Лусинда Райли
Момичето на скалата (24)

21

Три месеца по-късно Мери Суон, сираче с незнаен произход, стана госпожа Джеръми Лангдън, домакиня на голяма къща в Кенсингтън. Единственият гост на сватбата беше Ана Суон, десетгодишно момиченце.

През следващата година се случиха три неща, които накараха Мери да повярва, че бог наистина съществува и я закриля. Разбра, че е бременна, което донесе неописуемо щастие на всички им. После Джеръми, използвайки връзки, за които Мери не искаше да знае нищо, научи, че Лоурънс Лайл бе починал от малария преди девет месеца в Банкок. Елизабет Лайл бе пометнала скоро след това, но и не беше губила време, а бързо си беше намерила нов съпруг. Информаторите на Джеръми бяха научили, че въпросният господин бил назначен в Шанхай и Елизабет Лайл заминала с него.

— П–предполагам разбираш какво значи това, Мери? Значи, че си свободна. Лоурънс Лайл вече н–няма как да те намери. А ако съдя по думите ти, едва ли Елизабет Лайл б–би проявила интерес.

Мери се прекръсти, споходена от гузна съвест заради облекчението, което й беше донесла новината за смъртта на Лоурънс Лайл.

— Тъжно е, но ще излъжа, ако кажа, че една част от мен не се радва. Въпреки това, Джеръми, едва ли някога ще мога да се отпусна.

— Знам, скъпа, но вече н–няма как да те спипа, повярвай ми. А това ме навежда на мисълта, че трябва да проуча каква е процедурата по официалното осиновяване на Ана.

— Но тя няма свидетелство за раждане. Няма си дори истинска фамилия.

— Остави това на мен, скъпа — махна небрежно с ръка Джеръми. — В последно време може и да съм жалка картинка, но к–капитан Джеръми Лангдън все още може да разчита на съдействието на Министерството на вътрешните работи. Сещам се за един младеж, който ми дължи живота си.

Той потупа ръката на Мери и нежно я премести върху малката, но видима издутина, в която растеше новата им рожба.

 

 

Шест седмици преди очакваното раждане на бебето им Мери и Джеръми подписаха документите за осиновяване, които щяха да направят Ана тяхно законно дете.

— Вече никой не може да я докосне, скъпа. Нито да ми отнеме която и да е от в–вас — прошепна тихо в ухото й той.

Мери гледаше със сълзи в очите как Ана танцува от радост край кухненската маса, развявайки свидетелството си за осиновяване в ръце.

— Ана Лангдън — произнесе малката доволно и прегърна новите си родители. — Толкова съм щастлива, че едвам д–дишам!

Бебето се роди с десет дни закъснение, разтревожвайки майка си, но без други усложнения. Мери лежеше в красивата си стая, притиснала новороденото към гърдите си, а възлюбеният й съпруг и наскоро осиновеното й дете кръжаха радостно край тях. Искаше й се времето да спре, да умре точно в този момент, защото едва ли някога щеше да изпита по-голямо щастие. Бебето, пухкаво момиченце с румени бузки, което кръстиха София, на любимата светица на Мери, беше кротко и ведро същество. Мери гледаше с радост как Джеръми люлее грижовно дъщеричката си в ръце.

Правеше й впечатление, че напоследък говорният му дефект ставаше все по-незабележим. А ужасяващите кошмари, от които се бе будил крещейки, облян в пот, намаляваха с всеки изминал ден. Мери беше изчела всичко за следвоенните психически разстройства и знаеше, че рядко изчезват напълно, но поне могат да бъдат овладени чрез спокоен, необезпокояван живот. Джеръми рядко напускаше къщата, освен когато се разхождаше през градините на двореца Кенсингтън на път до вестникарската будка, но ако попаднеха на някоя шумна лондонска улица, той подскачаше всеки път, прозвучеше ли клаксон на кола. За известно време след това се връщаха и заекването, и треморът в ръцете му. Но ограниченията на живота им не представляваха проблем за Мери. Когато в семейството й цареше спокойствие и доволство, същото важеше и за нея самата.

