Лусинда Райли
Момичето на скалата (39)

33

По-късно същия ден на вратата им се почука. Когато София отвори, на прага й стояха двама служители на Гарда^[1].

— Госпожа Дунан?

— Да?

— Бихме искали да говорим със сина и дъщеря ви за снощната случка — каза полицаят.

— Не са в беда, нали? — попита тревожно София, пускайки посетителите си да влязат. — И двамата са много добри деца, никога не са ни пакостили.

— Първо ще поговорим с дъщеря ви, госпожо Дунан — обяви единият от полицаите, докато София ги водеше към всекидневната.

— Как е Лили? Сигурно се е претърколила по скалите. Катлийн, дъщеря ми, каза, че…

— Затова идваме да говорим с нея — прекъсна я другият полицай.

— Ще отида да я доведа — подчини се София.

След няколко минути Катлийн влезе в стаята с разтреперани от страх колене.

— Катлийн Дунан?

— Да, сър.

— Ела да седнеш, Катлийн. Няма от какво да се безпокоиш, искаме просто да ти зададем няколко въпроса за снощния инцидент.

— Лили е добре, нали? — попита тревожно Катлийн.

— Ще се оправи, не се бой — успокои я единият полицай. — А сега, Катлийн, би ли ни разказала какво се случи снощи? Още откакто четиримата слязохте на плажа.

— Ами — тя преглътна сухо, — спретнахме си пикник на плажа в чест на Лили, понеже днес трябваше да замине за пансионното училище. Момчетата останаха да гледат огъня и да опекат наденичките, а ние с Лили отидохме да поплуваме — заяви Катлийн, гледайки как другият полицай си води записки.

— После? — подкани я той.

— Върнахме се, хапнахме, а после аз… ами, заспах.

— Уморена ли беше?

— Навярно, сър.

— В колко часа се събуди?

— Не знам, но когато отворих очи, Лили, Джо и Джералд ги нямаше. Тръгнах да ги търся къде ли не, но не ги намерих. Тогава срещнах Джералд, който се връщаше от пещерата, където откриха Лили. Каза ми, че и той ходил да ги издирва. След това отидохме да извикаме помощ. Това — сви рамене Катлийн — е всичко, което мога да ви кажа.

— Катлийн, искам от теб да ми отговориш най-откровено — каза внимателно полицаят. — Употребихте ли алкохол на снощния пикник?

— Ние… не, сър. Защо решихте така?

— Защото в кръвта на братовчедка ти са открили голямо количество алкохол, когато са я изследвали в болницата. Твърдиш, че само тя е консумирала?

— Сър… — Катлийн си спомни заплахата на Джералд да изгони цялото й семейство от земите на баща си, ако каже истината. — Да — призна си тя смутено. — Всички пихме. Но не по много, сър. Само за Джералд не знам — побърза да добави тя.

— Ами брат ти, Джо?

— Бих казала, че беше пил глътка-две — отвърна искрено Катлийн.

— Добре, но, когато разпитахме господин Джералд, преди да дойдем тук, той ни обясни, че Джо бил направо пиян.

— Не мисля, сър. Джо не пие, така че и капка алкохол би му завъртяла главата.

— Завъртяло му е нещо главата — измърмори другият полицай под носа си.

— Господин Джералд каза, че брат ти много обичал Лили. Вярно ли е?

— О, да, сър, обожава я — потвърди Катлийн.

— Господин Джералд каза, че Джо искал да се ожени за Лили. Правилно ли е разбрал?

— Е, вижте — Катлийн се напъна да измисли правилния отговор, — познаваме се още от деца. Едно семейство сме. Джо винаги е обичал Лили.

— Да, госпожице, но вече не сте деца, нали така? Или поне брат ви не е — натърти сурово другият полицай. — Бихте ли описали брат си като агресивна личност, госпожице Дунан?

— Джо? Не! В никакъв случай! Бих го описала като един от най-мирните хора на земята. Не би посегнал и на муха.

— Друго ни каза господин Джералд, Катлийн. Той ни сподели, че Джо го ударил в лицето преди няколко седмици. И то пред твоите очи. Вярно ли е?

