Лусинда Райли
Момичето на скалата (51)

43

Като пристигна в Дънуърли по обяд на следващия ден, Грония отиде директно в ателието си, понеже знаеше, че Аврора ще се прибере чак след няколко часа, а не искаше да търпи разпитите на майка си. Седна пред работния тезгях и се зае да скицира новата си скулптура. Следобед се качи в колата и слезе до фермата.

— Мамо! — Малка мълнийка се изстреля от къщата и се хвърли в ръцете й. — Толкова ми липсваше.

— И ти на мен — усмихна се Грония, прегръщайки я силно.

— В Ню Йорк е прекрасно! Купих ти много подаръци. Но се радвам, че вече съм си у дома при теб — каза Аврора, теглейки я към вратата. — И няма да познаеш кой реши да дойде с мен.

— Здравей, Грония.

Грония спря на кухненския праг, като видя кой седи на масата. Сърцето заблъска в гърдите й. Най-накрая намери гласа си.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя, скъпа.

Грония обърна поглед към майка си, която сякаш беше замръзнала на място с чайник в ръка, взирайки се в дъщеря си в очакване на реакцията й.

— Искаше да те види — сви рамене Аврора. Гласът й проехтя в тишината. — Нямаш нищо против, нали, мамо?

Грония беше твърде шокирана, за да отговори. Видя как Аврора отива до Мат и го прегръща.

— Не се тревожи, Мат, казах ти, че ще е изненадана, но съм сигурна, че всъщност е щастлива. Нали, мамо?

Аврора, Катлийн и Мат впериха очакващи погледи в нея. Грония се чувстваше като пленено животно. И я споходи обичайният й инстинкт да побегне.

— Е — подхвана Катлийн, мъчейки се да разсее напрежението, — сигурна съм, че Грония е смаяна да види… стария си приятел на кухненската ни маса — каза тя на Аврора.

— Мамо, моля те не се сърди — примоли й се Аврора. — Трябваше да отида в Ню Йорк при Мат, наистина трябваше. Докато с татко бяхте на меден месец, той се обади тук. И аз му казах, че си омъжена. Но вече не си, нали, Грония? А не исках Мат да си мисли, че си, при положение че не си, ако ме разбираш правилно. Казах на Мат, че вътрешно имаш голямо желание да го видиш, затова…

— Аврора, моля те! — Грония не можеше да понесе повече.

— Грония е уморена като всички нас, скъпа — намеси се внимателно Мат. — И съм сигурен, че имаме много неща за обсъждане, нали така, Грония?

— Хайде към ваната, госпожичке. Сваляме мръсотията от всичкото това пътуване и веднага в леглото.

Катлийн хвана ръката на Аврора и я извлачи от кухнята, затваряйки плътно вратата след тях. Грония въздъхна дълбоко и пристъпи напред в кухнята.

— Е, какво правиш тук? — попита студено Грония.

— Идеята беше на Аврора — призна си Мат, — но тя е права, Грония. Трябваше да те видя лично, за да поговорим и да разбера защо ме напусна.

Като на забавен каданс Грония взе една чаша от бюфета и си наля чай от чайника. Мат я гледаше очакващо.

— Е?

— Е какво? — попита тя, отпивайки глътка хладък чай.

— Може ли да поговорим?

— Мат, нямам какво да ти казвам.

— Добре. — Мат знаеше колко непреклонна можеше да е Грония, наумеше ли си нещо. Трябваше да подходи внимателно. — Е, при положение че току-що прекосих половината свят, за да те видя, защо не ми дадеш шанс аз да кажа нещо.

— Давай — сви рамене Грония, оставяйки чая си и скръствайки опърничаво ръце. — Цялата съм в слух.

— Какво ще кажеш да се поразходим? Имам чувството, че в тази къща ти не си единствената в слух.

Грония кимна бегло, после се обърна и излезе през кухненската врата. Мат я последва навън и я настигна.

— Нека те предупредя, че ако очакваш големи разкрития, ще останеш разочарована — подхвана той. — До ден-днешен не знам с какво те ядосах толкова, че ме напусна. И няма да узная, освен ако не ми подскажеш поне. — Мат погледна безизразното й лице. — Ясно — въздъхна той, — в такъв случай ще ти разкажа как стоят нещата от моя гледна точка. Позволяваш ли?