Джеръми започна да рисува и се оказа повече от добър художник. Погледнеше ли чернотата на бойното поле, която пресъздаваше в картините си, Мери изтръпваше, но съзнаваше, че изживяването е пречистващо за него, отдушник за болката, страха, загубата и смъртта, спохождащи го във всеки ден от живота му.

Докато Джеръми рисуваше, Мери се грижеше за растящата София, в слънчеви дни водеше и двете им с Ана в парка, а понякога и до „Пикадили“, където Ана с удоволствие разглеждаше магазините за дрехи. Мери все още не можеше да свикне с факта, че какъвто и тоалет да си избереше Ана, тя можеше да й го купи, без да се замисля колко струва. Вече беше богата жена със заможен съпруг.

Докато годините се нижеха в спокойствието на семейното огнище, София се научи да пълзи, да се изправя на крачета, да ходи, а после и да търчи из къщата. Стремежът на Ана да постигне мечтата си и да се превърне в балерина растеше със същите темпове. Една вечер, когато София току–що бе навършила четири годинки, Ана, която вече беше на петнайсет и започваше да се превръща в жена, влезе в кухнята, където Мери приготвяше вечерята.

— Мамо, разбра ли, че Нинет де Валуа^[1] е открила нова балетна школа? — попита момичето.

— Не, не знаех, Ана.

— Може ли да опитам, мамо? Да отида на прослушване и да видя дали ще ме вземе? Така един ден може да ме приеме в балетната си трупа и да танцувам в театър „Седлърс Уелс“. П–представяш ли си? — Ана седна грациозно в един от столовете, въздъхвайки блажено при мисълта.

— Но нали искаше да танцуваш в „Руския балет“ на Дягилев?

— Да, някога, н-но сега ми се струва много по-престижно да съм част от първата великобританска балетна трупа. — Ана опъна единия си крак, изхлузи обувката му и вдигна изящното си, сводесто ходило. — Може ли, мамо, м–моля те?

— Май е най-добре да попиташ баща си — предложи Мери.

— Ако започна там, ще т–танцувам по цял ден и няма да ми остава време за уроци по английски и аритметика, но какво повече ми трябва да знам? Мога да чета и да пиша, и да смятам, което е напълно достатъчно за една т–танцьорка, нали? Освен това м–мога да ти кажа датите на Битките при Хейстингс, Трафалгар и…

— Ана — повтори Мери, — отиди да говориш с татко си.

Както бе подозирала Мери, Джеръми беше пластилин в убедителните ръце на Ана. Разбраха се да я водят на прослушване при Нинет де Валуа, за да опита да спечели място в балетната школа „Седлърс Уелс“.

— Не ми се вярва скъпата ни Ана да се примири с нещо друго, докато поне не опита т–това — каза Джеръми, тайничко горд с дъщеря си.

Три дни по-късно Мери качи Ана на автобуса до Излингтън, където кралското балетно училище „Седлърс Уелс“ провеждаше уроците си. Мери за пръв път попадаше зад кулисите на театър и докато ги водеха през лабиринта от коридори към малка стаичка, оборудвана със станка и пиано, се чувстваше леко притеснена, но и развълнувана да се озове в толкова различен свят. Зададоха на Ана няколко въпроса за досегашното й балетно обучение, а после госпожица Мортън, учителката, я накара да изпълни основните балетни стъпки, първо на станката, а после и в центъра на стаята. Мери се удивяваше на напредъка, който дъщеря й бе постигнала през последните години. Открай време бе имала вродена елегантност и красива поза, но напъпващата й зрялост бе добавила нова самоувереност в движенията й.

След последния й аншанман^[2] госпожица Мортън, оглеждайки Ана, заяви:

— Танцуваш като рускиня, а и имаш техните черти. Да не би да си с руски произход?

