Лусинда Райли
Момичето на скалата (25)

22

На сутринта Мери остави Джеръми в леглото и слезе в кухнята да направи закуска на София. В осем и петнайсет излезе с дъщеря си, за да я изпрати до училището й, което се намираше в близост до Бромптън Роуд, на десетина минути от дома им.

— Приятен ден, миличка. Ще те чакам след часовете.

София се обърна и тръгна към училището. Денят беше слънчев и топъл и докато вървеше към редицата магазини, откъдето обикновено купуваше месо и зеленчуци, Мери осъзна, че от доста време не се бе чувствала толкова бодра. Поне Джеръми беше й проговорил снощи и й се струваше поуспокоен. Макар и новата война да предвещаваше същия пъкъл като старата, Мери знаеше, че докато с Джеръми можеха да разчитат един на друг, всичко щеше да е наред. Позабави се в магазина повече от обичайно, слушайки как другите жени обсъждат с месаря вероятността отново да ги поставят под дажбен режим и германците да започнат сериозни бомбардировки над Лондон. Каквото и да ги чакаше, мислеше си Мери, вървейки към дома, двамата с Джеръми щяха да го посрещнат заедно.

Когато влезе в къщата, от съпруга й нямаше и следа. Но в това нямаше нищо необичайно; Джеръми често отскачаше за вестник сутрин, а на връщане се разхождаше през градините на Кенсингтън.

Мери се зае с ежедневните си домашни задължения, питайки се колко ли хора биха сметнали за странно, че предпочита сама да върши къщната работа, при положение че има възможност да наеме някой, който да я върши вместо нея. Беше освободила икономката веднага след сватбата им с Джеръми, тъй като надменният й поглед я караше да се чувства неудобно, и се възползваше само от услугите на приходяща прислужничка. Доставяше й удоволствие и радост да подсигурява спретнат и чист дом на съпруга и детето си.

По обяд, след като вече беше приготвила леко хапване за двама им с Джеръми, а още не беше чула ключа на входната врата да щраква, Мери се запита дали съпругът й, най-сетне надвит от умората, не спеше още в леглото, където го беше оставила сутринта.

— Джеръми? Джеръми? — завика името му, обикаляйки стаите.

Кабинетът му беше празен, а не го намери и в гостната, библиотеката и трапезарията. Започна да усеща лек привкус на паника в себе си. Едно от нещата, които бяха помогнали на Джеръми да оцелее след тежкото си изпитание, беше рутината. Беше абсолютно нетипично за него да закъснее дори с минута за обяд. Мери изкачи стълбите с лошо предчувствие в сърцето, отвори вратата на спалнята им и видя празното легло.

— Къде се загуби, скъпи? Тук ли си? — провикна се тя, запътвайки се към гардеробната му. Почука на вратата й, а като не получи отговор, я отвори.

Отне й известно време да възприеме гледката, която я посрещна вътре. Чифт лъснати обувки се люлееха пред носа й. Тя вдигна поглед и видя останалата част от него да виси от въже, закачено на лампата над главата му.

 

 

След като докторът пристигна, обяви Джеръми за мъртъв и извика полицията, за да свалят тялото му от въжето, съпругът й бе положен на леглото им. Мери поседя до него, галейки бледата му, посивяла кожа. Умопомрачена от шока, не можеше да осъзнае случилото се.

— Имате ли някаква представа защо господин Лангдън би отнел собствения си живот, госпожо? — попита я полицаят.

Мери, стиснала ръката на мъртвия си съпруг, кимна.

— Може би.

— Съжалявам, че ви задавам подобни въпроси в толкова труден за вас момент, госпожо, но ще съм ви благодарен, ако поясните. След това няма да ви безпокоим повече.

— Той… — Мери прочисти задръстеното си гърло — … мислеше, че отново ще го призоват на фронта. Последния път бе получил психическа травма.

— А имал ли е причина да се тревожи, че ще го призоват на служба?

— След предишната война го освободиха от военна служба по инвалидност. Все му повтарях, че няма да го вземат, но — Мери поклати отчаяно глава, — той не ми вярваше.

