Лусинда Райли
Момичето на скалата (46)

38

Всички във фермата бяха нащрек за следи от емоционална травма у Аврора. Определено беше по-мълчалива от обичайното и типичната й жизнерадост беше осезаемо притъпена.

— Е, нормално е — коментира Джон една вечер.

Катлийн я беше попитала дали не иска няколко почивни дни, но Аврора бе настояла да не спира училището.

— Тате винаги ме караше да залягам над учебниците, пък и Емили може да си намери нова най-добра приятелка, ако мен ме няма — беше отвърнала тя.

— Свалям му шапка на това мъниче — каза една вечер Катлийн на влизане в кухнята, след като беше сложила Аврора в леглото. — Само се надявам изненадващото й спокойствие да не се окаже затишие пред буря.

— Да — съгласи се Грония, която току–що се беше върнала от ателието си. — До момента не съм я видяла да скърби; сякаш е била подготвена.

— Така си е. — Катлийн вдигна поглед към дъщеря си. — Но и преди съм ти казвала, че е преживяла много в миналото. Носи стара душа в себе си. Разбира неща, които за нас са непонятни. Оставила съм ти наденички в печката.

— Благодаря, мамо, загубих представа за времето.

— С какво се занимаваш в онова твое ателие? — попита Катлийн.

— С обичайното — отвърна Грония с тон, който сякаш слагаше точка по темата. Не обичаше да обсъжда творбите си, преди да са завършени. А този проект беше толкова близо до сърцето й и с такава страст изливаше душата си в глината, че още не беше готова да се раздели с него. — Ханс пристига утре.

— Така ли? — Катлийн извади наденичките с картофено пюре от фурната и сложи чинията пред Грония.

— Ще пренощува в имението. Одеве му подготвих една от спалните.

— Ясно. — Катлийн седна до Грония и я загледа как чопли храната си. — А ти как се чувстваш, съкровище?

— Добре съм. Малко уморена, но напоследък имам доста работа. — Грония поклати глава. — Май съм оставила вечерята за твърде късно. — Тя остави ножа и вилицата си в чинията.

— Не е типично за теб да не си дояждаш храната.

Грония стана и остави чинията си в мивката.

— Ще си лягам, мамо.

— Спокойни сънища.

— Благодаря, мамо.

 

 

— А аз да си мисля, че Аврора ще е най-засегната от тая трагедия. Като че ли на нея й понася по-добре, отколкото на дъщеря ни — коментира Катлийн.

— Какво да ти кажа. — Джон се пресегна към ключа на нощната лампа, докато жена му се настаняваше в леглото до него. — Аврора загуби баща, но намери нов живот, а Грония загуби своя живот.

Катлийн вдигна вежди в тъмното, смаяна от проникновението на съпруга си.

— Тревожа се за нея, Джон. Сега й е моментът да живее. Сега е в разцвета си. А е попаднала в задънена улица, Джон.

— Дай й малко време, скъпа. Преживя много, и то не по своя вина, бих казал.

— Какво ти казах? Това е проклятието на Лайлови. Когато…

— Достатъчно, Катлийн. Не бива да обвиняваш другите. Грония е постъпила както тя е сметнала за редно. Лека нощ, скъпа.

Катлийн не каза нито дума повече — знаеше, че няма смисъл да продължава разговор, в който съпругът й не желаеше да участва. Вместо това впери безсънен поглед в мрака, разтревожена за скъпоценната си дъщеря.

 

 

Грония изпита неочаквано облекчение, като видя едрата фигура на Ханс Шнайдер, който паркираше колата си във вътрешния двор на имението Дънуърли. Тя избърса оцапаните си с глина ръце в престилката си, отвори вратата на ателието и излезе да го поздрави.

— Как си, Грония? — Той я целуна по двете бузи.

Тъгата, която бяха споделили на смъртния одър на Алекзандър, ги беше сближила, отменяйки нуждата от официалност между адвокат и клиент.

— Добре съм, благодаря ти, Ханс. Как пътува?

— Нормално. — Ханс се обърна да огледа къщата. — Май й трябва нов покрив.

— Вероятно си прав. Ще влезем ли вътре?

Един час по-късно двамата обядваха с пресните стриди, които Грония бе купила от кея в Ринг по-рано сутринта. Освен това беше претършувала избата, консултирайки се с Ханс коя бутилка вино да отвори.