— Аз… — Катлийн усещаше, че се поти от стрес. — Да, видях Джо да удря Джералд, сър, но го направи единствено защото Джералд каза нещо неприятно за Лили. Както ви споменах, Джо винаги е закрилял братовчедка ни. Заклевам се, попитайте когото искате, Джо е безобиден — добави отчаяно Катлийн. — Той е мило, добродушно момче и не е искал да го нарани, повярвайте ми, не е искал.

— Би ли казала, че е обсебен от братовчедка си Лили? — попита полицаят.

— Не — поклати глава Катлийн, усещайки, че въпросите им я водят нанякъде, принуждават я да казва неща, които не звучаха правилно. — Просто я обичаше — сви рамене тя.

— Катлийн, виждала ли си брат ти да докосва Лили?

— Разбира се! Непрекъснато! Носи я на конче, вдига я, за да я хвърли в морето… играят си…

— Благодаря ти, Катлийн. Сега ще разменим няколко думи с майка ти, а после ще поговорим с Джо.

— Не разбирам, сър. Моля ви, кажете, в беда ли е Джо? Може и да е пийнал малко снощи и да е ударил Джералд онзи път, но повярвайте ми, не би наранил никого, особено Лили — замоли окаяно тя.

— Това е засега, Катлийн. Може да имаме и други въпроси към теб по-натам.

Катлийн стана печално и излезе от всекидневната с парещи от сълзи очи. Майка й чакаше в кухнята. Когато Катлийн влезе, тя вдигна тревожни очи към нея.

— Какво искаха, Катлийн?

— Не знам, мамо, не знам. Зададоха ми цял куп въпроси за Джо, но не ми казаха защо. Знам, че Лили е пострадала, но защото се е претърколила по скалите, нали? Не защото някой… — Катлийн залепи длан на устата си. — О, мамо, нали не мислиш, че полицаите смятат Джо за…

— Бихме искали да поговорим и с вас, госпожо Дунан.

Единият от полицаите стоеше на прага на кухнята.

— Добре — въздъхна София. Стана и го последва.

Катлийн се качи в стаята си на горния етаж и закрачи горестно из тясното пространство, предчувствайки, че ще си имат невъобразими, ужасни неприятности. След малко излезе от стаята си и почука на вратата на Джо. Тъй като не получи отговор, просто я отвори и намери Джо на леглото му, пъхнал ръце под главата си и вперил поглед в тавана.

— Джо — Тя отиде до леглото и седна на ръба му. — Как си?

Джо не отвърна. Продължи да се взира в тавана с покрусени очи. Катлийн докосна мускулестата му ръка.

— Имаш ли някаква представа какво се е случило с Лили снощи? И защо са дошли полицаи?

Джо поклати глава.

— Видя ли я да пада и да се удря лошо, Джо? Това се случи, нали?

Най-накрая той обърна очи към Катлийн и поклати бавно глава.

— Не помня. Спях.

— О, Джо, много съм уплашена. Трябва да си спомниш. Видя ли Лили да пада от скалите? — повтори въпроса си тя.

— Не — отново поклати глава Джо. — Спях.

— Джо, моля те, чуй ме добре, много е важно — примоли му се Катлийн. — Опитай да разбереш какво ти казвам. Не съм сигурна, но полицаите може да са решили, че ти си наранил Лили.

При тези й думи Джо се изправи рязко в леглото.

— Не! Никога нараня Лили! Никога!

— Аз знам, Джо, но те не знаят. Тук са заради Лили. Да проучат какво точно й се е случило снощи. И ми се струва, че целят да ти припишат вината за него.

— Не! Никога нараня Лили! — изкрещя той, блъскайки с юмруци по леглото.

Катлийн виждаше възмущението и гнева в очите на брат си.

— Не е нужно да ми го казваш. Знам колко обичаш Лили. Но вероятно полицаите в хола ни не знаят и може да погледнат другояче на случката. Моля те, обещай ми, че няма да се ядосваш, ако ти задават неприятни въпроси. Умолявам те, Джо, постарай се да запазиш спокойствие, дори да те питат дали не си посегнал на Лили — призова го Катлийн.

— Никога нараня Лили, обичам Лили! — повтори Джо.

Катлийн прехапа отчаяно долната си устна, съзнавайки, че нямаше как да предпази миличкият си, добросърдечен брат от самия него.