— Разбирам. Ако е някаква утеха за вас, госпожо, с чичо ми се случи същото. Нито с думи, нито с дела сте била способна да облекчите страха му. Не бива да обвинявате себе си.

— Знам. Но се чувствам виновна… чувствам се…

Звънецът на входната врата иззвъня.

— Това сигурно е линейката, госпожо. Изпращат я да откара съпруга ви. Ще сляза да ги пусна. А през това време ще бъдете ли така добра да прегледате съпруга си за вещи, които бихте искала да запазите?

Мери кимна. Изпрати полицая с поглед, после бавно положи глава върху гърдите на Джеръми.

— О, скъпи, защо ни остави двете със София? Защо не повярва, че можем да ти помогнем? Обичах те, миличък, с цялото си сърце. Не го ли знаеше? Не го ли усещаше?

Мери поклати горестно глава сред тишината, съзнавайки, че няма да получи отговор. Както беше я помолил полицаят, свали часовника на Джеръми, после се разрови из джобовете му за лични вещи. Ръцете й напипаха хартия в левия му джоб; оказа се пощенски плик. Надигайки се, Мери прочете думите „В служба на Негово Величество“ в левия му ъгъл. Приличаше на кафявия плик, който Шон беше получил, когато го бяха призовали на служба в Ирландската гвардия.

Мери го обърна и видя, че дори не е отварян. Разкъса бавно хартията и извади писмото, знаейки вече какво бе накарало съпруга й да се самоубие.

Отдел „Армейски пенсии“

5 октомври 1939 г.

Скъпи господин Лангдън,

С настоящото Ви уведомяваме, че армейската ви пенсия ще бъде повишена от £5,15 месечно на £6,2. Увеличението е в сила от януари 1940 г.

Искрено Ваши

Напечатаният подпис отдолу беше нечетлив.

Писмото падна от ръцете на Мери и тя отпусна отново глава върху гърдите на съпруга си, заридавайки безутешно.

 

 

Мери и София бяха единствените опечалени на погребението на Джеръми. Мери нямаше представа къде се намират родителите му. Още повече я нарани непоявата на Ана, която Мери беше уведомила с писмо.

Единственото нещо, което помогна на Мери да преживее онзи черен октомври, беше София и нуждата й от утеха. За Мери беше щастие, че не й оставаше време да се съсредоточи върху себе си. Защото и тя самата вероятно щеше да избере същия изход като съпруга си — толкова дълбока беше болката й. Освен това знаеше, че я чакат формалности за проучване. Например сумата, която Джеръми им бе подсигурявал ежеседмично за поддръжка на дома им. Понастоящем Мери използваше собствените си спестявания от дните на слугинството й. И въпреки че те нямаше да се изчерпат в близкото бъдеще, а и винаги можеше да се върне към шивачеството, тя не знаеше какво е положението с къщата, нито дали Джеръми я беше включил в завещанието си.

Всичко й се изясни седмица по-късно, когато на вратата им се позвъни и олисяващ господин, облечен в черно, й свали бомбето си за поздрав.

— Госпожа Лангдън, предполагам?

— Кой се интересува? — попита подозрително Мери.

— Сидни Челис, от адвокатска кантора „Челис и Латимър“. Изпращат ме лорд и лейди Лангдън, родителите на покойния ви съпруг, за да обсъдим един бизнес въпрос. Може ли да вляза?

Мери кимна вяло. Докато го водеше към гостната, осъзна, че Джеръми не й беше споменавал, че е син на лорд. В интерес на истината не й беше споменавал почти нищо за семейството си.

— Заповядайте, седнете. Мога ли да ви предложа чай? — попита го тя.

— Не е необходимо. Работата ми тук няма да отнеме дълго. — Адвокатът вадеше разни документи от куфарчето, което беше поставил върху коленете си.

Мери седна тревожно срещу него.

— Нещо нередно ли съм сторила?