— Е, как е Аврора? — поинтересува се адвокатът.

— Невероятно добре — отвърна Грония. — Дори прекалено добре, но ще видим как ще е по-натам. За жалост — въздъхна тя — загубата на любим човек не е новост за нея. А животът й е толкова натоварен; хубавото е, че покрай училището, балетните уроци и заниманията във фермата, не й остава много време за меланхолия.

— Ами ти? — попита Ханс.

— Откровено казано, все още се мъча да прогоня онези последни дни в болницата от главата си.

— Да. Знам какво имаш предвид. Беше… тежко. Нося праха, между другото.

— Добре — отвърна горчиво Грония. — Още една стрида?

Храниха се мълчаливо известно време, докато Грония не наруши тишината:

— Да попитам ли Аврора дали иска заедно да разпилеем праха му върху гроба на Лили?

— Смяташ ли, че би я разстроило?

— Не знам, но й беше много тъжно, че не е могла да се сбогува лично с татко си. Може би ще й помогне. В същото време, не знам дали е разумно да й показваме, че от него е останала само пепел.

— Е, от чутото дотук ми става ясно, че се си справила добре. Може би трябва и този път да се довериш на инстинкта си.

— Благодаря ти, Ханс. Но всъщност Аврора се справи сама. Родителите ми и брат ми също помогнаха много. Обичат я безкрайно.

— От една страна, макар и да е истинска трагедия, че Алекзандър и Лили си отидоха, като че ли животът, който Аврора води сега, стабилността на нормалното семейство, са добри неща за едно малко момиченце — замисли се Ханс. — Детството й беше много трудно.

— Да. А като слушам историите за семейство Лайл, ми се струва, че и майка й не е имала по-добро. Може би всичко идва от тази къща. — Грония изтръпна неочаквано. — Има много странна атмосфера.

— Сигурен съм, че това ще се промени след ремонта. Казала ли ти е Аврора дали иска да живее тук? — попита Ханс. — Или предпочита да е във фермата с теб и родителите ти?

— За момента нищо не може да я отдели от безценните й животни — усмихна се Грония. — Но с времето може да размисли.

— През седмицата си тук възнамерявам да намеря експерт, който да ми обясни какви конструктивни промени са необходими — каза Ханс. — Вероятно ще може да ми препоръча и надеждна строителна фирма, която да се заеме с ремонтната дейност. Ще те помоля само да ми услужиш с творческото си око, когато дойде време за избора на цветове за стените — усмихна се Ханс.

— Разбира се — съгласи се Грония.

— Дори ако след години Аврора реши, че не иска да задържи къщата, поне ще е в добро състояние за продажба — обясни Ханс. — Освен това ще отида до Корк, за да говоря с тукашния ми колега и да проверя докъде е стигнал процесът по осиновяването. Но никой от двама ни не очаква усложнения. Приживе Алекзандър беше изключително организиран, но ето че е помислил и за времето след смъртта си. Бил е наясно колко важно е това предвид обстоятелствата. Сестра му вече се свърза с мен, за да проучи какво й е завещал. — Ханс се усмихна мрачно. — Както ти казах, отиде ли си някой от тоя свят, лешоядите веднага се спускат. Ами ти, Грония? — Той я погледна в очите. — Остана ли ти време да помислиш за собственото си бъдеще?

— Не — отвърна лаконично тя. — Цялото ми внимание е насочено към Аврора и работата ми. Това ми помага.

— И при мен работата е балсам за душата. Много бих се радвал да видя някои от скулптурите ти, Грония. Алекзандър ми каза, че си изключително талантлива.

— Много мило от негова страна… — изчерви се Грония. — Имам чувството, че единственото нещо, което ми остана след изминалите няколко месеца, е работата ми. Ще ти покажа някои от творбите си по-късно. Хрумна ми да доведа и Аврора. Утре е събота, така че не е на училище.

— Много ще се радвам. Не съм я виждал от няколко години.

Грония почисти чиниите и ги сложи в мивката.

— Ще се справиш ли самичък в къщата?

— Разбира се — усмихна се Ханс. — Защо питаш?

— Без причина. Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади. В хладилника има мляко, бекон и яйца за закуска.

— Благодаря ти, Грония. Нямам търпение да се видим и с теб, и с Аврора утре.

— Довиждане, Ханс — каза Грония на излизане от къщата.