Тя му отвърна с мълчание, затова Мат започна.

— Първоначално изпаднах в същински шок, когато просто си тръгна. Сметнах, че вероятно причината се крие в спонтанния аборт. Че хормоните ти са в пълен безпорядък. Че може би постъпката ти нямаше общо с мен, а със загубата на бебето ни, че просто ти трябваше време. Разбирах го. А като ти се обадих и ти се държа така студено с мен, започнах да осъзнавам, че явно ми се сърдиш за нещо. Но колкото и пъти да те питах за какво, ти не отговаряше. А накрая напълно спря да говориш с мен. — Мат въздъхна. — Божичко, не знаех какво да си мисля. Минават седмици, а от теб няма и следа. Затова се оплетох в размисли около евентуалното си провинение. Заедно с това осъзнах колко много те обичам всъщност. И колко ми липсваш. По дяволите, Грония! Животът ми е същински хаос, откакто си тръгна. Пълна катастрофа, скъпа.

— Моят също — обади се неохотно Грония.

— Когато Аврора ми предложи да дойда, реших, че има право — продължи Мат. — Че щом планината не отива при Мохамед, аз трябва да се кача на самолета и да дойда при теб. Ако не за друго, поне за обяснение, за да спра да се измъчвам и да си върна съня.

Мат се умълча, следвайки Грония нагоре по скалната пътека. Нямаше какво друго да каже. Накрая достигнаха билото и Грония седна на любимия си камък. Отпусна лакти върху коленете си и отправи поглед към морето.

— Съкровище, моля те, трябва да знам. — Мат клекна до нея и обърна с пръсти лицето й към своето. — Умолявам те — каза нежно, — избави ме от мъките.

Тя впери каменен поглед в него.

— Гледаш ме в очите и ми казваш, че не знаеш?

— Винаги си ми казвала, че не ставам за актьор, скъпа, а едва ли щях да се справя с такова изпълнение, дори да ставах.

— Добре тогава. — Грония си пое дълбока глътка въздух. — Защо не ми сподели, че си имал връзка с Чарли преди да се срещнем? Че си бил с нея, когато се срещнахме? И колко време е продължавало всичко дори след срещата ни? И какво се случва сега?

— Грония, скъпа, аз… — Мат се взираше изумено в нея. — Заради това ли е било всичко? Защото съм излизал с Чарли, когато се запознахме и не съм ти казал?

— Не го омаловажавай, Мат, мразя лъжците. Мразя лъжците повече от всичко друго.

— Но аз не съм те лъгал, Грония. Просто… — Мат сви рамене.

— Си забравил да го споменеш? — довърши изречението му Грония. — Изключил си го от биографията си, въпреки че все още е било факт?

— Но Грония, не разбираш ли? — Мат беше крайно смаян да научи, че явно това е била причината Грония да напусне живота му. — Дори не го смятах за важно. Не беше любов, а просто несериозна връзка, която…

— Е продължила осемнайсет месеца, доколкото знам от родителите ти.

Мат я погледна учудено.

— Чула си го от родителите ми? Кога? Къде?

— Когато ми дойдоха на свиждане в болницата след аборта. Бях в банята, когато пристигнаха и не знаеха, че съм там. Майка ти каза колко тъжно било, че съм загубила бебето, а баща ти коментира колко по-лесно щяло да ти бъде, ако просто си бил останал с Чарли и не си я бил заразял заради мен. — Очите на Грония лъщяха от сълзи. — Явно са на мнение, че гените ми, произлизащи от ирландските мочурища, не са достойни за аристократ като теб.

— Напуснала си ме заради думите на баща ми? — Мат седна на тревата и зарови лице в ръцете си. — Да му се не види, Грония, разбирам, че не е бивало да говорят така, но не смяташ ли, че си реагирала твърде крайно? Знаеш какъв е баща ми: сърдечен и тактичен като хладилник.

— Знам — отвърна свирепо Грония, — а що се отнася до „крайната“ ми реакция, може би нямаше да е такава, ако бях имала дори най-бледа представа, че с Чарли сте имали връзка. Да, но аз не знаех за нея. Както и да е — сви рамене Грония, — вече не стоя на пътя ти, така че си свободен да преследваш синьокръвната си принцеса — добави язвително тя.