— О, Джо, може би съм твърде черногледа. Може би Лили ще успее сама да им разкаже какво се е случило. — Катлийн коленичи върху леглото и прегърна силно брат си. — Просто бъди себе си и им кажи, че си спал през това време.

— Да — закима оживено Джо.

Катлийн още го прегръщаше, когато няколко минути по-късно майка им влезе в стаята с пребледняло лице и изпрати Джо на долния етаж. Тя разпусна прегръдката си със сковано от страх сърце и му позволи да стане.

 

 

Полицаите отведоха Джо в участъка за по-задълбочен разпит. Два дни по-късно друг полицай дойде в дома им, за да им съобщи, че Джо ще бъде обвинен в изнасилване и нападение над Лили Лайл. Щели да го задържат в коркския затвор до съдебния процес.

След като полицаят си тръгна, София се свлече в един от столовете пред масата. Зарови глава между лактите си и поплака мълчаливо. Сиймъс отиде да я прегърне с насълзени очи.

Наблюдавайки отчаянието по лицата им, Катлийн знаеше, че родителите й са напълно съкрушени.

Като се наплака, София вдигна поглед към съпруга си, стискайки ръката му.

— Не е бил той, нали?

— Не, скъпа, всички знаем, че не е бил той — поклати бавно глава Сиймъс. — Но просто не знам как можем да оправим нещата. — Той се обърна към дъщеря си. — Поне някой в тая къща трябва да си спомня какво се е случило оная нощ. Какво те е прихванало да пиеш домашно уиски, момиче? Знаеш как влияе на ума, особено на този на бавноразвиващо се момче като Джо!

— Съжалявам, татко, толкова много съжалявам.

Катлийн закърши ръце, едвам сдържайки желанието си да им каже истината за това как Джералд ги бе подлъгал да пият алкохол.

— Естествено, полицаите слушат думата на англичанина. Дали да не ида да поговоря с Джералд? — чудеше се Сиймъс, крачейки нервно из кухнята.

— И смяташ, че той ще ти каже истината? Все някой е причинил тая жестокост на Лили, а знаем, че не е бил Джо. Ама какво да сторим? — София поклати измъчено глава. — Ако Джералд го е направил, да не мислиш, че ще си признае? Никога!

— Ами Лили? — попита Катлийн. — Не може ли да й отида на свиждане? Знаеш колко сме близки, мамо.

София отправи въпросителен поглед към съпруга си.

— Какво мислиш, Сиймъс? Дали да не говори Катлийн с Лили?

— Бих казал, че на тоя етап трябва да опитаме всичко — съгласи се баща й.

На следващия ден Катлийн се качи на автобуса за Корк. Лили беше приета в болница „Бон Секур“.

Когато Катлийн влезе в стаята й, очите на Лили бяха затворени. Катлийн огледа приятелката си: черно-лилавия кръг около лявото й око, сцепената й устна, синините по долната й челюст. Тя преглътна тежко, съзнавайки, че беше направо невъзможно Джо да причини такова нещо на възлюбената си Лили. Седна на стола до леглото и се подготви психически да остане спокойна по време на разговора си с Лили, а не да изпада в истерия заради ужасяващата несправедливост, която бе споходила брат й.

След известно време Лили отвори очи, примига срещу светлината и забеляза Катлийн до себе си. Катлийн хвана ръката й.

— Как се чувстваш?

— Сънена — отвърна Лили, — много сънена.

— Дават ли ти обезболяващи? Може би от тях те успива.

— Да. — Лили облиза устни. — Ще ми дадеш ли малко вода.

Катлийн помогна на Лили да се поизправи, за да пийне вода. Като върна чашата на масичката до нея, я попита угрижено:

— Какво ти се случи, Лили?

— Не знам — Лили отново затвори очи. — Не си спомням.

— Все нещо трябва да си спомняш — подкани я Катлийн. — Нали не мислиш, че… нали знаеш, че Джо за нищо на света не би ти причинил такова зверство? Нали, Лили?

— Полицаите непрекъснато ми задават едни и същи въпроси, а аз не мога да им отговоря.