Ана надникна тревожно към Мери, която сви леко рамене и поклати глава.

— Не. Англичанка съм.

— Но известно време я обучаваха принцеса Астафиева и Николас Легат — вметна смутено Мери, питайки се дали това беше хубаво или лошо.

— Е, личи си по движенията ти. Както несъмнено знаеш, Ана, трупата ни в „Седлърс Уелс“ естествено е повлияна от руската школа, но в първата великобританска балетна трупа госпожица Де Валуа се старае да развие наш собствен стил. Ти си нешлифован диамант, но определено имаш талант. Можеш ли да започнеш в понеделник?

Тъмните, тревожни очи на Ана се озариха от щастие.

— Наистина ли?

— Да. Така, ще дам на майка ти списък с дрехите, които ще са ти нужни за уроците, а туфлите си трябва да купиш от Фредерик Фрийд^[3]. Ще се видим рано в понеделник сутринта.

Същата вечер имаха повод за празненство. Ана не беше на себе си от вълнение и цялото семейство прихвана от емоциите й.

— Сега вече наистина щ–ще ме видиш да танцувам Одета и Одиля на голямата сцена, София — изчурулика радостно Ана, докато водеше малката си сестричка в танц из кухнята.

— Вече нищо не може да я спре, скъпа — коментира Джеръми, когато си легнаха с Мери същата нощ. — Да се надяваме, че ще постигне м-мечтата си.

 

 

В хода на следващите пет години решителността, старанието и природната дарба на Ана като че ли започнаха да дават резултат. Изпълни дебюта си като един от Господарите на Трегинис на сцената на новооткрития театър „Седлърс Уелс“ на Роузбъри авеню. Облечена като Малкия лорд Фаунтлерой^[4] и преобразена с момчешка перука, Ана откри балета и остана последна на сцената в края му. Мери, Джеръми и деветгодишната София изпратиха трупата с аплодисменти и одобрителни възгласи. Ролята, която Ана беше получила, далеч не се припокриваше с мечтите й за бухнали бели пачки, но означаваше, че Нинет де Валуа, кралицата на трупата, бе забелязала Ана. Последваха и други малки роли — Ана изигра един от четирите млади лебеда във Второто действие на „Лебедово езеро“ и креолката в „Рио Гранде“.

През януари на 1939-а, малко преди двайсет и първия си рожден ден, Ана дебютира като Одета/Одилия в „Лебедово езеро“. Театър „Седлърс Уелс“ беше препълнен — за пръв път местен талант от Англия, а не имигрирал руски танцьор, изпълняваше главна роля във великобританска балетна трупа. Новината за Ана и заложбите й бе започнала да се разпространява сред балетоманския свят. Мери, облечена в нова официална рокля, с професионална прическа специално за случая, седеше с Джеръми и София в една от ложите. Първите тонове на драматичната увертюра на Чайковски накараха публиката да замлъкне. Мери притаи дъх, отправяйки молитва към бог този момент, така дълго бленуван от Ана, да бъде съвършен за нея.

Не че имаше причина за съмнение. Докато букетите обсипваха сцената в знак на почит към издигащата се млада звезда, Мери стискаше силно ръката на Джеръми, обливайки лицето си в сълзи. След представлението гримьорната на Ана беше барикадирана от доброжелатели и Мери едвам успя да се промъкне, за да поздрави дъщеря си. Ана, все още по пачка и с очи, драстично подчертани с тежък сценичен грим, си проправи път до семейството си и прегърна силно Мери.

— О, миличката ми, толкова се гордея с теб. Закле се, че ще постигнеш мечтата си, и погледни се само! Постигна я!

— Дължа всичко на теб, мамо. — Сълзи просветваха в очите на Ана. — Благодаря ти — прошепна тя, — благодаря ти за всичко.