— Дявол да го вземе, Грония! Не знам какво си сътворила в тази твоя глава, но мога да ти се закълна, че не проявявам никакъв интерес към Чарли. И важното е, че никога не съм проявявал!

— Тогава защо тя вдигна домашния ни телефон, когато ти се обадих няколко седмици след като си бях тръгнала? — изплю гневно Грония.

— О, боже, скъпа… — въздъхна тежко той. — Дълга история. — Този път Мат се умълча и отправи поглед към морето. След известно време каза: — Мога да те уверя единствено, че Чарли е вън от живота ми завинаги.

— Значи си признаваш, че наскоро е имало нещо?

— Грония — Мат поклати горчиво глава, — както аз се изненадах да чуя, че си се омъжила, така и ти би се изненадала от усложненията, които настъпиха в моя живот. Да, мога да ти разкажа историята, но е толкова странна, че едва ли ще ми повярваш.

— Е, май поне това ни свързва — каза тихо Грония. — Съмнявам се да си преживял по-големи усложнения от тези в годината, която прекарах тук.

— Вероятно си права. — Мат вдигна поглед към нея. — Ами бащата на Аврора? Вие… бяхте ли…?

— О, Мат — въздъхна Грония, — толкова вода изтече, откакто напуснах Ню Йорк.

— Е, ако беше вярвала повече в любовта ми към теб и в това, че ако изобщо исках „синьокръвната принцеса“, както ти я нарече, щях да я имам, може би нищо подобно нямаше да се случи.

— Но се случи, Мат — каза Грония. — И да, признавам си, че когато чух думите на баща ти, постъпих твърде емоционално. Безразсъдно. Загубата на бебето извади наяве всичката ми несигурност. Толкова страдах, че реших просто да побягна. Ханс твърди — тя прехапа долната си устна, — че гордостта ме кара да правя глупости. И вероятно е прав — призна си Грония.

— Ей, не знам кой е този Ханс, но определено искам да се запознаем — коментира закачливо Мат.

— Не разбираш ли? Когато в крайна сметка, няколко седмици, след като си тръгнах, се успокоих и осъзнах, че навярно съм реагирала твърде бурно, звъннах у дома, за да поговорим. Чарли вдигна телефона и аз откачих. Това беше потвърждението на най-лошите ми страхове.

— Да, представям си ситуацията. — Мат се пресегна плахо към Грония. — Е, мила, определено имам какво да ти разказвам. Но съм на път да получа хипотермия. Има ли някое място, където да поговорим и да похапнем може би? Умирам от глад.

Грония заведе Мат в кръчма в близкия град Ринг, където сервираха съвсем прясна морска храна. Седна срещу него със странно чувство на неловкост. Нямаше го вече несъзнателния допир на ръцете, непринудената близост, родена от годините на любов. Чувстваше Мат и познат, и чужд.

— И така — подхвана той от отсрещния край на масата, — кой ще разкаже историята си пръв?

— Е, вече съм започнала, така че може направо да довърша. — Грония го погледна в очите. — Искам да сме откровени един с друг. Все пак нямаме нищо за губене и може би поне това си дължим.

— Съгласен — отвърна Мат. — Голяма част от историята ми няма да ти хареса, но се кълна, че можеш да ми имаш вяра.

— И ти на мен — каза тихо Грония. — Добре. Е, Аврора очевидно ти е разказала как се запознахме. Интересуват те отношенията ми с Алекзандър?

— Да. — Мат събра сили и заслуша.

Докато Грония му разказваше за драматичните събития в живота й от последните няколко месеца, Мат забеляза, че е различна, някак по-зряла, смирена. И дори докато му споделяше за близостта, която си бяха изградили с Алекзандър, Мат осъзнаваше, че я обича повече и от преди. Заради добротата, великодушието и силата, които беше проявила при такива ужасяващи обстоятелства.

— … ами, това е в общи линии — сви рамене Грония.