— Не, госпожо Лангдън, определено не сте в беда. Поне доколкото аз самият знам. — Той надникна към нея над очилата си и вдигна вежди. — Предполагам сте наясно, че съпругът ви е съставил завещание, по силата на което тази къща, военната му пенсия и личните му доходи остават за вас?

— Не, господин Челис, досега не ми е било до подобни въпроси. Твърде заета съм да скърбя по съпруга си — отвърна искрено Мери.

— Е, той депозира завещанието си в нашата кантора, тъй като обслужваме семейство Лангдън от шейсет години насам. Но се опасявам, че възникна един малък проблем.

— И какъв е той?

— Кръстницата на господин Лангдън е получила тази къща от дядо му. Притежание на семейството е още от построяването си преди двеста години. Кодицилът към завещанието на баба му посочва, че съпругът ви е имал право да ползва къщата до края на живота си. И че след смъртта му тя отново се превръща в собственост на семейство Лангдън.

— Разбирам — отвърна тихо Мери.

— Двамата с господин Лангдън сте родители на едно дете. Момиче на име — господин Челис се консултира с документите си, — София Мей. Прав ли съм?

— Да.

— Десетгодишна?

— Точно така.

— Усложнението, което възниква тук — господин Челис свали очилата си и ги забърса в жилетката си, — най-просто казано, се състои в това, че София е момиче. Когато се омъжи, тя ще приеме фамилията на съпруга си. И ако някой ден София и съпругът й се разведат или пък ако София почине, семейство Лангдън няма да успее да запази къщата. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да, господин Челис. За жалост разбирам.

— Длъжен съм да ви уведомя, че що се отнася до закона, ако изявите желание да оспорите този кодицил към завещанието, е възможно съдът да отсъди във ваша полза. Все пак вие сте вдовицата на господин Лангдън и майка на детето му. Но трябва да ви предупредя, че това би било скъпо начинание — господин Челис потрепери демонстративно, — а и доста неприятно. В тази връзка лорд и лейди Лангдън ви отправят едно предложение. Ако благоволите да освободите къщата, те са готови да ви заплатят солидно обезщетение. А ако се откажете и от правото си върху ежемесечните лични приходи на покойния ви съпруг, дъщеря ви, София, ще получи значително обезпечение.

— Разбирам. — Мери премисли новата информация. — Тоест, господин Челис, истината е, че лорд и лейди Лангдън желаят да прогонят мен и дъщеря ми от живота си, както сториха и със собствения си син?

— Не бих го описал по този начин, госпожо Лангдън. Неприятно е, разбира се, че лорд и лейди Лангдън са се отчуждили от сина си, но аз, като техен адвокат, нямам право да коментирам въпроса. Като обезщетение срещу къщата клиентите ми предлагат сумата от хиляда и петстотин лири. Освен тях на името на госпожица София ще бъдат преведени още пет хиляди лири.

Мери слушаше мълчаливо адвоката. Тъй като нямаше никаква представа каква е реалната стойност на къщата, нито пък на каква сума възлизаха личните приходи на Джеръми, не можеше да прецени дали предложението на родителите му беше справедливо. Освен това целият този разговор я изпълваше с гняв.

— Изготвил съм предложението им под формата на договор, който да прегледате. Адресът и телефонният ми номер са в горния край на листа. Ще съм ви благодарен, ако след като помислите и вземете решение, се свържете директно с мен.

— А лорд и лейди Лангдън нямат ли желание да видят внучка си? — пророни тя, почти на себе си. — Все пак София е тяхна плът и кръв.

— Както казах по-рано, госпожо Лангдън, аз съм просто вестоносецът. Мога да ви уверя само, че не са изявили такова желание пред мен.

— Не… разбира се, че не. — Мери вдигна очи и впери поглед в господин Челис. — Все пак отрочето на една ирландска бавачка не е достойно за аристократско семейство като тяхното, нали така?

Господин Челис сведе засрамено очи. После се зае да връща разни документи в куфарчето си.