Мери си спомняше за момента, в който Ана постигна целта си, със смесени чувства. Вече знаеше, че именно тогава бе започнала да губи дъщеря си. Светът, който Ана обитаваше, пълен с колоритни, артистични персонажи с екзотични облекла, чудати навици и провокативно сексуално поведение, беше безкрайно чужд на Мери. Ана беше обявена за млада кралица на великобританския балет и докато цели тълпи от почитатели се трупаха край нея, за да черпят от великолепието й, тя започна да се оттегля от семейното си огнище.

Мери винаги бе чакала Ана да се прибере у дома след поредното представление, за да чуе как е минало и да сервира горещ шоколад и бисквити на изтощената си дъщеря. Напоследък обаче редовно чуваше стъпките й по стълбите чак в три сутринта. На следващия ден Ана й разказваше за вечери с приятелите си в „Савой Грил“ или танци в някой модерен нощен клуб, и то не в каква да е компания, а в тази на млади представители на кралското семейство.

Мери вече нямаше контрол над живота на дъщеря си. А и тъй като Ана сама си изкарваше прехраната, майка й не можеше да й прави забележка за някои от предизвикателните рокли, които носеше — често без корсет, — нито за яркото червило, с което украсяваше устните си. От броя букети, пристигащи в дома им, ставаше ясно, че Ана има цяла върволица от обожатели. Но Мери нямаше представа дали в живота й присъстваше някой специален мъж. Всяко запитване по въпроса удряше на камък.

Когато Мери се оплакваше на Джеръми, че социалният живот на дъщеря им беше обезпокоително неизвестна величина, особено по отношение на другия пол, съпругът й я успокояваше така:

— Скъпа моя, Ана е млада и изключително к–красива жена. Която освен това е и знаменитост. Нормално е да се държи по такъв начин.

— Може и така да е — отвърнала беше подразнено една вечер Мери, — но не ми допада миризмата на цигарен дим, която нахлува в спалнята ни в малките часове на нощта. И много добре знам, че употребява алкохол.

— Пушенето и наздравиците с джин не са престъпления, Мери. Особено за млада госпожица, която е под такова напрежение да се представя блестящо всяка божа нощ.

Мери обърна гневен поглед към него, ядосана от факта, че Джеръми винаги заставаше на страната на Ана.

— Просто се тревожа за нея, това е. Хората, с които се движи…

— Знам, скъпа, но тя вече е г-голямо момиче. И е време да й дадеш свобода.

Напрежението между Мери и Ана достигна връхна точка, когато няколко седмици по-късно Ана реши без всякакво предупреждение да покани шайка от приятелите си в дома им след края на представлението. Песните на Коул Портър от грамофона и шумният смях в гостната не дадоха на Мери и Джеръми да мигнат до късно през нощта. На следващия ден, решена да си поговори с Ана и да определи някои правила, Мери почука на вратата на стаята й и влезе. Ана спеше дълбоко. Същото важеше и за младия мъж в леглото до нея. Със секнал от ужас дъх Мери излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

 

 

Десет минути по-късно Ана слезе в кухнята по халат. Усмихна се стеснително на майка си, която трупаше ядосано чиниите от закуска в мивката.

— Съжалявам, ако не сме ви дали да спите снощи. Трябваше първо да ви поискам разрешение. Но беше късно и с-сметнах, че…

— Не бери грижа за това! Какво беше… кой беше… — Мери не можа да изрече думите от възмущение.

— О, Майкъл ли? — Ана извади пакет цигари от джоба на халата си, запали една и седна грациозно на ръба на масата. — Той е б–балетният ми партньор, мамо. И двамата сме… любовници. — Тя дръпна от цигарата си. — Нямаш нищо против, надявам се? Все пак вече съм навършила двайсет и една.

— Моля? Естествено, че имам против! Ти може и да живееш в свят, където подобно поведение е приемливо, но сестра ти е едва на десет години. И докато си под моя покрив, ще спазваш поне някакво благоприличие. Къде ти беше умът, Ана? София можеше да влезе в стаята ти най-неочаквано и да види… него!

