Лусинда Райли
Момичето на скалата (43)

36

Две седмици след като бе напуснала Дънуърли, отпътувайки за Швейцария, Грония най-неочаквано се появи в кухнята по обяд. Слизайки на долния етаж, Катлийн намери дъщеря си отпуснала глава върху лактите си на масата. Погледа я цели няколко минути, преди да се обади.

— Здравей, Грония.

— Здравей, мамо — беше приглушеният отговор на дъщеря й. Не вдигна глава от масата.

— Да кипна ли вода за чай? — попита Катлийн.

Не получи отговор. Въпреки това напълни бавно чайника и го сложи на печката. После седна на стола до дъщеря си и постави нежно ръка върху рамото й.

— Какво е станало, Грония?

— О, мамо… о, мамо…

— Ела тук, миличката ми. Не знам какво те е разстроило така, но дай на мама да те гушне.

Грония вдигна уморено глава и майка й видя бледото й, изпито лице. Тя прегърна дъщеря си и Грония зарида окаяно в обятията й. Чайникът свири цели две минути, преди Катлийн да помръдне.

— Ще ида да сваля чайника от огъня и ще ни направя по чаша чай. Тя приготви чая мълчаливо и сервира едната чаша пред Грония, която вече седеше с изправен гръб, но сякаш в летаргия, вперила празен поглед в стената.

— Грония, не искам да се меся в живота ти, но бог да ми е на помощ, изглеждаш потресаващо. Ще кажеш ли на мама какво ти се е случило?

Грония отвори уста да оформи думите, но първите й няколко опита бяха неуспешни. Накрая успя да произнесе:

— Той е мъртъв, мамо. Алекзандър е мъртъв.

Катлийн покри устата си с длан и се прекръсти с другата ръка.

— О, не, о, не, не, не… как!

Грония навлажни устните си.

— Имаше — имал е — тумор в мозъка. Отсъствал е от дома, защото се е подлагал на лечение. Почина… преди четири дни. Като негова съпруга, трябваше да остана и да организирам погребението. И да подпиша всички документи. — Говореше като робот.

— Миличка, слънчице, ще можеш ли да си изпиеш чая? Малко захарчица ще ти се отрази добре. А аз ще донеса още нещо, което ще помогне и на двете ни. — Катлийн прерови бюфета, извади брендито за готвене и сипа от него в двете чаши. После вдигна едната към устата на дъщеря си. — Пийни си, Грония.

Грония отпи три глътки, после се закашля и отказа четвърта.

— Грония, знам, че имаш какво да ми разказваш, но — тя вдигна поглед към кухненския часовник — Аврора ще се прибере след по-малко от час. Да се обадя ли на Дженифър, майката на най-добрата й приятелка, и да я помоля да я вземе от училище и да я задържи у тях до вечерта? Струва ми се, че не е хубаво да те вижда такава.

— Моля те — съгласи се Грония. — Не съм в състояние… не мога… не. — Тиха сълза се търкулна по едната й буза.

Катлийн я избърса нежно с пръст.

— Като те гледам, май не си спала цяла седмица. Защо не идеш в леглото, а мама ще ти донесе шише с топла вода да се загрееш?

— Едва ли ще мога да заспя — отвърна Грония, докато майка й й помагаше да се изправи и я водеше нагоре по стълбището.

— Може и така да е, но няма нищо лошо да опиташ. — Катлийн съблече палтото й, после събу обувките и дънките й и я зави в леглото. Тя самата седна на ръба му, както правеше, когато Грония беше малка, и замилва челото й. — Опитай да поспиш, гълъбче. Аз ще съм долу, ако ти потрябвам. — Катлийн стана, виждайки, че клепачите на дъщеря й вече натежават. Като излезе в коридора, спря на място с преливащи от сълзи очи. Колкото и да се присмиваха всички на шестото й чувство и на тревогата, с която приемаше обвързаността на обичната си дъщеря с Лайлови, предчувствието й май не я беше подвело.

 

 

Два часа по-късно Грония слезе в кухнята с объркан вид.

— Колко време съм спала? Почти се е смрачило.