— Както вече споменах, ако сте така добра да се свържете с мен, когато вземете решение, ще се погрижа за останалото. — Той стана и й кимна за довиждане. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си и искрено се надявам въпросът да се разреши в полза и на двете страни.

Мери го последва безмълвно до вратата.

— Довиждане, господин Челис, ще ви потърся, когато намеря време да обмисля предложението ви.

 

 

През следващите няколко дни Мери потърси информация за мистериозното семейство на покойния си съпруг. Откри, че Джеръми е вторият син на лорд и лейди Лангдън, чието фамилно имение се простираше върху петстотин акра от земите на провинциален Съри. Било прочуто с многото фазани и патици за отстрел. И колекцията си от ценни картини на Холбайн. Мери проучи и каква беше продажната цена на къщата, която понастоящем наричаше свой дом.

Макар и процесът да беше болезнен, Мери просто мислеше за София. И полагащото й се като дъщеря на Джеръми. Преди няколко години щеше просто да обърне гръб на всяко подобно предложение, но възрастта я бе направила по-благоразумна и вече разбираше съвсем ясно механизма на света. И в името на детето си, колкото и да я вбесяваше отявленият им шантаж, знаеше, че трябва да приеме предложението.

Освен това съзнаваше, че постъпката й от миналото изключваше възможността за впускане в съдебен спор със семейството на Джеръми. Кой знае докъде можеше да се стигне, ако случаят се появеше във вестниците. Ами ако някой от миналото й разпознаеше нея и се досетеше за връзката й с Ана? И събереше две и две…

Кантората на господин Челис се намираше на Ченсъри Лейн. Мери се представи пред секретарката му и седна да изчака реда си, подготвяйки се психически да удържи нервите и емоциите си под контрол.

— Госпожо Лангдън — обади се господин Челис от вратата на кабинета си, — заповядайте, влезте и седнете.

— Благодаря. — Мери влезе след него и седна на ръба на неудобен кожен стол. — Обмислих предложението ви, господин Челис. — Мери свика всичката си сила, за да произнесе следващите думи. — Ако клиентите ви са склонни да удвоят сумата, която бих получила в замяна на дома ми, съм съгласна.

Господин Челис дори не се изненада. Явно очакваше подобен отговор, както и бе предположила Мери.

— Ще трябва да се консултирам с лорд и лейди Лангдън, но ми се струва, че подобна уговорка би била приемлива за тях. Естествено от вас ще се очаква да подпишете официален документ, анулиращ всичките ви права върху завещанието на съпруга ви. Както и всякакви бъдещи претенции на София върху собствеността на семейство Лангдън.

— Наясно съм. — Мери стана, не желаейки да проточва сключването на пакт с дявола повече, отколкото се налагаше. — Ще чакам да се свържете с мен. Всичко хубаво, господин Челис.

 

 

Два месеца по-късно Мери застана във вестибюла на дома си и огледа за последно къщата, в която бе изживяла истинско щастие. Колата щеше да пристигне всеки момент и двата пътнически сандъка с нейните дрехи и тези на дъщеря й, както и трети, пълен със скъпи спомени от дома й, щяха да ги последват. Мери седна на най-долното стъпало, изцедена докрай. Утешаваше я единствено мисълта, че дори да й се беше отдал шанс да остане в къщата, едва ли щеше да се възползва от него. Всяко кътче, всяка миризма между стените й напомняше на Мери за непрежалимата й загуба.

Видя София да слиза по стълбите и протегна ръце към дъщеря си. София се сгуши в нея и Мери замилва косата й.

— Готова ли си?

— Да — кимна София. — Страх ме е, мамо.

— Знам, миличка. Но е за наше добро. Вече прекарах една война в Лондон, а казват, че този път бомбите щели да са много по-страшни.

— Знам, мамо. Но…

На входната врата се почука.

— Колата пристигна, миличка.

Мери пусна дъщеря си, после й се усмихна и я хвана за ръка. Двете тръгнаха заедно към вратата, сбогувайки се безмълвно с живота, който оставяха зад себе си. Излязоха навън и се качиха в колата.

Беше време да си отидат у дома.