— Довиждане — отвърна Ханс, после си сипа още чаша вино и се замисли колко тъжно беше, че Алекзандър не бе успял да се полюбува по-дълго на прекрасната жена, която беше взел за своя съпруга.

 

 

На следващата сутрин Грония откара Аврора до имението Дънуърли.

— Чичо Ханс! — възкликна малката, хвърляйки се в прегръдките му. — Не съм те виждала от години! Къде беше?

— Където винаги съм бил, Аврора — усмихна се широко Ханс. — Работех усърдно в Швейцария.

— Защо работят толкова мъжете? — попита Аврора. — Нищо чудно, че се разболяват.

— Мисля — подхвана Ханс, поглеждайки многозначително Грония над главата на Аврора, — че имаш право, liebchen.

— Дано можеш да си починеш днес, чичо Ханс, за да ти покажа животните ми. Новите кутрета на Мейси са само на два дни. Още не са прогледнали.

— Чудесна идея — обади се Грония. — Аврора, защо не заведеш Ханс във фермата, докато аз поработя? Върнете се за обяд и ще си направим пикник на плажа.

— Грония — нацупи се Аврора, — сега пък ти ще работиш! Добре тогава, ще се погрижа за чичо Ханс, а по-късно ще дойдем да те вземем.

След като двамата тръгнаха надолу по хълма към фермата, Грония се затвори в ателието си. Погледа през прозореца как Аврора върви с танцова стъпка до Ханс. После обърна очи към скулптурата на работния тезгях с надеждата, че е успяла да улови неземната, естествена грациозност на Аврора.

Сутринта отлетя неусетно и на вратата се почука.

— Може ли да влезем? Показах всичко на чичо Ханс и вече умирам от глад! — Аврора влетя в ателието, прегърна Грония и я целуна по бузата, преди да седне на пейката. Очите й попаднаха върху скулптурата на тезгяха пред Грония. Задържаха се за дълго там.

— Това аз ли съм?

Грония бе възнамерявала да не показва на Аврора творбите си, докато не ги завършеше.

— Да.

— Чичо Ханс, ела да видиш! Грония ме е превърнала в статуя!

Ханс тръгна към тях, вперил поглед в скулптурите.

— Mein Gott! — Той се приведе, за да ги огледа по-отблизо. — Грония, направо са… — спря, за да намери подходящата дума — невероятни! Само ми се ще… — Ханс погледна към Грония с ново уважение в очите си и тя моментално разбра какво иска да каже. — Алекзандър много щеше да ги хареса. Уловила си енергията на Аврора с глината.

— Благодаря ти — каза Грония. — Работата по тях ми подейства пречистващо.

— Да. И именно така си сътворила нещо изящно.

— Ще спрете ли да обсъждате статуите ми, за да отидем на обяд? — подкани ги умолително Аврора.

Тримата прекараха приятен следобед на плажа на Инчидони. Докато Аврора лудуваше на плиткото, Грония и Ханс седяха на една дюна и се любуваха на топлото слънце.

— Права си, че наглед не е особено засегната от трагедията — коментира Ханс. — Струва ми се… щастлива. Може би е защото досега не е получавала такова голямо внимание.

— А обича да има публика. — Грония се усмихна, наблюдавайки свободното изящество на танца й. — Учителката й по балет смята, че има изключителен потенциал — добави тя. — Пък и нали баба й е била прочута балерина.

— В такъв случай, стига да има желание, трябва да продължи с танците. Същото важи и за теб и скулптурата — каза Ханс. — Къде излагаш произведенията си?

— В една нюйоркска галерия, но в последно време все по-често работех по частни поръчки. Не това беше мечтата ми, но поне си изкарвах прехраната — отвърна прямо Грония.

— Е, значи поне едно хубаво нещо ти се е случило в този тежък момент, Грония. А и знаеш, че вече си богата жена.

— А ти знаеш, Ханс, че нямам желание да взимам парите. — Тонът й моментално се промени, когато Ханс подхвана темата.

Той я погледна в очите.

— Грония, не се засягай, но ми се струва, че понякога гордостта надделява над здравия ти разум.

— Аз… — Грония остана смаяна от преценката му. — Какво имаш предвид?

— Какво лошо виждаш в това да приемеш подарък от човек, който ти го е направил с желание?

