Лусинда Райли
Момичето на скалата (7)

6

На следващата сутрин, когато Грония и Аврора пристигнаха в къщата, Алекзандър се появи в кухнята с очакващ поглед.

— Съгласна съм. Наемам се да гледам Аврора за един месец.

— Прекрасно! Грония, благодаря ти. Нямаш представа колко е важно за мен да знам, че Аврора ще е в сигурни ръце и в компанията на човек, когото харесва. — Алекзандър погледна към дъщеря си. — Доволна ли си, Аврора?

На никой от двамата възрастни не им беше нужен гласен отговор. Щастието беше изписано по лицето на Аврора.

— О, да! — Тя се спусна да прегърне баща си, а после направи същото и с Грония. — Благодаря ти, Грония. Обещавам, че ще слушам.

— Сигурна съм, че ще е така — усмихна й се Грония.

— А може би ще намерите време и за някои от учебниците, захвърлени в стаята ти, а? — Алекзандър вдигна вежда към Грония. — Госпожицата пристигна тук с работа за цял месец, възложена й от гувернантката в Лондон. Съмнявам се, че дори ги е отворила.

— Но, тате, нали се уча на изкуство.

— Не се безпокой, ще се погрижа за учението й — побърза да го увери Грония.

— Попита ли тате дали може да ме водиш до Корк с автобуса? — подхвана нетърпеливо Аврора, обръщайки се към баща си. — Грония има да си купува разни неща от магазина за художнически материали и каза, че може да отида с нея. Пускаш ли ме, тате? Никога не съм се возила на автобус.

— Не виждам защо не, стига Грония да няма нищо против да те вземе със себе си.

— Разбира се, че нямам — отвърна Грония.

— А дали би могла да се възползваш от случая и с едното да вземеш необходимото за изработката на скулптурата, която обсъдихме снощи? — поинтересува се Алекзандър.

— Да, ако си сигурен, че я искаш. Бих могла да ти покажа някои от творбите ми в интернет.

— В интерес на истината тази сутрин ти направих едно скромно проучване — каза той. — Много ще се радвам, ако се наемеш, и разбира се, трябва да обсъдим заплащането, както за грижите за Аврора, така и за скулптурата. Освен това се питах дали не се сещаш за някоя жена от селото, която би се заела да поддържа къщата на непълен работен ден? Това, разбира се, не влиза в твоите задължения.

Грония се замисли за антипатията на майка й към рода Лайл и й стана чудно колко ли други хора от селото споделяха вижданията й.

— Мога да поразпитам — каза неуверено тя. — Но…

Алекзандър вдигна ръка, за да я спре.

— Съзнавам, че семейството ни не се ползва с особено добра репутация сред местните. Така и не установих каква е причината, тъй като съм ново попълнение в рода, но мога да те уверя, че всичко се гради на древна история.

— Ирландците имат дълга памет — съгласи се Грония. — Но ще видя какво мога да направя.

Аврора подръпна ръкава й.

— Няма ли да изпуснем автобуса, ако се забавим още?

— Единият тръгва по обяд. Имаме десет минути.

— В такъв случай, момичета, ви оставям на мира — кимна Алекзандър. — Благодаря ти още веднъж, Грония. Ще уточним подробностите около уговорката ни преди да замина.

 

 

След като двете с преливащата от щастие Аврора бяха хванали автобуса към града и се бяха върнали натоварени с материали от художническия магазин, Грония се прибра тъкмо когато майка й пренасяше вечерята.

— Мога ли да попитам къде се губиш цял ден, драга ми госпожице?

— Ходих до Корк. — Грония остави пазарските торби в антрето и съблече палтото си. — Трябваше да си купя разни материали.

— Подочух, че си имала придружителка — отбеляза Катлийн, разпределяйки говеждата яхния в купи.

— Да. Водих Аврора със себе си. Досега не се беше качвала в автобус и много й хареса. Мога ли да ти помогна с нещо, мамо?

Катлийн игнорира предложението й и сама сервира храната.

Когато с баща й и брат й седнаха на масата, Грония се почувства сякаш и тя самата беше осемгодишно момиченце, избягало от час и спипано в автобуса.

След вечеря, когато Шейн тръгна към кръчмата, а баща й зае креслото си в съседната стая, Грония помогна на майка си с миенето на съдовете.