— Леле, каква история само — въздъхна Мат. — Благодаря ти, мила, че беше толкова открита с мен. Но виж какво — добави после с видима трудност, решен да си изясни един въпрос, за да не се тормози по-късно. — Моля те, разбери, че съм просто мъж и наистина ми се иска да вярвам, че физическите ви отношения с него не са стигнали до по-далеч. Но ако е така, моля те, кажи ми.

— Мат, целунахме се, и толкова. Кълна се. Беше толкова болен — каза Грония, изчервявайки се. — Но не мога да заявя с ръка на сърцето, че не би се случило, ако той беше добре. Харесвах го.

— Ясно. — Мат изтръпна при мисълта, но знаеше, че трябва да го понесе. — Добре, значи… името ти вече е Грония Девъншър, вдовица, с деветгодишно дете. И богаташка. Боже, това си е сериозна промяна за няколко месеца! — отбеляза той с гримаса.

— Да, знам, но се кълна, че ти казах цялата истина. Аврора и родителите ми могат да потвърдят почти всяка дума от нея. А сега, Мат, мисля, че ни трябва по още едно питие. След това бих искала да ми разкажеш за Чарли.

Мат отиде до бара с натежало сърце, съзнавайки, че всяка дума, която предстоеше да се отрони от устата му, щеше да подчертае предубежденията и страховете на Грония.

Тя го наблюдаваше как стои на бара, разговаряйки по типично свободния си начин с барманката. Изглеждаше състарен. Може би стресът от изминалите няколко месеца беше запечатал контурите на зрялостта по някога момчешкото му лице. Каквато и да беше причината, помисли си тя с въздишка, така изглеждаше още по-привлекателен.

Той остави напитките на масата.

— Реших да опитам местната бира — усмихна й се, отпивайки от бутилката „Мърфис“. — Така, вече те предупредих, че няма да е приятно, но ето я истината…

Мат разказа историята си колкото можа по-реалистично и откровено. Не й спести нищо, защото знаеше, че ако двамата с тази жена — любимата му — имаха някакво бъдеще заедно, трябваше да е съвършено прям с нея. Поглеждаше я в очите от време на време, опитвайки се да разгадае мислите и чувствата й, но лицето й беше празно платно.

— Е, това е — въздъхна Мат, осезаемо облекчен от разкритието си. — Съжалявам, скъпа, предупредих те, че няма да ти хареса.

— Не — поклати бавно глава Грония, — не ми хареса. Къде е Чарли сега?

— От майка ми знам, че живее в къщата ни в Гринуич. И излиза със стария ми приятел Ал, който направо се е нанесъл там. Винаги си е падал по нея. — Мат се усмихна мрачно. — Бебето ще се роди до няколко седмици. Вече съм персона нон грата в кънтри клуба, но кой го е грижа?

— Ами родителите ти? Всичко това несъмнено им се е отразило?

— Е — усмихна се вяло Мат, — като че ли случилото се с мен подтикна мама да вземе и своя живот в ръце. И от другата седмица ще си имам нова съквартирантка.

— Как така? — свъси вежди Грония.

— Излиза, че мама не е била щастлива с баща ми. Предполагам се досещаш, че баща ми не прие радушно раздялата ми с Чарли; каза, че трябвало да остана с нея в името на „благоприличието“. И това се оказа последната капка за мама. Напуска го. — Мат поклати глава. — Доста иронично, но твърди, че й писнало да играе по свирката му. Иска й се да си поживее, докато може. Знаеш ли, Грония, каквото и впечатление да имаш ти самата за нея, тя много те харесва. Дори ми каза, че я вдъхновяваш.

— Сериозно? — изненада се искрено Грония. — Но сигурно ти е тежко, Мат. Женени са от толкова много време.

— Е, имам предчувствието, че в крайна сметка ще се върне при него, но нека татко постои без нея известно време. Може би така ще започне да я цени повече и ще извади бастуна от задника си, за да има шанс за нормална връзка с нея. И със сина си. — Мат вдигна вежда. — Както и да е, не сме дошли да обсъждаме брака на родителите ми. Ние с теб сме важни. Как се чувстваш, скъпа? — попита тихо той.

— Не знам как да ти отговоря, Мат. — Грония впери поглед в далечината, после добави: — Тази вечер ми се струпа доста.