— Не е лошо, Ханс. Просто…

— Какво, Грония? Кажи ми — подкани я той.

— Ами…

Внезапно Грония се замисли за всички подобни разговори, проведени с Мат. Как упорито бе отказвала да приеме помощ от родителите му и — още по-лошото — да се омъжи за него. Тези й решения бяха подтикнати само и единствено от гордост. Не от липса на желание. А и в някои случаи се бяха оказали неправилни. Все пак, ако се беше омъжила за Мат, нямаше да се стигне дотук. Пък и несъмнено помощта на родителите му, които, както Ханс се беше изказал, просто искаха да им направят подарък, щеше да улесни живота им.

— Може би си прав — съгласи се накрая Грония, смутена от внезапното си прозрение. — Но не мога да се променя, винаги съм си била такава.

Ханс я погледа безмълвно, после каза:

— Може да ти е вродено, но и — което е по-вероятното — може да е резултат от чувство за несигурност. Трябва да се запиташ защо не искаш хората да ти помагат. Може би не вярваш, че заслужаваш помощта им.

— Ами… не знам — отвърна искрено Грония. — Но си прав, гордостта доста ме е спъвала в живота ми. Както и да е, стига толкова за мен. Но ти благодаря, Ханс, за откровеността. Наистина ми помогна.

 

 

На следващата сутрин, когато семейството й се отправи към обичайната неделна служба, Грония остана да гледа Аврора.

— Искаш ли по-късно да се разходим до църквата на Дънуърли? Чичо ти Ханс носи от Швейцария урна, съдържаща… — Грония подбра внимателно следващите си думи — е, нека го наречем магическия прашец на татко ти.

— Искаш да кажеш праха му? — попита Аврора, отхапвайки от препечената си филийка.

— Да. Чудех се дали ще искаш да я разпръснем заедно.

— Разбира се — съгласи се Аврора. — Може ли аз да избера къде?

— Да, макар че татко ти е изявил желание да разпръснем праха му върху гроба на майка ти.

— Не — Аврора глътна хапката си и поклати глава. — Аз не искам там.

— Разбирам.

— В гроба са просто старите кости на мама. Тя не живее там.

— Добре, Аврора, тогава ти ще ми покажеш къде.

 

 

На свечеряване Аврора изяви желание двете с Грония да разпръснат праха на баща й.

Грония сложи урната в торбичка и последва Аврора нагоре по скалната пътека към имението Дънуърли. Като стигнаха до обраслия в трева камък, Аврора спря.

— А сега, Грония, ти седни тук, на обичайното си място. — Аврора отвори торбичката и извади урната. Свали капака и погледна вътре с изумление.

— Като едър пясък е, нали?

— Да.

Аврора се обърна и тръгна към ръба на скалата, спирайки едва на сантиметри от него. Внезапно се обърна назад с притеснено изражение.

— Грония, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. — Грония направи няколко крачки и застана до Аврора.

— От този ръб падна мама. Понякога я виждам тук. Мамо! — изкрещя тя. — Изпращам ти тате. — Надникна отново в урната с насълзени очи. — Чао, тате, върви при мама, защото си й нужен. — Аврора изсипа праха от ръба на скалата, а вятърът го грабна и го понесе към морето. — Обичам те, тате. И теб, мамо. Скоро ще се видим в рая.

Наблюдавайки храбростта на момиченцето, Грония усети горчивината на сълзи в гърлото си. Накрая се върна при камъка си и остави Аврора самичка, а тя коленичи на земята, навярно в молитва. Лека-полека нощта започна да се спуска край тях.

След известно време Аврора се изправи бавно, обръщайки се към Грония.

— Вече съм готова да се прибираме. Искат да си ходят.

— Така ли?

— Да.

Аврора протегна ръчичка и Грония я хвана. После тръгнаха бавно към фермата.

Ненадейно Аврора се обърна.

— Погледни, погледни! — посочи с пръст Аврора. — Виждаш ли ги?

— Кого?

— Виж…

Грония обърна глава и отправи поглед към залива, накъдето сочеше Аврора.

— Летят — каза възхитено малката. — Мама дойде да го вземе и сега отлитат заедно към рая.

Грония плъзна очи по хоризонта, но не видя нищо, освен облаците, които морският бриз тласкаше по небето. Подръпна нежно ръката на Аврора и я поведе надолу по хълма към новия й живот.