— Какво ще кажеш да сложа чайника на печката и да изпием по един чай заедно? — предложи тя. — Имам да ти казвам нещо.

— Връщаш се в Ню Йорк при очарователния си мъж? — Лицето на Катлийн се озари за миг, но Грония поклати глава.

— Не, мамо, съжалявам, но след скорошното развитие на нещата едва ли ще се случи — отвърна тъжно тя, слагайки чайника на котлона.

— Е, Грония, просто не разбирам защо се държиш така. Знам, че по-ужасно от това да загубиш бебето си няма, но…

— Не е само това, мамо. Но моля те, не ми се подхваща тази тема.

— Добре, ама като го чувам как говори, ми се струва, че каквото и да е направил, е готов да ти се реваншира. Няма ли да му дадеш втори шанс, гълъбчето ми? — подкани я Катлийн.

Грония наля чая в две чаши и ги занесе на масата.

— Кълна ти се, мамо, ако имаше как да разреша проблема, щях. Но мисля, че е твърде късно за това. А както ти самата винаги си казвала, станалото — станало. Трябва да продължа с живота си.

— И какви са плановете ти за бъдещето?

— Знам, че това, което предстои да ти кажа, няма да ти хареса — подхвана Грония, отпивайки от врелия чай, — но бащата на Аврора трябва да отпътува за месец, а аз се съгласих да я гледам в имението „Дънуърли“, докато той се върне.

— Пресвета Дева Марийо! — Катлийн хвана бузите си с длани. — Все по̀ на зле отиват нещата.

— Моля те, мамо, както Алекзандър ми каза днес, всичко случило се е древна история. И няма нищо общо с горкото момиченце. Нито пък с мен — натърти Грония, мъчейки се да запази спокойствие. — Алекзандър ми поръча да направя скулптура на Аврора по време на престоя си в къщата. Ще ми плати добре, а докато уредя нещата с Мат, ще са ми нужни пари, мамо, много ще са ми нужни. Особено при положение че изобщо не знам дали ще се върна в Ню Йорк.

Главата на Катлийн вече беше заровена в ръцете й.

— Божичко! Имам чувството, че историята се повтаря. Но си права. — Тя вдигна поглед към дъщеря си. — Какво общо има с теб миналото?

— Е, мамо, може би ако знаех какво се е случило в миналото, щях да разбера. В настоящата ситуация обаче възнамерявам да приема предложението на Алекзандър. И защо не?

— Защо не…? — прошепна Катлийн и видимо се напъна да дойде на себе си. — Е, май излиза, че и двете действаме на сляпо. Аз нямам представа какво се е случило между двама ви с Мат, а ти не разбираш защо имам против да се забъркваш с рода Лайл. Казваш значи, че негово величество няма да е в къщата, докато ти живееш там?

— Не, налага му се да замине.

— И какво е мнението ти за него?

— Струва ми се свестен човек — сви рамене Грония. — Не го познавам особено добре.

— И аз мисля, че беше… е… добър човек. Но всеки, който има нещастието да се обвърже с онова семейство, като че ли си навлича лош късмет. Това касае и теб, Грония. — Катлийн размаха яростно пръст пред лицето на дъщеря си.

— Мамо, далеч не искам да те разстройвам, но докато не разбера какво…

— Да, права си — прекъсна я Катлийн. После се усмихна вяло и потупа тъжно ръката на дъщеря си. — И все пак се надявах, че поне на теб ще ти се размине.

— Само за месец е, мамо — подчерта Грония. — И поне няма да ти се пречкам из къщата.

— Това ли си мислиш, че искам, Грония? След цели десет години раздяла? Приятно ми е, че ми гостуваш и винаги ще е така.

— Благодаря, мамо. Питах се и нещо друго: би ли се съгласила да доведа Аврора тук, за да се запознаете? — престраши се Грония. — Сигурна съм, че поговориш ли си с нея, ще ме разбереш. Толкова прекрасно момиченце е…

— Не насилвай късмета си, Грония. Убедена съм, че е така, но в нашия дом семейството й не е на почит. Най-добре да го отложим.

