Лусинда Райли
Момичето на скалата (30)

25

Грония се опитваше да придума Аврора да изяде една от пресните скумрии, които Шейн им беше уловил за вечеря, когато телефонът иззвъня.

— Ало? — обади се тя, облизвайки пръстите си от свежия, солен вкус на рибата, която досега се бе мъчила да вкара в устата на Аврора.

— С Грония ли разговарям?

— Да.

— Обажда се Алекзандър Девъншър.

— Здравей, Алекзандър.

Грония закрепи слушалката между бузата и рамото си и отговори на безгласното „Тате ли е?“ на Аврора с безгласно „Да“.

— Как е Аврора?

— Чудесно, бих казала.

— Браво. Ще искам да я чуя, естествено, но също така исках да те уведомя, че се прибирам в събота.

— Със сигурност ще е много щастлива. Липсваш й.

Аврора закима буйно в отговор.

— И тя ми липсва. Всичко друго наред ли е?

— Справяме се отлично, бъди спокоен.

— Хубаво, хубаво.

Разговорът като че ли беше приключил, затова Грония каза:

— Искаш ли да ти я дам? Сигурна съм, че има много да ти казва.

— Ще съм ти благодарен. До събота, Грония.

— Да. Ето я и Аврора.

Грония подаде телефона на Аврора и напусна стаята тактично. Знаеше, че предстоят истории за кутрета и балетни уроци, затова просто се качи на горния етаж, за да й напълни ваната.

Докато седеше на ръба й, гледайки как водата се плиска вътре, осъзна, че скорошното завръщане на Алекзандър беше сигнал, че е време да вземе някои решения.

 

 

Аврора и Грония прекараха голяма част от последните си няколко дни преди завръщането на Алекзандър във фермата. Между малката и семейство Райън се бе зародила връзка. Бащата на Грония я бе нарекъл свястно девойче. Катлийн, която доскоро не искаше и да чуе за нея, сега молеше Грония да я доведе във фермата преди закуска, за да съберат заедно пресните яйца от полозите. След това Аврора бе кръстила всяко пиле в кокошарника и много бе тъгувала, когато някоя лисица се беше развилняла вътре, изяждайки Красавица и Жизел.

— На колкото и изтънчени да ми се правят Лайлови, тая дребосъчка има естествен подход към животните. Прекрасна фермерска съпруга би станала един ден — коментира Шейн една вечер, докато Аврора се сбогуваше с всяка от кравите в краварника.

— А това е рядкост — добави Джон.

На сутринта, когато чакаха Алекзандър да се прибере, Грония изкъпа хубаво Аврора. Не искаше детето да мирише на животните, с които бе прекарвало толкова много време. С гордост си мислеше колко румена и красива, и здрава изглежда Аврора. Седнаха да чакат баща й до прозореца в стаята на малката. Като видяха таксито на Алекзандър да лъкатуши нагоре по хълма към къщата, Грония остана на горния етаж, а Аврора хукна да поздрави баща си.

Накрая Грония чу да викат името й от долния етаж и слезе при тях. Аврора стоеше във вестибюла със смесица от доволство и тревога по лицето си.

— О, Грония! Толкова се радвам, че тате си е у дома. Но ми се струва преуморен. Изглежда много отслабнал и някак блед. Трябва да го водим на плажа, за да подиша малко свеж въздух. — Аврора хвана ръката й и я поведе към кухнята. — Ела да го поздравиш. Опитвам се да му направя чай, но май не се справям добре.

Влизайки в кухнята, Грония направи всичко възможно да не даде външен израз на шока си. Аврора бе описала баща си като отслабнал и блед, но това очевидно беше сдържано изказване. Алекзандър изглеждаше плачевно. Тя го попита как е минало пътуването и се зае с чая, който малката бе започнала да прави.

— Да ти призная — каза Алекзандър, — Аврора изглежда по-здрава, отколкото някога съм я виждал.

— Да, тате. Казах ти, че Лондон не е за мен. Харесва ми в провинцията. Свежият въздух е много полезен. — Аврора се обърна към Грония. — Тате каза, че може да взема Лили, когато дойде време да се отдели от майка си. Страхотно, нали?

— Да — кимна Грония, обръщайки се към Алекзандър. — Извинявай, ако ти идва изневиделица. Нашите казаха, че Аврора може да им ходи на гости, когато пожелае и да се радва на кученцето, ако смяташ, че ще ви затрудни да я гледате тук.

— Не. Сигурен съм, че все някак ще успеем да намерим място за едно малко кученце в тази огромна къща. Особено при положение че Аврора го обича толкова много. — Алекзандър погледна дъщеря си с преливащи от любов очи.

— Е, май е време и аз да се прибирам у дома.