— Тъкмо толкова, колкото ти е било нужно — отвърна Катлийн. — Така, с Дженифър се разбрахме Аврора да пренощува у тях. Татко ти й занесе всичко нужно преди половин час и двамата с брат ти тръгнаха към кръчмата. Никой няма да те безпокои.

— Благодаря, мамо. — Грония седна изтощено пред масата.

— Сготвих ти агнешка яхния. Любимото ти ястие. А и ми се струва, че не си сложила нищо в стомаха си, още откакто тръгна.

— Благодаря, мамо — повтори Грония, когато Катлийн сложи порция яхния пред нея.

— Хайде, похапни колкото можеш. Празният корем не помага на болното сърце.

— О, мамо…

— Яж сега, Грония, недей да говориш.

Грония изсипваше храната в устата си, дъвчеше и гълташе механично.

— Не мога повече, мамо, наистина. — Тя избута паницата.

— Е, поне малко цвят се върна в бузите ти. — Катлийн взе съда и го сложи в мивката. — Грония, няма да те насилвам да говориш с мен, но знаеш, че ще те изслушам, ако искаш да споделиш.

— Аз… не знам… откъде да започна.

— Сигурна съм, че е така. Докато спеше, понавързах нещата. Оная нощ, когато Аврора изчезна и Алекзандър дойде у нас, цветът му беше… е, още тогава се досетих, че нещо не му е наред. Мен ако питаш, от доста време е знаел колко сериозна е болестта му.

— Да, така е. Но докато докторите открият какво му има, вече нямало как да го оперират заради размера на тумора и разположението му в мозъка. Оставало му само да се надява, че химиотерапията ще даде резултат. Но за жалост не даде.

— Лошо.

— Преди няколко седмици, когато състоянието му започнало да се влошава, осъзнал, че е време да се примири с неизбежното. И тогава се заел да урежда бъдещето на Аврора. После…

— Не бързай, миличка. — Катлийн седна до нея на масата и сложи ръка върху нейната. — Дай си време.

Макар и с трудност в началото, Грония заразказва историята си. Катлийн слушаше търпеливо, попивайки всяка дума на дъщеря си. И хулейки се вътрешно, задето я бе упрекнала в лекомислие заради спонтанния й брак с Алекзандър.

— Ханс, адвокатът му, ще дойде тук до две седмици. Ще носи праха на Алекзандър, тъй като желанието му беше да я разпръснем върху гроба на Лили. — Грония се умълча и от гърлото й се изтръгна дълга, дълбока въздишка. — О, мамо, беше ужасно да го гледам как си отива. Ужасно — повтори тя.

— Като слушам, миличка, май поне се е спасил от мъките.

— Да. Толкова страдаше. — Тя вдигна рязко поглед към майка си и й се усмихна вяло. — Знаеш ли, мамо, предчувствието ти, че трябва да ми разкажеш историята на Лили, преди да замина за Швейцария, се оказа правилно. Успях да разкрия на Алекзандър какво се е случило с Лили, когато е била момиче, точно преди да умре. Каза ми, че му помогнало, и наистина мисля, че е така. Много я обичаше.

— Е, да се надяваме, че вече са заедно някъде горе и болката е свършила и за двама им — каза печално Катлийн. — И че погледнат ли надолу, ще са спокойни, че безценната им дъщеричка е в безопасност при нас.

— О, боже, мамо — Грония поклати мрачно главо. — Как да й кажа?

— Грония, нямам отговор на тоя въпрос. И ми се струва несправедливо, че баща й е оставил тая тежка задача на теб.

— Така е — съгласи се Грония, — но да го беше видяла само… приличаше на призрак. И макар да умираше от желание да види Аврора за последен път, беше убеден, че това само би влошило нещата. Той иска — искаше — Аврора да го запомни какъвто е бил преди. Всички знаем колко лабилна е станала Аврора след смъртта на майка си. Мисля, че Алекзандър постъпи правилно.

— Имаш ли представа какво ще й кажеш? — попита Катлийн.

— Не можах да мисля за нищо друго през изминалите няколко дни — отвърна тъжно Грония. — Имаш ли някакви предложения, мамо?

— Мисля, че е най-добре да не прибягваш до лъжи, ако е възможно. На твое място бих й казала истината по възможно най-деликатния начин.