— Арестуваха го, Лили. Арестуваха Джо — прошепна Катлийн. — Обвиняват него за случилото ти се. Ще им кажеш, нали? Ще им кажеш, че Джо те обича, че не би те наранил… знаеш, че не би. Моля те, Лили, кажи им.

Лили не отвори очи.

— Не мисля, че би ме наранил, но наистина не си спомням нищо.

— Ами Джералд? Да не би да е опитал да… — Катлийн не можа да произнесе думите. — Наложи ли ти се да му се съпротивляваш…

Клепачите на Лили се вдигнаха рязко.

— Катлийн! Та той ми е доведен брат. Не мога да го обвиня в подобно нещо. Освен това — очите й започнаха да се затварят отново, — както вече ти казах, не си спомням нищо. Виж какво, много съм изморена и не искам да говоря повече за това.

— Лили — подхвана отново Катлийн, едвам сдържайки сълзите си, — ако не защитиш Джо, може да го изпратят в затвора! Моля те, умолявам те…

— Достатъчно — обади се нечий глас иззад гърба й.

Леля Ана стоеше със скръстени ръце до вратата.

— Мисля, че е в-време да си ходиш, Катлийн. Както вече те помоли Лили.

— Моля те, лельо Ана — обърна се отчаяно към нея Катлийн, — полицаите мислят, че нашият Джо е причинил това на Лили, а ти знаеш, че той винаги я е обичал и защитавал.

— Достатъчно, казах! — отвърна с остър глас леля й. — Държиш се истерично, а това не е д-добре за Лили. Най-добре позволи на полицията да довърши разследването. Никой не знае на какво е способен Джо в пияно с–състояние, а и не мисля, че точно ти имаш право да коментираш, млада госпожице. Доколкото разбрах, си п-припаднала от пиене и нито си чула, нито си видяла нещо.

— Така е, но видях Джералд и по панталоните му имаше кръв…

— Край с приказките! Настоявам да напуснеш стаята на дъщеря ми веднага, в противен случай ще извикам някой да те изгони. И нека те уверя в едно: двамата със Себастиан сме на мнение, че мъжът, нападнал д-дъщеря ни, си заслужава наказанието! И ще се погрижим да си го получи!

Катлийн избяга от стаята с перде от сълзи пред очите си. Напусна болницата и седна на една пейка в красивата градина отпред. Чувстваше се толкова безсилна… а Джо, понеже си беше Джо, не можеше да се защити от всичко, което му се случваше. Ако Лили и леля й Ана отказваха да се застъпят за него, нямаше никаква надежда.

 

 

Три месеца по-късно Катлийн и родителите й станаха свидетели как осъждат Джо на доживотен затвор за изнасилване и нападение над Лили Лайл. Адвокатът на Джо бе пледирал успешно клиентът му да излежи присъдата си в наказателно учреждение за хора с ограничени умствени способности някъде в Централна Англия.

Катлийн бе сигурна, че никога няма да забрави недоумението и страха по изнуреното лице на Джо, който протягаше ръце към семейството си в дъното на съдебната зала, докато двама полицаи го теглеха грубо за лактите.

— Джо! — крещеше София. — Не го отвеждайте, моля ви! Той ми е син, не разбира какво му се случва! Моля ви… той е моето момче, има нужда от мен… Джо! Джо!

Когато отведоха Джо от подсъдимата скамейка и надолу по стълбището, София се свлече на стола си и зарида неутешимо.

— Ще умре на онова място, заключен с толкова луди хора и далеч от безценните си животни. О, боже, о, боже…

Катлийн седна до майка си и баща си, който, макар и също толкова съкрушен, се мъчеше да я успокои, и впери поглед право напред.

В онзи момент вече знаеше без всякакво съмнение, че до края на живота си няма да прости на рода Лайл за онова, което бяха причинили на семейството й.

 

 

— О, мамо — пророни тихо Грония, гледайки как раменете на Катлийн се тресат от безмълвни вопли, и отиде да прегърне майка си. — О, мамо.

— Извинявай, миличка, но споменът е много болезнен.

— Мамо, просто не знам какво да кажа. Ето ти кърпичка.

Грония извади една от кутията до леглото и попи нежно сълзите на майка си.