И двете лица пред нея се изпълниха със смущение.

— Не си тръгвай, Грония! — каза Аврора.

— Не, моля те, не бързай — добави Алекзандър. — Остани поне тази вечер. А и може да заведеш Аврора до фермата този следобед. Честно казано, пътят доста ме поизмори.

— Разбира се — съгласи се Грония, откликвайки на изнуреното му изражение. — Аврора, какво ще кажеш да слезем до долу за следобеден чай, за да може тате да си почине на спокойствие?

— Много ще съм ти благодарен, Грония. — Алекзандър отвори обятията си за Аврора. — Ела да прегърнеш татко си. Много ми липсваше, сладката ми.

— И ти на мен, тате. Но пък и във фермата много ми харесва. Семейството на Грония е много свястно, както казват тук!

— Чудесно. Нямам търпение да видя новото ни кученце.

Грония се направи, че не забелязва сълзите в очите на Алекзандър. А Аврора не трябваше да ги вижда.

— Хайде да вземем палтото и ботушите ти и да оставим тате на мира — усмихна се пресилено Грония. — До после, Алекзандър.

 

 

— Алекзандър изглеждаше… — Грония въздъхна — ужасно. Отслабнал е и в очите му има нещо… — Тя поклати глава. — Усещам, че нещо не е наред.

— Е — сега, когато Алекзандър отново си беше у дома, Катлийн се беше върнала към някогашната си безцеремонност, — грижи се добре за Аврора, докато негово величество го нямаше. Каквито и гайлета да си има, не са твоя работа.

— Как може да говориш така, мамо? — подскочи Грония. — Каквото и да му има на Алекзандър, несъмнено ще засегне и Аврора. А дори да не ти харесва, мен ме е грижа за нея.

— Извинявай — въздъхна Катлийн, — права си. Но нима след като прочете писмата и чу разказа ми, не разбираш, че историята се повтаря? Като че ли под покрива ни все се появява по някое дете от Лайлови, което се нуждае от любовта ти.

— Мамо, моля те, престани — каза уморено Грония.

— Така мисля и това е. Имам чувството, че семействата ни са неразривно свързани и няма измъкване от тях.

— Е, щом няма измъкване, по-добре да се примиря със ситуацията. — Грония стана, загубила търпение към брътвежите на майка си. — Ще отида да извикам Аврора на чай.

Когато Грония и Аврора се върнаха у дома, в къщата на хълма цареше тишина.

— Май тате е бил толкова изтощен, че направо си е легнал — каза Грония, водейки Аврора по стълбите към стаята й. — Най-добре да не го будим. Америка е много далече.

Аврора се съгласи и позволи на Грония да я завие в леглото.

— Лека нощ, скъпа — целуна я по челото Грония. — Сладки сънища.

— Грония, добре ли е тате според теб?

— Да, сигурна съм, че е добре. Защо питаш?

— Не изглеждаше особено здрав, не смяташ ли?

— Сигурно просто е уморен.

 

 

Грония не спа добре тази нощ. Присъствието на Алекзандър в къщата я държеше на нокти. Беше й направило впечатление, че са я настанили в стая на коридора, в чийто далечен край се намираше тази на Лили, и се питаше дали двамата съпрузи винаги са спали в отделни стаи. По-рано беше пробвала да отвори вратата й и я беше намерила заключена.

Алекзандър не се появи за закуска, затова Грония и Аврора продължиха с обичайната си сутрешна рутина. Грония се зае да вае глината във формата на лицето на Аврора, докато моделът й бърчеше чело над математическите задачи с машинално тикнат в устата палец. До обяд Грония започна истински да се притеснява за Алекзандър. Аврора не споменаваше нищо за отсъствието му, твърде развълнувана от мисълта за балетния урок в Клонакилти, на който щеше да я отведе Грония малко по-късно. Точно преди да тръгнат за градчето, Алекзандър изникна в кухнята с немощна усмивка.

— Май сте се запътили нанякъде, а?

— Да, тате, отивам на урок по балет.

— Така, значи! — усмихна се насила Алекзандър.

— Нямаш нищо против, надявам се? — попита притеснено Грония.

— Аз ли? Разбира се, че не. Приятно прекарване, скъпа.

— Благодаря, тате. — Аврора вече крачеше към вратата, нетърпелива да потеглят към града.

— Грония? — каза внезапно той.

— Да?

— Чудех се дали би ми правила компания за вечеря по-късно? Всъщност не знам с какво разполагаме, така че може би трябва да попитам дали би ми позволила аз да ти правя компания?

— Със сигурност ще успея да скалъпя нещо простичко. Не знаех дали да продължавам с пазаруването, при положение че вече си тук.

— Съгласна ли си да обсъдим този въпрос довечера?