— Разбирам. — Грония се прозя. — Извинявай, но снощи не успях да се наспя. Ще си лягам. — Тя стана и изплакна чашата си в мивката. После отиде до майка си и я целуна по главата. — Лека нощ, мамо. Приятни сънища.

— И на теб, гълъбчето ми.

Когато Катлийн чу вратата на Грония да се затваря, стана от масата и отиде във всекидневната при съпруга си.

— Тревожа се за момичето ни — въздъхна тя, настанявайки се в креслото срещу това на Джон. — Взела че се съгласила да живее цял месец в имението „Дънуърли“, за да се грижи за детето на Лайл.

— Така ли? — Джон обърна вниманието си от телевизора към тревожното лице на съпругата си.

— Какво да правим? — попита го Катлийн.

— Нищо. Вече е голяма.

— Джон, не виждаш ли какво се случва? Знаеш я нашата Грония, винаги се затваря, когато я мъчи нещо. И сега така прави. Личи си колко болка е насъбрала отвътре, но отказва да си излее душата.

— Такава си е, Катлийн. Метнала се е на баща си — призна кротко Джон. — Всички се справяме с трудностите по различен начин, и никой от тях не е правилен или грешен.

— Не ти ли се вижда странно, че още не е проронила и сълза по бебето си?

— Както вече казах, всеки тъгува по свой си начин, скъпа. Остави я.

— Джон — Катлийн усещаше, че започва да губи търпение заради типично невъзмутимия подход на съпруга й към нещо, което неизменно щеше да прерасне в същинско бедствие, — дъщеря ни влива всичките си майчински чувства в това дете. Използва Аврора като заместител на загубеното си бебе. А отгоре на всичко май започва да вижда баща й като заместител на Мат. И докато влага цялата си енергия в тях двамата, не й се налага да мисли за собствения си живот, нито да търси решение на проблемите си.

— Ех, Катлийн — подхвана Джон, най-сетне откликвайки на тревогата й, — разбирам защо си разстроена и че искаш да защитиш дъщеря ни, но не виждам какво можем да направим. А ти?

— Не — отвърна Катлийн след дълга пауза, съзнавайки, че търси решение, което Джон не можеше да й даде, но въпреки това подразнена от безсилието му. — Лягам си.

— И аз идвам след малко — отвърна Джон. И въздъхна. Знаеше, че притесни ли се Катлийн за някое от обичните си деца, нямаше с какво да я успокои.

 

 

Три дни по-късно Шейн откара Грония до имението „Дънуърли“.

— Благодаря, Шейн — каза тя, слизайки от колата.

— Няма защо, Грония — усмихна й се той. — Обаждай се, ако имаш нужда от превоз с малката. Всичко хубаво.

Грония извади пътническата си чанта от багажника и влезе в кухнята през задната врата. Малка мълния се изстреля в прегръдката й.

— Наистина дойде! Чакам те цяла сутрин.

— Естествено, че дойдох — усмихна й се Грония. — Нали не си очаквала, че ще се отметна от думата си?

Аврора сви розовите си устни.

— Понякога възрастните дават обещания, които не спазват.

— Е, аз не съм от тези възрастни — успокои я Грония.

— Чудесно. Така. Тате каза като пристигнеш, да те заведа в стаята ти. Сложих те в съседната до моята, за да не се чувстваш самотно. Хайде.

Аврора хвана Грония за ръката, изтегли я от кухнята и я поведе към стълбището. После тръгнаха по коридора на горния етаж и стигнаха до красива стая, оборудвана с голямо легло от ковано желязо с бяла дантелена покривка. Стените бяха розови, а пердетата на цветчета сякаш обрамчваха зашеметяващата гледка към скалния нос.

— Розовото е любимият ми цвят — обяви Аврора, подскачайки върху голямата спалня. — А на теб?

— Обичам розово и синьо, и лилаво, и — Грония седна на леглото и загъделичка Аврора, — жълто, и червено, и оранжево, и зелено…

Аврора се закиска щастливо и така ги завари Алекзандър, когато почука на вратата и влезе в стаята.

— Божичко! Каква врява.

— Извинявай, тате. — Аврора се изправи веднага. — Дано не сме нарушили спокойствието ти.

— Не, скъпа, не сте.

На лицето му изплува усмивка, която приличаше по-скоро на гримаса. Изглеждаше ужасно блед.