— Но не е ли хубаво, че успяхме да поговорим? Трябваше да го направим още преди месеци, Грония — каза прочувствено Мат.

— Знам — отвърна тихо тя.

— А малката ти дъщеричка направи всичко по силите си да ни даде тази възможност — добави Мат. — Постъпи като истинска вълшебна кръстница.

— Така е — съгласи се Грония, — но…

— Но какво?

— Това не може да заличи лошото. Нито да изтрие миналото.

— За какво „лошо“ говориш? — впери поглед в нея Мат. — За разлика от теб аз виждам само хубави неща във връзката ни.

— Уморена съм, Мат — въздъхна Грония. — Може ли да се прибираме?

— Разбира се.

Качиха се в колата и стигнаха до фермата в мълчание. Грония се взираше в черната нощ през прозореца. Влязоха в кухнята и Мат попита:

— Къде ще спя?

— Боя се, че на дивана. Ще ти донеса възглавница и одеяла.

— Грония… моля те, мила, поне ме прегърни. Обичам те… аз…

Пресегна се за ръката й, докато минаваше покрай него, но тя не му обърна внимание, а тръгна нагоре по стълбите, за да му донесе необходимото.

— Заповядай. — Грония стовари купчината върху кухненската маса. — Съжалявам, че не можем да ти подсигурим по-голямо удобство.

— Всичко е наред — каза той с внезапно изстинал тон. — И не се безпокой, още утре ще те оставя на мира. В сряда започвам лекторско турне.

— Добре. Лека нощ, Мат.

Мат я изпрати с поглед. Разбираше, че й е било трудно да чуе разказа му, но и нейната история не му беше допаднала особено. Въпреки това беше готов да закърпи отношенията им, да приеме миналото и да го остави зад гърба си. Просто защото нуждата да бъде с жената, която обичаше, надделяваше над всичко останало.

Тя обаче беше студена като лед и отказваше да му даде шанс. Насърчен от Аврора, Мат беше направил опит, беше дошъл на другия край на света, за да я види, да се помъчи да спаси връзката им. Хвърли се безутешно на дивана и въздъхна тежко. Може би просто беше уморен от дългото пътуване, но точно тази вечер беше загубил всякаква надежда за бъдещето.

 

 

Грония лежеше безсънно в стаята си на горния етаж. Макар и да беше повярвала на Мат, смущаващата част от историята му не спираше да се върти в главата й. Нямаше значение дали е бил пиян или трезвен, а че Чарли се беше озовала в леглото му. И се беше задържала там цели пет месеца. Дрехите й бяха висели в нейния гардероб, а и двамата имаха обща къща и бяха обявили годежа си. По-ужасен сценарий не можеше да си представи. Изтръпна при мисълта за самодоволното изражение на бащата на Мат, научавайки за връзката му с по-достойна жена.

В същото време съзнаваше, че много двойки успяваха да помирят различното си минало. А и повечето жени като че ли умираха от желание да бъдат отнесени от принца си. Грония въздъхна. Защо и тя не беше като тях? Пък и Мат далеч не беше принц. Не можеше да го обвинява за това, че баща му беше надменен, арогантен, тесногръд задник, който винаги бе подривал самочувствието й — а явно и това на съпругата си. Мисълта, че Илейн бе напуснала съпруга си беше единствено нещо, което успя да извика усмивка на лицето й.

А фактът, че Мат беше пропътувал толкова път, за да я види, говореше, че още не се беше отказал от нея. Че още я обичаше…

Докато безкрайните нощни часове се нижеха бавно, а Грония седеше в леглото си с опрени в брадичката колене, в съзнанието й започна да се оформя едно прозрение. Като се замислеше, Мат бе избрал нея, независимо от възгледите на баща си. Всъщност именно той беше настоявал да се съберат още от самото начало. Нито го беше увещавала, нито го беше насилвала да заживеят заедно. Той сам го беше избрал. Той беше направил всичко по силите си да смекчи опасенията й. Беше приел категоричния й отказ да вземат подаянията на родителите му дори когато мизерстваха, беше разбрал неодобрението й към приятелите си и им беше обърнал гръб, и се беше съгласил просто да живеят заедно, вместо да се женят.