— Да — съгласи се Грония, — но не искам да разбира, че баща й е страдал толкова много.

— Е, оставил ти е жестоко бреме, но мога да кажа единствено, че всички ние ще сме до нея, след като й съобщиш, и ще даваме и на двете ви всичката си любов и подкрепа. Нали знаеш, Грония, че каквото и да решиш да правиш с живота си, Аврора винаги ще е добре дошла у нас?

— Да, мамо, благодаря ти. Именно за това се тревожеше Алекзандър; не искаше осиновяването на Аврора да попречи на плановете ми за бъдещето.

— И майка ти ще направи всичко по силите си да не стане така — заяви категорично Катлийн.

— Е — въздъхна Грония, — едва ли ще тръгна нанякъде в скоро време. Нямам къде да отида — сви рамене тя. После се прозя и стана от масата. — О, мамо, толкова съм уморена. Ако утре предстои да разкрия истината на Аврора, май ще трябва да се наспя добре.

— Да. — Катлийн отиде да прегърне дъщеря си. — Спокойни сънища, миличка. И искам да знаеш, че много се гордея с теб — прошепна тя.

— Благодаря, мамо. Лека нощ — отвърна Грония и излезе от кухнята.

Джон и Шейн се прибраха половин час по-късно. Катлийн им предаде потресаващия разказ на Грония.

— Горкичкото детенце — каза Джон, избърсвайки скришом сълзата от едното си око. — Е, поне си има нас.

— Вярно е — добави Шейн. — Всички я обичаме като наша плът и кръв.

— И ще трябва да й покажем, че е така — подчерта Катлийн. — На Грония също. Преживяла е ужасно нещо, без да има и капка вина.

— Е, май излиза, че шестото ти чувство отново е било вярно, скъпа — отбеляза Джон. — Още от самото начало заяви, че имаш лошо предчувствие.

— Вещица си ти, мамо, и това си е — съгласи се Шейн, потупвайки обичливо ръката на майка си. После стана. — Отивам да си лягам, мамо, но ти кажи на Грония и малката, че ги обичам и двете.

По-късно, когато двамата родители си легнаха, Джон попита Катлийн:

— Кога смята Грония да съобщи скръбната вест на Аврора?

— Сигурно като се върне от училище утре. Тъкмо Грония ще има още един ден да се съвземе.

— Ела тук, скъпа моя. — Джон протегна силните си ръце и прегърна жена си. — Не се безпокой. Да погледнем на нещата от ведрата страна и да кажем, че макар на Аврора да й предстои ужасен шок, поне бъдещето й е подсигурено. Ще знае, че си има дом до края на живота си. И колкото и да изстрада нашата Грония, възхищавам се на Алекзандър, че е имал благоразумието да не я остави без никого.

— Да. Лека нощ, скъпи.

— Лека нощ.

Чак тогава, като затвори очи, Катлийн си спомни за телефонния разговор с Мат.

 

 

На сутринта Грония се събуди поне физически отпочинала. Полежа в леглото, мъчейки се да си обясни какво бе преживяла, не само през последните две седмици, но и през последните четири месеца. Аврора бе влетяла като вихрушка в живота й и го беше променила необратимо — до такава степен, че вече официално беше госпожа Девъншър, мащеха на дете, което скоро щеше да се превърне в нейна законна дъщеря. Освен това беше вдовица…

Също като Мери преди нея.

Грония опита да нареди в главата си думите, с които щеше да каже на Аврора за баща й, но реши, че е безсмислено. Не можеше да си прави планове, понеже нямаше представа как ще реагира Аврора. Щеше да се наложи да импровизира. И колкото по-скоро приключеше всичко, толкова по-добре.

Прониза я внезапен порив да напусне къщата и да вкара малко свеж въздух в дробовете си. Двуседмичното заточение в задушната болница бе същинско изпитание за нея. Тя нахлузи долнището на анцуга си, суичър и гуменки и слезе на долния етаж. Катлийн я нямаше, затова направо потегли тичешком по алеята и нагоре по скалната пътека към имението Дънуърли. Денят беше прекрасен и морето беше кротко като воденичен вир.