— Ако Аврора благоволи да те пусне за половин час, Грония, бих искал да обсъдим някои неща, преди да замина — предложи Алекзандър.

— Добре. — Грония слезе от леглото и се обърна към Аврора. — Защо не отидеш да намериш учебниците, за които говореше баща ти, и след малко ще се видим в кухнята.

Аврора кимна покорно и влезе в съседната стая, докато Грония и Алекзандър се отправяха към долния етаж. Той я покани в малка библиотека, обзаведена с бюро и компютър.

— Заповядай, седни, Грония.

Грония се настани, а Алекзандър й подаде напечатан лист хартия.

— Оставям ти всичките ми телефонни номера за връзка. Добавил съм и този на адвоката ми Ханс и съм го уведомил, че може да му се обадиш, ако не успееш да се свържеш с мен.

— Може ли да попитам къде отиваш?

— Първо в Съединените щати, а после може би в Швейцария… — сви рамене Алекзандър. — Съжалявам, че не мога да ти отговоря със сигурност. Включил съм и номерата на водопроводчик и електротехник, в случай че изникнат проблеми с къщата. Отоплителната система и топлата вода се контролират с регулатора до бойлера в мокрото помещение, което се намира в съседство с кухнята. Градинарят идва веднъж седмично и подсигурява дърва за камините.

— Ясно — каза Грония. — А аз май успях да намеря временна чистачка. Дъщеря е на собственичката на магазина в селото и ми се струва свястно момиче.

— Чудесно. Благодаря ти, Грония. Ще намериш чек на твое име, съдържащ сума, която ми се струва удачна за едномесечната ти ангажираност тук, както и възнаграждение за изработката на скулптурата. Предвидил съм и пари за текущи разходи, за храна например, както и за непредвидени случаи. От тях може да плащаш на чистачката. Всичко е описано подробно на листа. Ако случайно ти дотрябват повече, не се колебай да се свържеш с адвоката ми.

Грония погледна чека. Сумата на него беше дванайсет хиляди евро.

— Но това е твърде много… аз…

— Знам, че скулптурите ти се продават за минимум десет хиляди долара, Грония.

— Да, но обикновено клиентът държи да види завършения продукт, преди да плати цялата сума.

— Не е необходимо — каза Алекзандър. — Е, стига сме говорили за пари. Ако не беше ти, нямаше да успея да замина.

— Не се притеснявай, за мен е удоволствие — отвърна Грония. — Компанията на Аврора ми е много приятна.

— И трябва да знаеш, че симпатиите са взаимни. Не съм виждал дъщеря ми да се държи така с някого, откакто майка й почина. Мисля, че е — Алекзандър въздъхна, — много трогателно.

Инстинктивната тъга отново изплува в очите му и Грония едвам се сдържа да не протегне ръка към него, за да го утеши.

— Обещавам да се грижа добре за нея — увери го със състрадателен тон тя.

— Не се съмнявам, че ще е така. Но трябва да те предупредя… не знам как да ти го кажа… но понякога Аврора говори за майка си сякаш още е тук, в къщата. — Алекзандър поклати глава. — И двамата знаем, че това са просто фантазиите на едно скърбящо дете. Уверявам те, че в дома ни не витаят призраци, но щом тази мисъл действа успокояващо на Аврора, не виждам нищо лошо в нея.

— Така е — съгласи се бавно Грония.

— Е, май това е всичко. Потеглям след около час. Ще стигна с такси до летището в Корк. Естествено можеш да използваш колата, ключовете са окачени на стената в кухненския килер.

— Благодаря — Грония стана. — Ще отида да намеря Аврора и ще опитам да я убедя да залегне над учебниците.

— Ще се обаждам при всяка отдала ми се възможност — кимна Алекзандър, — но те умолявам да не се тревожиш, ако се загубя за известно време. Същото важи и за Аврора. А, между другото — той посочи към най-горното чекмедже от лявата страна на бюрото, — ако случайно ме сполети нещо, всички необходими документи са заключени ето тук. Адвокатът ми ще ти каже къде е ключът.

Грония потрепери от изражението по лицето на Алекзандър.

— Да се надяваме, че няма да ми се наложи да го питам. Ще се видим след месец. Желая ти спокойно пътуване.