— О, боже…

Грония започваше да проумява, че проблемът не беше в Мат, а в нея.

В глупавата й, неумолима, абсурдна, унищожителна гордост. И в несигурността, заслепила я за любовта му. А тази „сляпа точка“ в комбинация с разговора, който беше чула в болницата, я бяха извадили извън релси. Чувстваше се провалена: като жена, като партньор, като човешко същество.

Грония въздъхна, замисляйки се за Ханс и неговото мнение за нея. Беше научила много за себе си през изминалите няколко месеца: осъзнаваше, че нещата, които някога погрешно бе възприемала като свои силни страни, бяха и най-големите й слабости. И какво от това, че Мат бе имал връзка с Чарли, преди да се запознае с нея? Не го беше споменал просто защото не го беше сметнал за важно. А не защото таеше дълбока любов към нея.

Всъщност, проумяваше Грония сега, Мат не беше направил абсолютно нищо лошо.

Докато зората се разпукваше мудно, тя се унесе в сън. Не след дълго я събуди тихо почукване по вратата.

— Влез — каза сънено тя.

Аврора, облечена в училищната си униформа, надникна срамежливо в стаята.

— Аз съм.

Грония се надигна с усмивка.

— Знам, че си ти.

Аврора доближи с плахи стъпки леглото на Грония и седна до нея.

— Просто исках да ти се извиня.

— За какво?

— Снощи баба ми каза, че хич не било редно да се меся в живота на другите хора. Мислех, че правя нещо добро за теб, Грония, но май съм се лъгала.

— О, миличка, ела да ме гушнеш.

Аврора влезе в отворените обятия на Грония и зарида на рамото й.

— Изглеждаше ми толкова самотна и тъжна. А исках да си щастлива, както ти направи мен щастлива… исках да ти помогна някак.

— Скъпа, постъпката ти беше прекрасна. И смела, и малко опасна — добави Грония.

— Сърдита си ми, нали? — Аврора я погледна през сълзи.

— Не, изобщо не съм ти сърдита, просто… — Грония въздъхна. — Понякога дори вълшебните кръстници не могат да подредят нещата.

— О — каза Аврора, — мислех, че се обичате един друг.

— Знам, скъпа.

— А Мат е толкова добър и много хубав, макар и не колкото тате — побърза да добави тя. — Снощи добре си поговорихте, нали?

— Да.

— Е — Аврора се откъсна от прегръдката на Грония и стана, — трябва да вървя на училище. Обещавам да не продумам и дума повече. Както казва баба, решението си е твое.

— Да, така е, съкровище, но ти благодаря, че опита да ми помогнеш.

Аврора спря пред вратата.

— Но наистина мисля, че много си подхождате. Довиждане.

Грония се отпусна уморено върху възглавницата, решена да посъбере мислите си, преди да слезе на долния етаж.

Дори двамата с Мат да успееха да се примирят с всичко случило се, как щяха да съчетаят вече коренно променените си животи? Този на Мат се намираше отвъд Атлантическия океан, а тя самата беше вкоренена тук с Аврора. Беше станала майка — по ирония на съдбата, предвид обстоятелствата. Нямаше представа дали той би искал или би бил способен да го приеме.

Грония си взе душ, облече се и слезе на долния етаж. Аврора и Катлийн вече бяха потеглили към училището. Мат седеше на кухненската маса и ядеше от обилната закуска, която му беше приготвила Катлийн.

— Майка ти определено знае как да глези хората — коментира Мат, привършвайки с порцията. — И твоето готвене ми липсва, скъпа.

— Е, сигурна съм, че Чарли редовно е поръчвала храна от „Дийн и Делука“ — коментира Грония и веднага съжали. Думите бяха паднали от устата й, преди да успее да ги спре.

— Грония — въздъхна Мат, — не подхващай темата, моля те.

В кухнята се спусна напрегнато мълчание, тъй като никой от двама им не знаеше как да продължи разговора. Тя си направи чаша чай, докато Мат допиваше кафето си. Накрая той стана и се запъти към задната врата, спирайки с ръка на дръжката.