Докато Аврора беше на урок, Грония отскочи до месарницата и зарзаватчийницата, за да купи нужните за вечерята продукти. Като се върнаха вкъщи, сложи агнешкото месо да се пече на бавен огън, изкъпа Аврора и я остави за час пред телевизора. Докато тананикайки си поливаше картофите със зехтин и ги ръсеше с пресен розмарин за аромат, видя Алекзандър да влиза в кухнята.

— Мирише много вкусно — коментира доволно той.

Грония се зарадва да види, че изглежда по-добре тази вечер. Беше изкъпан, обръснат и облечен в тъмносиня ленена риза и чифт безупречно изгладени памучни панталони.

— Къде е Аврора?

— В гостната, гледа телевизия. Дано не възразяваш, но й купих телевизор.

— Грония, моля те, спри да се чудиш дали не възразявам! Детето ми изглежда по-щастливо от всякога. Ако за целта са били необходими няколко балетни урока и телевизор, мога единствено да ти благодаря. Защо не отвориш това? — Алекзандър й подаде бутилка червено вино. — Аз ще отида да сложа Аврора в леглото.

Докато сервираше по масата и наливаше вино в очакване на Алекзандър, я глождеше лека тревога около факта, че започваше да се чувства у дома си тук. И около нетърпението, с което чакаше вечерята си насаме с него. Адреналинът, препускащ из вените й, не беше породен от апетитния аромат на агнешкото.

— Готова е за сън — обяви Алекзандър, връщайки се в кухнята. — Наистина изглежда в много добра форма. И много по-спокойна, отколкото съм я виждал през последните години. — Той взе чашата си с вино и я чукна в нейната. — Благодаря ти, Грония. Очевидно си й вляла живителна сила.

— За мен беше истинско удоволствие. Но и на мен ми се струва, че е разцъфнала. Макар че в началото…

— Да?

— Ходеше насън. Една нощ я намерих на балкона на стаята в дъното на коридора. Помислих, че… — Грония спря да реже агнешкото и вдигна поглед към Алекзандър. — За миг помислих, че ще скочи.

Алекзандър въздъхна и седна пред масата. Умълча се за момент, после каза:

— Казва ми, че виждала майка си на скалите.

— Знам — отвърна тихо Грония. — И… позволих си да заключа вратата на онази стая. Ако решиш да я отвориш, ключът е у мен.

— Много разумно от твоя страна. И мисля, че трябва да остане заключена. Вероятно си се досетила, че онази стая беше на покойната ми съпруга.

— Да.

Алекзандър отпи от виното си.

— Естествено, водих Аврора на няколко психолози заради кошмарите и сомнамбулизма. Всичките ми казаха, че страдала от така нареченото посттравматично стресово разстройство. Че един ден щяла да го преодолее. Значи нито е сънувала кошмари, нито е ходила насън през последните две–три седмици?

— Точно така.

— Е, може би е дошъл денят, за който говореха.

— Да се надяваме. Близка ли беше с майка си?

— Трудно е да се каже — въздъхна Алекзандър. — Не знам дали Лили изобщо беше способна да се сближи с някого. Макар че несъмнено обичаше дъщеря си, а Аврора я боготвореше.

— О! — Само този отговор й дойде наум. Продължи да изцежда задушения грах и сипа от него при картофите и агнешкото в чиниите. — Готово — обяви, занасяйки ги на масата. — Не знам дали обичаш месен сос, но в едната каничка има такъв, а в другата е ментовият — посочи тя.

— Боже, какво угощение. Мечтаех си за такова хапване след седмици на пластмасова американска храна. Благодаря ти, Грония — каза искрено Алекзандър.

— Е, и за мен е удоволствие. Обичам дъщеря ти безкрайно много, но се радвам, че съм в компанията на възрастен за разнообразие — усмихна се тя.

— Да, предполагам ти е било доста самотно тук, особено при положение че доскоро си живяла в Ню Йорк.

— Поне родителите ми бяха наблизо. Те също се привързаха невероятно много към Аврора. Моля — взе вилицата и ножа си Грония, — започвай, преди да е изстинало.

Двамата се похраниха в мълчание известно време, като Алекзандър спря да дъвче само колкото да я похвали за крехкото агнешко и пак продължи.

— Е, Грония — подхвана накрая, оставяйки ножа и вилицата си в чинията, макар и да беше наполовина пълна, — какви са плановете ти за бъдещето? Взе ли някакво решение?

— Бях твърде заета с дъщеря ти, за да мисля по въпроса — изкиска се Грония. — Вчера осъзнах, че последният месец май ми даде точно онова, от което се нуждаех.

— Време за размисъл може би?

— Именно.

— Ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Както казах, още не съм взела окончателно решение.