— Сигурно ще си кажеш, че това все пак е било преди много време — подхвана Катлийн, опитвайки да се съвземе, — но, Грония, миличка, виждам невинните, доверчиви очи на Джо всеки ден от живота си. Изобщо не разбираше какво му се случва. Заключиха го в онова място, в онова ужасно място, пълно с луди хора, които непрестанно деряха гърлата си и блъскаха по вратите да ги пуснат. — Катлийн потрепери. — О, Грония, не можеш да си представиш дори.

— Сигурна съм, че не мога — отвърна тихо Грония. — А опитахте ли да обжалвате присъдата?

— Ще те изненадам ли, ако ти кажа, че според адвоката ни това щеше да е само загуба на пари? — Катлийн се изкиска безрадостно. — Пък и състоянието на Джо се влоши веднага щом го заключиха. Винаги бе имал проблеми с говора си, но там се предаде нацяло. Съмнява ме да е продумал и думичка през следващите десет години от живота си. Просто седеше до прозореца, вперил поглед навън, и даже май не ни разпознаваше, като му ходехме на свиждане. Вероятно го тъпчеха с разни лекарства, както правеха с всички там. Упояваха ги, за да не затрудняват живота на сестрите.

— Още ли е там, мамо?

— Не — поклати глава Катлийн. — Почина от инфаркт, когато ти беше на дванайсет. Или поне така ни казаха. От малък имаше шум на сърцето, но мен ако питаш, не от здравословен проблем си е отишъл, а от мъка. — Катлийн въздъхна. — За какво му оставаше да живее на клетичкия? Бяха го обвинили, че е наранил човека, когото обичаше повече от самия себе си. И му бяха отнели свободата. Джо поначало нямаше голям интелект, така че едва ли бе успял да разбере какво го е сполетяло. Затова се беше затворил в себе си. Поне така ни обясняваха психиатрите.

— О, мамо — поклати глава Грония, — ужасна история. Говорили ли сте оттогава с Лили? Спомни ли си нещо?

— Не съм говорила с Лили Лайл от онзи ден в болницата — отвърна Катлийн. — Леля Ана я отведе в Лондон веднага щом я изписаха и повече не я видях. Докато не се върна в имението Дънуърли с новия си съпруг много години по-късно.

— Ами Джералд? — попита Грония. — От разказа ти съдя, че той е бил истинският извършител на престъплението.

— В това ще вярвам до края на дните си — обяви непоклатимо Катлийн. — Трябваше да е един от двамата, а нямаше как да е бил кротичкият ми Джо. Но утехата ми е, че един от прислужниците на господин Себастиан Лайл — тя изплю името му като отрова, — ми каза, че Джералд умрял в чужбина. И то не в служба на страната си, а в пиянско сбиване пред някакъв бар в Кипър. Хвърлил топа преди Джо, на двайсет и четири годишна възраст. Именно така Лили наследи имението Дънуърли.

— Според теб дали онази случка е повлияла на Лили? Питам, защото… — Грония подбираше думите си внимателно, съзнавайки колко болезнена беше темата за майка й — … Алекзандър ми каза, че Лили имала много лабилна психика.

— Не мога да определя, тъй като беше странно дете и още по-странна тийнейджърка — замисли се Катлийн, — а и никога не ми призна дали си е спомнила нещо за онази нощ. Но е съвсем логично, ако си е спомнила нещо, то да е повлияло на психиката й.

— Да, така ми се струва — съгласи се Грония. — Това вече обяснява защо настояваше да не се обвързвам с Лайлови. Вече наистина те разбирам. — Грония стисна ръката на майка си. — И съжалявам, ако отношенията ми с тях са те разстроили и са ти донесли горчиви спомени за миналото.

— Е, както постоянно ми повтаря баща ти, миналото няма нищо общо с теб. Но то безспорно унищожи моето семейство. От онзи момент нататък мама и татко не бяха същите. А и не само Лили си замълча, но и сестрата на мама, Ана, отказа да се застъпи за племенника си. Колкото и да я молеше майка ми да каже на полицаите що за безобидно същество бе Джо, Ана отказваше. Ако го беше защитила, Грония, можеше да я послушат. Все пак тя беше съпругата на главния земевладелец в района и думата й нямаше да остане нечута.

— Но мамо — въздъхна Грония, — как да направи такова нещо? Джералд й е бил доведен син. Била е женена за баща му. О, боже, ама че оплетена история.