— Виж, скъпа, опитах, но очевидно не си готова да оставиш миналото зад гърба си, където му е мястото. А може би изобщо не искаш да започнем отново. — Мат сви рамене. — Откровено казано, се уморих да се боря сам. А тази сутрин именно така чувствам връзката ни — като битка.

— Мат…

— Няма нищо, скъпа, не е нужно да обясняваш. Може би всички онези приказки за различния ни произход и Чарли, и нежеланието ти да се омъжиш за мен говорят сами по себе си; може би, Грония, никога не си ме обичала достатъчно, че да дадеш на връзката ни втори шанс. Знаеш ли, всички си имат грижи. Това скрепява отношенията между хората. Това и компромисите. А ти никога не си била готова на компромиси, всичко ставаше по твоя начин. И накрая, още при първата трудност, се обръщаш и побягваш. Вече нямам сили. — Той погледна часовника си. — Трябва да вървя. До нови срещи.

Мат излезе от кухнята, трясвайки вратата след себе си. Грония чу как колата му под наем се отдалечава по пътя и в очите й запариха сълзи. Защо я беше нападнал така? Да, от устата й неволно се беше изплъзнал хаплив коментар, но какво искаше да каже с това, че не го обичала достатъчно, за да даде втори шанс на връзката им?

А сега си беше тръгнал.

И всичко беше приключило. Беше й дал да разбере, че е достигнал предела си.

Грония излезе със свит стомах от къщата и тръгна с колата към ателието си. Дори пред работния тезгях сълзи замъгляваха зрението й. Не беше свикнала Мат да й говори така. Беше толкова галантен, спокоен и разумен човек. Опърничавото, избухливо поведение беше по-присъщо на нея самата. След всичките й положителни мисли и намерения от нощта, едно-единствено изречение се беше изплъзнало от устата й, съсипвайки всичко.

— Каква инатлива глупачка си, Грония! Обичаш го — простена тя, докато сълзите й капеха по новата скулптура, просмуквайки се в глината. — Мат се бори толкова много, за да си те върне, а сега вече го няма! Ти го отблъсна! — Тя стана, избърса сълзите с гърба на ръката си и закръстосва нервно из ателието.

Как да постъпи?

Една част от нея, някогашната горда Грония, й диктуваше да го остави.

Но новата част, която Ханс и събитията от последните няколко месеца й бяха помогнали да открие, я съветваше да преглътне гордостта си и да тръгне след него. И да го помоли за още един шанс.

В противен случай щеше да загуби толкова много. Естествено, че ги чакаха някои сериозни решения: къде да живеят например и дали Мат щеше да приеме Аврора като своя дъщеря. Но както той самият беше казал, обичаш ли някого достатъчно, си струва да опиташ.

„Но аз мислех, че се обичате един друг…“.

Тъжното личице на Аврора изплува в съзнанието на Грония. Можеше ли да пречупи дълбоко вкоренения си навик, да преглътне гордостта си и да тръгне след мъжа, когото обичаше?

„Върви… върви… върви…“

Може би това беше гласът на бушуващия около ателието вятър, или пък на Лили, чието безтелесно присъствие я приканваше да повярва в любовта си.

Грония взе ключовете за колата и полетя към летището на Корк.

По пътя многократно набра номера на мобилния телефон на Мат, но той беше изключен. Колкото и бързо да караше, като пристигна в салона за заминаващи, пътниците вече се качваха на самолета за Дъблин. Тя изтича до информационното гише на „Еър Лингус“ и се нареди нетърпеливо на опашката.

— Моят… ъм… приятел сигурно вече се качва в самолета за Дъблин. Но имам да му казвам нещо. Има ли как да се свържа с него? — попита тя отчаяно младото момиче.

— Пробвахте ли да му звъннете на мобилния? — отвърна с напълно логичен въпрос момичето.

— Разбира се, че пробвах! Изключил го е, вероятно защото предстои да влезе в самолета. Възможно ли е да му пуснете съобщение по високоговорителя?

— Зависи дали е спешно — отвърна бавно момичето.

— Естествено, че е спешно! — избухна Грония. — Изключително спешно. Бихте ли пуснала съобщение до Мат Конъли. Кажете му, че Грония Райън… го очаква до информационното гише. И по възможност да й се обади, преди да се качи в самолета.