Задъхана, Грония седна на обраслия в треви камък, откъдето за пръв път бе видяла малкото момиченце, застанало само на ръба на скалата. Погледна към къщата над себе си — къща, която беше завещана на Аврора под попечителство и в която, стига да искаше, можеше да заживее, навършеше ли пълнолетие.

Ханс беше съобщил на Грония каква сума й бе оставил Алекзандър в завещанието си — достатъчно солидна, че ако пожелаеше, да не работи до края на живота си. Вече беше заможна жена.

— О, Мат — пророни внезапно името му тя. Майка й й помагаше много, но точно в този момент Грония изпитваше отчайваща нужда от топлината, приятелството и любовта на мъжа, който винаги бе смятала за свой другар по душа. Болката от загубата му беше направо физическа. Осезаем беше и фактът, че всичко помежду им бе приключило и никога вече нямаше да усети уюта на прегръдката му.

Грония стана и продължи нагоре по хълма към имението Дънуърли. Не биваше да се увлича в мисли за миналото… животът й бе поел в една посока и връщане назад нямаше. Тя отвори портата и прекоси градината. В завещанието си Алекзандър бе посочил, че къщата ще се превърне в собственост на Аврора, след като навърши двайсет и една години. На който етап можеше или да заживее в нея, или да я продаде. Беше предвидил и голяма сума за ремонта й, но Грония щеше да обсъди този въпрос с Ханс, когато пристигнеше в Дънуърли.

Тя влезе в задния двор и извади ключа за ателието си изпод големия камък. Като влезе вътре, заоглежда скулптурите върху работния си тезгях. И за пръв път от две седмици насам изпита мъничък прилив на щастие. Бяха толкова хубави, колкото си спомняше, но можеха да станат и още по-хубави.

 

 

— Божичко, Грония! Къде се дяна? — възкликна Катлийн, когато дъщеря й влезе в кухнята.

— Извинявай, мамо, отидох до ателието ми и явно съм загубила представа за времето. Има ли нещо за хапване? Умирам от глад.

— Ще ти направя един сандвич набързо. — Катлийн погледна тревожно към часовника. — Нали знаеш, че Аврора ще се прибере след половин час.

— Да. — Стомахът й се преобърна само при мисълта. — Като се върне, ще я изведа на разходка.

 

 

— Грония! — Аврора се изстреля в ръцете на Грония и я прегърна силно. Майка и дъщеря се спогледаха печално над главата на момичето.

— Много се радвам да те видя, миличка — отвърна Грония. — Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря — каза Аврора. — Каза ли ти Шейн, че Мейси, овчарката, ще си има кутрета? Каза и че ще мога да присъствам на раждането, дори да е посред нощ — добави тя, надничайки тайничко към Катлийн. — Да знаеш, че казвам на всичките ми приятели в училище, че вече си ми истинска майка. — Аврора пусна Грония и започна да се върти в пируети из кухнята. — Толкова съм щастлива! — После внезапно спря на място и попита: — Къде е тате?

— Аврора, какво ще кажеш да вземеш Лили и да я изведем на разходка по скалната пътека? — предложи Грония.

— Добре — съгласи се тя. — Ей сега се връщам.

— Ще те изчакам отвън — провикна се Грония към отдалечаващия се гръб на Аврора.

Катлийн отиде до дъщеря си и докосна утешително ръката й.

— Успех, Грония. Знай, че сме с вас.

Грония кимна безмълвно и излезе от кухнята.

Аврора беше много приказлива, докато се изкачваха по хълма, а кученцето гонеше мухи и ту хукваше нанякъде, ту се връщаше до краката на младата си стопанка.

— Знаеш ли, онзи ден си мислех — подхвана Аврора с чудатия си, нетипичен за дете тон, — колко по-хубав е животът ми сега. Бях толкова самотна, преди да срещна вас с Катлийн и Джон, и Шейн. Прекрасно е във фермата. А тъй като вече си жена на татко, те са ми истинско семейство, нали?

— Ще поседна за малко, Аврора — каза Грония, когато достигнаха обраслия в трева камък с изглед към морето. — Ще дойдеш ли да седнеш при мен?