— Съжалявам, майко — сви рамене Ана. — Но светът се е променил и в наше в–време никой не гледа лошо на се…

— Да не съм чула тая дума! — изтръпна Мери. — Как може да си толкова безочлива? Трябва да се засрамиш от себе си! Мен самата ме е срам, че не те възпитах както трябва, че не те научих да възприемаш подобно поведение като грях!

— Майко, звучиш страшно т-тесногръдо и пуритански и…

— Не смей да ми говориш така, госпожичке! Не ме интересува що за звезда си на сцената; когато си под моя покрив, ще се подчиняваш на моите правила! А аз не позволявам — Мери посочи към тавана и втория етаж — такива волности под него!

Ана седеше спокойно, пушейки цигарата си. Мери видя, че пепелта се ръси по пода, а Ана не направи нищо по въпроса. Накрая само кимна с глава.

— Добре, майко, разбирам те. Н-не одобряваш начина ми на живот. Е, вече съм голямо момиче и сама печеля парите си. Може би е време да си намеря свой покрив.

Без да каже и дума повече, Ана излезе от кухнята, затръшвайки вратата след себе си.

Един ден по-късно стегна куфарите си и се изнесе.

Джеръми всячески опитваше да успокои жена си, уверявайки я, че поведението на Ана е нормално за младо момиче в съвременния свят. Момиче, което не само съзряваше в жена, но и намираше все повече ревностни почитатели. Колкото и верни да бяха думите на Джеръми, Мери не успяваше да преглътне внезапната раздяла с Ана.

През следващите седмици Ана не се свърза с майка си. Всичко, което Мери знаеше за нея, идваше от множеството вестникарски статии и клюкарски рубрики, в които дъщеря й редовно присъстваше. Пресата изобилстваше от нейни снимки със звезди от сцената и големия екран на лъскави събития и с какви ли не аристократи. Срамежливото момиченце, за чието спасение Мери бе пожертвала толкова много, се бе превърнало в неузнаваемо, неразбираемо същество. И все пак… Мери съзнаваше, че в дъщеря й открай време имаше желязна жилка. Каквото и да си наумеше Ана, обикновено го постигаше. Фактът, че вече беше на върха на въжделената си професия беше доказателство за това. А лекотата, с която бе отлъчила майка, баща и сестра от живота си, свидетелстваше за невиждано досега коравосърдечие.

Но докато буреносните облаци на войната отново се струпваха над Европа, под покрива на Мери се появяваха и по-важни грижи. Джеръми, който се беше променил толкова много от времето на запознанството им, пак започваше да страда от кошмари. Треморът в ръцете му и заекването ставаха все по-осезаеми. Всяка сутрин, докато четеше „Таймс“, лицето му посивяваше. Апетитът му спадна и той започна да се затваря в себе си пред очите на Мери. Колкото и пъти да му повтаряше, че дори да избухнеше война, никоя армия не би го взела, страхът на Джеръми, че отново ще попадне в ада, нарастваше главоломно.

— Т–ти н–не разбираш, Мери. Може и да не ме призоват първоначално, но нуждата от пушечно месо ще ги накара да запратят всеки жив мъж срещу швабите. Повярвай ми, виждал съм го със собствените си очи: как изпращат на фронта дори старци, за да поддържат б–бройката.

— Джеръми, скъпи, в медицинското ти досие пише, че си претърпял психично разстройство след военната си служба. В никакъв случай няма да те призоват.

— В–връщаха ме на фронта ч–четири пъти, Мери. И то в много по-лошо състояние от с–сегашното ми. — Той поклати отчаяно глава. — Не разбираш войната, Мери. Моля те, не се и о–опитвай.

— Но всички твърдят, че този път ще е различно. Че няма да пращат хора на бойното поле — увещаваше го отново и отново тя. — Че тази война, ако изобщо дойде, ще се води с нови, съвременни средства. Никой разумен политик няма да рискува да загуби цяло поколение мъже като последния път. Моля те, Джеръми, разбери, вече живеем в друго време.