— Грония, трябва да те попитам нещо.

Тя вдигна поглед към него, усещайки внезапната тревога в гласа му.

— Какво има?

— Би ли се съгласила да останеш тук с Аврора и мен още известно време? Програмата ми ще бъде много натоварена и просто няма да имам време да й отделя вниманието, от което се нуждае.

Грония се замисли.

— Ами… не знам — отвърна прямо.

— Не. — Алекзандър сведе поглед към ножа и вилицата върху чинията си. — Разбира се, че не знаеш. Защо му е на младо, красиво момиче като теб да се затваря тук с малко дете за толкова време? Извинявай, много нетактично от моя страна да те питам. Естествено ти си първият ми избор, като се има предвид колко щастлива и доволна изглежда Аврора под твоята опека.

— За какъв период говорим? — погледна го Грония.

— Нямам представа, откровено казано — поклати глава Алекзандър. — Никаква представа.

— Проблеми с работата?

— Не… Трудно е за обяснение — отвърна той. — Прощавай за потайността. Хрумна ми, че ако случайно се съгласиш, може да те настаня в някогашната плевня, която преустроих в ателие за Лили, когато реши да се заеме с рисуване. Почти не го използваше, но помещението определено подсигурява приятна работна среда. С прекрасен изглед към залива.

— Алекзандър, предложението ти е много великодушно, но почти не ми остава време за работа, докато гледам Аврора.

— Всъщност, тъй като виждам, че вече е много по-добре, започнах да се замислям върху идеята ти да я запиша в местното училище. Така и ти ще имаш цял ден за работа.

— Е, определено вярвам, че ще й се отрази добре да контактува със свои връстници — съгласи се Грония. — Прекарва твърде много време или сама, или в компанията на възрастни. Но относно…

Алекзандър сложи ръка върху нейната.

— Разбирам, Грония. Постъпвам егоистично. Животът ти е надалеч оттук, а и трябва да мислиш за кариерата си. Определено не искам да спъвам което и да било от двете. Молбата ми е, в случай че нямаш належащи ангажименти, да останеш с нас през идните няколко седмици. Чака ме сериозна работа и няма да имам времето, което Аврора заслужава да прекарвам с нея. Нито пък енергията — въздъхна той.

— Добре, ще остана още няколко седмици. — Грония знаеше, че откликва значително повече на допира му, отколкото на собствения си разсъдък. — Така или иначе трябва да довърша скулптурата на Аврора.

— Благодаря ти.

— И ако вече си взел решение за училището, директорката е братовчедка на майка ми — добави Грония. — Сигурна съм, че би говорила с нея за Аврора, за да разузнае дали е възможно да започне незабавно.

— Прекрасно! И разбира се, ще платя на семейството ти за кученцето, което Аврора така настоява да вземем вкъщи.

— Не е необходимо, Алекзандър. — Грония стана и се зае да разчиства масата. — Кафе?

— Не, благодаря. Като че ли влошава мигрената ми. Знаеш ли — коментира Алекзандър, гледайки я как шета из кухнята, — покойната ми съпруга открай време вярваше в ангели.

— Така ли? — каза Грония, трупайки мръсните съдове в мивката.

— Да. Казваше, че само трябва да ги призовеш. — Алекзандър се усмихна тъжно, наблюдавайки Грония. — Май се оказва, че е била права.

 

 

Същата нощ, след като си легна, Грония изпадна в смут. Току–що се бе съгласила да споделя живота на Девъншърови поне още две седмици. Но този път не само заради Аврора, а и заради Алекзандър. Може би всичко се дължеше на майчинския й инстинкт — Алекзандър изглеждаше не по-малко уязвим от дъщеря си — или пък на подсъзнателно прехвърляне на чувствата, както би й обяснил всеки нюйоркски психотерапевт. Може би прехвърляше обърканите си емоции към Мат върху друг мъж. Все пак отношенията им с Мат още бяха неизяснени. А тя се впускаше във фантазии за уютната домашна обстановка, която Алекзандър и Аврора й създаваха. Хубав дом и семейство — и то с родено, отраснало дете.

Грония въздъхна и се обърна в леглото. Може би годините на живот с човек, който имаше докторантура по психология и можеше да направи психоанализа дори на кренвирш, ако му скимнеше, й бяха повлияли повече, отколкото си мислеше. А може би всичко идваше оттам, че съдбата й бе свърнала в неочаквана посока, а Алекзандър и Аврора й подсигуряваха така необходимата, макар и временна утеха.

Пък и прекарването на още няколко седмици тук, докато Алекзандър се погрижеше за належащите си задачи, а Аврора привикнеше към новото си училище, не беше доживотно решение. А и горчивият й опит сочеше, че дори доживотните решения можеха да се объркат жестоко.