— Да. — С едно грациозно движение Аврора се настани на земята, а Лили дойде да се сгуши в скута й. После вдигна поглед към сериозното изражение на Грония. — Какво ти е? Имаш да ми казваш нещо, нали?

— Да, Аврора, имам. — Грония се пресегна да хване ръката на детето.

— Нещо за тате ли е? — попита загрижено Аврора.

— Да. За него е. Как разбра?

— Не знам, просто… досетих се.

— Аврора, скъпа, нямам представа кой е най-добрият начин да ти го съобщя, затова ще го кажа много бързо…

— Тате си е отишъл, нали?

— Аврора… да, отиде си.

— На небето?

— Да. Разболя се тежко, малко след като се оженихме и… почина. Толкова много съжалявам.

— Разбирам. — Очите на Аврора се съсредоточиха дълбоко върху кученцето в скута й.

— Но искам да ти кажа, скъпа моя, безценна моя Аврора, че всички ние — новото ти семейство — ще се грижим за теб. И — подчерта Грония — вече не съм ти само доведена майка, защото с татко ти подписахме нужните документи, за да мога да те осиновя официално възможно най-скоро. Ще ми станеш законна дъщеря и никой никога няма да те отдели от мен.

До момента Аврора не показваше никакви видими белези на скръб. Очите на Грония обаче бяха замъглени от сълзи.

— Знаеш, че те обичам като свое собствено дете. Още от самото начало… незнайно как — продължи Грония. Искаше й се и тя да прояви сила като тази на малкото момиченце пред нея. — Аврора, разбираш ли какво ти казвам?

Аврора вдигна очи от кученцето и отправи поглед към морето отвъд ръба на скалата.

— Да, разбирам. Знаех, че рано или късно ще си отиде. Просто не знаех кога точно.

— Аврора, откъде си знаела?

— Мама… някогашната ми майка — поправи се тя — ми каза.

— Така ли?

— Да. Каза, че ангелите идвали да го отведат в рая при нея. — Аврора обърна лице към Грония. — Казах ти, че е самотна там.

— Така е.

Аврора се умълча за дълго време.

— Ще ми липсва. Много. Иска ми се поне да се бяхме сбогували. — Тя прехапа долната си устна и Грония видя в очите й да проблясват първите сълзи.

— Скъпа, знам, че не мога да заместя майка ти и татко ти, но ти обещавам, че много ще се старая.

Аврора отново бе насочила погледа си към морето.

— Разбирам, че мама го е искала до нея, но защо всички хора, които обичам, ме напускат.

Тогава се разплака и мощни вопли заразтърсваха тялото й. Грония я придърпа в обятията си и я сложи да седне върху коленете й, люлеейки я като бебе.

— Аз няма да те изоставя, скъпа, обещавам — шепнеше й отново и отново. — Татко ти също не искаше да те оставя, повярвай ми. Обичаше те повече от всичко. Толкова много, че уреди да заживееш с мен и семейството ми. Затова се оженихме.

Аврора вдигна поглед към нея.

— Мисля, че освен това те обичаше поне мъничко. — Тя избърса сълзите си с ръка и попита: — Тъжно ли ти е, Грония? Че вече го няма?

— О, да — отвърна Грония. — Безкрайно тъжно ми е.

— Обичаше ли моя татко? — попита тя.

— Да, мисля, че го обичах. Просто съжалявам, че не прекарах повече време с него.

Аврора се пресегна към ръката на Грония и стисна силно пръстите й.

— Значи и двете сме го обичали. И ще липсва и на двете ни, нали така?

— Да.

— Тогава ще можем да се развеселяваме една друга, когато ни стане тъжно, нали?

Смелостта и силата на Аврора надделяха над сълзите й.

— Да — потвърди Грония, притискайки Аврора към себе си, — ще можем.

 

 

— Къде е Аврора? — попита Катлийн, когато Грония се върна в кухнята.

— Отиде да занесе Лили при майка й, а после ще придружи Шейн до овчарника.

— Сериозно? — вдигна вежди Катлийн. — И си й казала истината?

— Да.

— Как я прие?

— Мамо — Грония поклати изумено глава, — каза, че вече знаела.