Джеръми скачаше от стола си с лице, сгърчено от гняв, смущение и страх, и напускаше стаята.

Новините ставаха все по-лоши с всеки изминал ден, а неизбежността на войната — все по-очевидна. Джеръми вече не вечеряше с Мери и дъщеря им в кухнята, а сам в кабинета си.

— Какво му има на татко? — питаше често София, докато Мери я завиваше в леглото.

— Нищо, миличка, просто не се чувства много добре в момента — успокояваше я Мери.

— Ще има ли война? Затова ли тате е толкова уплашен? — питаше малката, вперила в Мери очи, още по-големи и по-зелени от тези на баща си.

— Може би. Но ако така е писано, така ще стане. Не се тревожи, скъпа. С баща ти преживяхме предишната, ще преживеем и тази.

— Но сега всичко е различно, мамо. Ана я няма, а имам чувството, че… — въздъхваше София — … че и тате вече го няма. Нищо не е същото като преди. Страх ме е, мамо, не ми харесва какво се случва.

Мери прегръщаше дъщеря си, милвайки косата й, както бе правила и с Ана преди толкова много време, и нижеше утешителни думи, в които тя самата вече не вярваше.

С напредването на лятото започваше да си проличава, че градът се готви за надвисналата война. Мери имаше чувството, че цялата страна е изпаднала в инертност, притаила дъх в очакване на неизбежното. Джеръми се държеше като зомби. Дори се беше изнесъл от спалнята им и вече спеше в гардеробната си, изтъквайки като причина факта, че кошмарите му нарушавали съня на Мери. Със сбърчено от тревога чело Мери му се молеше да се свърже с някогашния си полк, за да отпаднат най-сетне страховете му.

— Освободен си от военна служба по инвалидност, скъпи. Изключено е да те призоват. Моля те, Джеръми, напиши им едно писмо, за да ти олекне. Поне като се увериш, ще можеш да си отдъхнеш.

Но Джеръми седеше в стола в кабинета си с отнесен поглед и като че ли не я чуваше.

Когато в началото на септември властите обявиха военно положение, Мери изпита чувство на облекчение. Поне така имаше шанс да се измъкнат от неведението. Десет дни по-късно Мери лежеше в леглото си и четеше книга, когато на вратата се почука.

— М–може ли да в–вляза? — попита Джеръми.

— Разбира се, че може. За бога, това е твоята спалня.

Мери проследи с поглед немощния му вървеж към нея. Беше отслабнал значително и лицето му беше също толкова изпито и бледо, както в деня, когато го беше видяла за пръв път. Той седна на леглото до нея и взе ръцете й в своите.

— Мери, и–исках да ти кажа, че те о–обичам. Вие с Ана и София придадохте с–смисъл на ж–живота ми.

— И ти на моя — отвърна тихо Мери.

— С–съжалявам, че се държах т–така през последните н–няколко седмици. Ще се променя, о–обещавам.

— Разбирам те, скъпи. Надявам се, че сега, когато мъчителното чакане приключи, ще ти поолекне.

— Да. — Думата беше просто шепот. Джеръми протегна ръце и прегърна Мери. — О–обичам те, скъпа моя. Н–никога не го з–забравяй, чу ли?

— Да.

— Остани все така с–смела и добродушна. — Той я пусна, целуна я по устните и й се усмихна. — И–имаш ли нещо против да с–спя при т–теб тази нощ? Не и–искам да съм сам.

— Любов моя — отвърна нежно Мери, — това е твоето легло, а аз съм твоята съпруга.

Джеръми легна до нея и Мери прегърна съпруга си, милвайки косата му, докато не чу издайническото равномерно дишане на съня. Тъй като тя самата не можа да заспи, остана да бди над Джеръми. Чак в малките часове на нощта, когато се увери, че се е унесъл в дълбок, спокоен сън, и тя си позволи да затвори очи.