпазара и в което според нея изглеждаше по-„професорски“ за лекциите пред студенти.

Поръчаха шампанско, а на Мат му стана приятно, че момчетата като че ли се радваха да го видят. Отпивайки от чашата си, той осъзна, че не беше излизал самостоятелно с тях от осем години. Никой от тях не се беше задомил и животът им на лъскави, преуспели хора си оставаше непроменен. На втората си чаша шампанско вече имаше чувството — не неприятно, — че се е върнал назад във времето. Присъствието на Грония в живота му го беше подтикнало да се откъсне от дотогавашното си обкръжение и той го беше сторил на драго сърце заради любовта си към нея. Но Грония вече я нямаше…

След три бутилки шампанско шестимата се преместиха в новооткрит японски ресторант, където вечеряха сред радостна глъчка и поговориха за миналото, поглъщайки твърде много вино. След самотата и страданието от изминалите няколко седмици алкохолът и удоволствието от срещата с приятели от детството замаяха главата на Мат.

Тръгнаха си от ресторанта чак в два сутринта. Олюлявайки се на краката си, Мат спря едно такси, което да откара двама им с Чарли у дома.

— Много се радвам, че те видях, стари приятелю — плесна го по гърба Ал. — Май ще се срещаме по-често занапред.

— Може би — отвърна Мат, влизайки след Чарли на задната седалка на таксито.

— Ела да ни погостуваш в Нантъкет за Великден. Мама и татко много ще се радват да те видят, малкия.

— Може, Ал. Да се грижиш за себе си — изломоти щастливо Мат.

Когато таксито се отлепи от тротоара, той затвори очи. Главата му изпълняваше коронния си номер от колежанските му години: въртеше се като чиния на пръчка в черепа му. Килна я на една страна, за да провери дали така няма да е по-добре, и тя се озова върху рамото на Чарли. Усети как пръстите й браздят нежно косата му. Близостта й му беше позната и утешителна.

— Добре ли си прекара, скъпи?

— Да — измърмори вяло Мат.

— Казах ти, че срещата със старата тайфа ще ти се отрази добре. Не сме спирали да те обичаме.

Мат почувства лекия допир на меки устни до скалпа си.

На сутринта Мат се събуди с ослепително главоболие. Обърна се по гръб и впери поглед в тавана. Не си спомняше как е излязъл от таксито, как се е качил на асансьора, нито пък как си е легнал. Обърна се в леглото с надеждата да намери поне някакво облекчение от пулсиращия главобол.

Когато зрението му се проясни и с ужас видя, че не е сам в леглото, не можа да си спомни и как Чарли се беше озовала до него.