„И че го обича и има нужда от него, и толкова много съжалява“, помисли си Грония, но не го каза на глас, тъй като момичето отиде да говори с ръководителя си и се забави цяла вечност, оставяйки я със сълзи на безсилие в очите.

Накрая съобщението прокънтя съвсем ясно из малкото летище. Грония зачака в болезнено напрежение, приковала поглед в телефона си. Той лежеше неотзивчиво в дланта й като мълчаливо доказателство за ужасната грешка, която знаеше, че е допуснала.

— Госпожице, самолетът току-що излетя — обяви момичето иззад гишето. — Не мисля, че вече има възможност да ви се обади — добави ненужно.

Грония се обърна и погледна през прозореца. Скалъпи едно вяло „благодаря“ и закрачи отчаяно към колата си.

Кара бавно на път за вкъщи, съзнавайки, че беше пожънала заслуженото си бъдеще. Мат вече не искаше да има нищо общо с нея и това не я учудваше. Имаше чувството, че до този момент беше живяла затворена в капсула от безразличие със стени, облепени с дебел слой несигурност и гордост. Сега всичко беше рухнало и Грония виждаше единствено какво беше загубила. И защо.

Паркира пред фермата и тръгна нещастно към кухненската врата, възнамерявайки директно да се качи в спалнята си.

— Къде, за бога, се дяна, Грония Райън? Обезумяхме от тревога! — Катлийн скочи от масата, където останалите членове на семейството държаха в ръцете си чаши чай с еднакви изражения на облекчение по лицата.

— Така е, мамо — потвърди Аврора. — Чак сега разбирам как си се чувствала, когато аз изчезнах.

— Ела да седнеш, скъпа, и изпий един чай — покани я Джон, потупвайки стола до неговия.

Грония го послуша, пренебрегвайки първоначалното си нежелание да общува с когото и да било заради искрената топлота на семейството й, което очевидно я обичаше, независимо от всичките й недостатъци.

— Благодаря, татко — пророни тя, когато Джон й наля чаша чай и я остави пред нея. Тя отпи глътка, докато всички останали продължаваха да я наблюдават мълчаливо, преценявайки психическото й състояние.

— Цената на телешкото се е покачила с десет процента — обяви ненадейно Джон в опит да разсее напрежението. — Днес на пазара в Корк колегите се оплакваха, че стадата им щели да се смалят догодина, ако цените продължават да растат.

Вратата към стълбището се отвори зад гърба на Грония, но тя не се обърна.

— Поосвежи ли се? — вдигна поглед Джон. — Говедарските пазари могат да те умиришат за дни напред.

— Да, благодаря — отвърна гласът зад Грония. — Благодаря ти, че ме взе със себе си, Джон. Беше ми много интересно да погледам как се провеждат търговете.

Нечия ръка докосна рамото на Грония.

— Здравей, скъпа, върнала си се. С вашите се бяхме притеснили за теб.

Тя се обърна и впери поглед в очите на Мат.

— Мислех… мислех, че си заминал.

— Татко ти предложи да ме води на говедарския търг в Корк — отвърна той, издърпвайки стола до този на Грония, за да седне. — Реших, че е редно да видя малко от ирландския пейзаж, преди да си тръгна, и добре се понагледах — засмя се Мат.

— Но… полетът ти… мислех, че си тръгваш днес. Снощи така каза.

— Татко ти предложи да ме води на пазара тази сутрин на закуска, затова отложих полета. — Мат бръкна под масата и стисна ръката й. — Пък и с вашите сметнахме, че предвид обстоятелствата е добре да поостана още малко. Решихме, че ти трябва време за размисъл, затова не ти се пречках днес. Имаш ли нещо против, че останах, Грония?

Погледите на цялото семейство отново се преместиха върху нея. В гърлото й беше заседнала огромна топка от емоции. С помощта на всички около масата Мат бе намерил в сърцето си достатъчно любов да й даде още един шанс.

— О, мамо, моля те, кажи, че нямаш нищо против! — врътна очи Аврора. — Всички знаем, че обичаш Мат до полуда, а е време да затворим кравите, защото се смрачава.

Грония обърна насълзени очи към Мат и му се усмихна.

— Не, Мат. Нямам абсолютно нищо против.