— Да — съгласи се Катлийн. — И си права, разбира се. Леля Ана си знаеше интересите. Себастиан й подсигуряваше удобен живот и всичката свобода, по която копнееше. След инцидента тя почти не стъпваше в Ирландия и живееше главно в лондонската къща, където бе израснала. Двете сестри не си проговориха вече.

Грония се умълча за момент, обмисляйки чутото от майка си.

— Разбирам, че сигурно мразиш Лили за поведението й към Джо, но замисли се, мамо, нейна ли е била вината? Преживяла е неописуема жестокост, независимо от това кой е бил извършителят. Може би наистина паметта й е била заличена, но дори в даден момент да се е прояснила, дали би обвинила собствения си брат, пък бил той и доведен? — замисли се Грония. — А и кой знае? Джералд е заплашил теб; нищо чудно да е сторил същото и с Лили, за да я накара да си държи устата затворена. Не целя да я оправдая — побърза да добави тя, — но просто ми се струва, че и тя не е печелившата в тази история.

— Права си — съгласи се Катлийн. — Баща ти ми повтаря същото от години. И откровено казано, когато Себастиан Лайл почина малко след Джералд и Лили наследи имението Дънуърли от баща си, моят татко й писа на адреса й в Лондон с питане дали най-сетне може да откупи фермата ни. Тя се съгласи и ни предложи доста изгодна цена.

— Един малко циничен въпрос: дали не го е направила, за да намали до минимум всякакъв вид контакти между вашето семейство и нейното?

— Да. Навярно това е била причината — потвърди Катлийн. — Плюс чувството й за вина.

— Алекзандър не знае нищо по въпроса, предполагам — каза Грония.

— Не ми се вярва жена му да му е разказала.

— Именно, но може би ще му помогне, ако разбере истината. Все разправя, че му е неудобно да живее в онази къща. А и вярвам — продължи Грония, почесвайки главата си, — че дори човек да не е отговорен за несгодите на партньора си, пак може да се чувства виновен, задето не му помага достатъчно. А от Алекзандър знам, че е направил всичко по силите си да подкрепя Лили.

— Сигурна съм, че е така. Ако е от някакво значение, Грония, отдавна съм спряла да обвинявам Лили за случилото се. Но тъгата по миличкия ми Джо никога няма да отшуми.

— Знам… но ми се струва, че и Лили е платила за постъпката си. Горката. Имаш ли нещо против да разкажа на Алекзандър в подходящ момент?

— Не. Нещо ме подтикна да ти предам историята, преди да заминеш утре. Тъжното е — въздъхна Катлийн, — че аз съм единствената оцеляла от всички, които бяхме на плажа онази нощ. Имам чувството, че оттогава светът се завъртя в грешната посока за нас.

— Мамо! Все пак имаш мен и Шейн, и татко — възмути се на шега Грония. — Значи все някъде по пътя ти е потръгнало.

— Да, съкровище. — Катлийн се пресегна и погали бузата на дъщеря си. — Разбира се. А баща ти, Грония… е, ако той не беше до мен, просто щях да се побъркам. Беше невероятен. И продължава да е такъв, колкото и дразнещи навици да има — изкиска се тя. — А сега ще те оставя да се понаспиш преди полета. Обещай ми, че ще се грижиш за себе си.

— Разбира се, мамо, вече съм голяма.

— Не и прекалено голяма да се криеш от мамчето си — усмихна се изморено Катлийн.

— Знам. — Грония погледа как Катлийн се надига тромаво от леглото и тръгва към вратата. — Лека нощ, мамо. Обичам те.

— И аз те обичам, Грония.

Катлийн излезе от стаята на дъщеря си и се запъти към съседната — нейната. Джон вече спеше дълбоко на светната лампа. Тя го целуна нежно по челото и отиде до тоалетната си масичка. Взе в ръката си малкото, изящно дървено ангелче, което Джо бе издялал с такава любов за Лили. Беше го намерила няколко седмици след съдебния процес на Джо в пясъка точно пред пещерата, където бяха открили Лили. Притисна го към гърдите си, вдигна поглед нагоре и прошепна:

— Спи спокойно, Джо.