— Благодаря.

Тя се запъти към вратата.

— Грония?

— Да?

Алекзандър й прати неочаквана, широка усмивка.

— Дължа ти вечеря като се върна. Спаси ми живота, буквално.

Грония кимна и напусна мълчаливо стаята.

 

 

Грония и Аврора седяха на пейката до прозореца в стаята на детето и гледаха как таксито на Алекзандър криволичи надолу по хълма. Грония преметна инстинктивно ръка през раменете на Аврора, макар че й се струваше спокойна. Момиченцето вдигна поглед към нея.

— Няма нищо, не съм тъжна. Свикнала съм да ме оставя, когато отпътува по работа. А и този път е по-добре, защото ти си с мен. — Аврора се надигна на колене и прегърна Грония през врата. — Грония?

— Да?

— Може ли да отидем във всекидневната, да запалим камината и да си печем от онези меки бонбони, както правят в книгата на Инид Блайтън, която току-що прочетох?

— Прекрасна идея. Стига да решаваш задачи един час на кухненската маса, докато приготвям вечерята. Съгласна? — Грония протегна ръка.

Аврора я стисна с усмивка.

— Съгласна.

 

 

По-късно същата вечер, след като настани Аврора в леглото й и бе придумана да й чете приказки за лека нощ доста по-дълго, отколкото се бяха уговорили предварително, Грония се върна на долния етаж и влезе във всекидневната. Коленичейки пред огъня, за да го разпали, тя се заслуша в обкръжаващата я тишина и в главата й изникна въпросът какво, за бога, прави тук. Съзнаваше, че е постъпила импулсивно заради шока от това, че бе чула гласа на Чарли в собствения й апартамент миналата нощ. Разумно ли беше да се затвори в чужда къща за цял месец, и то насаме с момиченце, което почти не познаваше?

Искаше й се Мат да звънне на родителите й и майка й да му каже, че вече не е при тях; искаше й се той да разбере, че не я е сринал с постъпката си, че вече е готова да продължи напред…

Умишлено подмени образа на Мат в съзнанието си с този на Алекзандър. Но защо ли си представи изражението му точно в онзи момент, когато й беше предложил да вечерят заедно след края на командировката си? И чак толкова уязвима ли се чувстваше в момента, че се бе вкопчила с всички сили в няколкото думи, които може и да бяха подтикнати от чиста вежливост и нищо повече? Грония въздъхна, осъзнавайки, че какъвто и да беше мотивът на Алекзандър, имаше цял месец да го разнищва — навярно безуспешно — в съзнанието си.

Тя изключи лампите на долния етаж и тръгна към стаята си на горния. Постоя дълго време в дълбоката старинна вана в съседната баня, после облече пижамата си и легна в голямата, удобна спалня. Отпусна се върху възглавниците, любувайки се на комфорта след седмиците, прекарани в тясното легло от детството й.

На следващия ден щеше да започне със скицирането на Аврора, мислеше си тя, изгасявайки лампата, да опознае по-отблизо лицето й, да прецени кое изражение изникваше най-често върху него…

Грония се намърда под завивките и затвори очи.

 

 

Катлийн седеше на кухненската маса, стиснала чаша чай между дланите си. От съседната стая се чуваше краят на вечерните новини в десет. След като изгледаше прогнозата за времето, Джон щеше да изключи телевизора и лампата и да се отправи към кухнята, откъдето щеше да си налее чаша вода за през нощта.

Катлийн стана и тръгна към задната врата. Отвори я, подаде глава навън и надникна наляво. Прозорците на къщата върху скалите не светеха. Явно Грония си беше легнала. Катлийн затвори вратата, заключи я и я залости, потрепервайки леко при мисълта за това къде щеше да прекара нощта дъщеря й. Като се върна в кухнята, Джон вече стоеше до чешмата и си наливаше вода.

— Отивам към леглото, душице. Идваш ли? — Той сведе поглед към жена си и й се усмихна любвеобилно.

Катлийн въздъхна тежко и потри лицето си с длани.

— О, Джон, не мога да си намеря място.

Джон остави чашата си с вода върху отцедника на мивката, отиде до жена си и я прегърна.

— Какво има? Не съм свикнал да те гледам толкова напрегната. Кажи сега какво те мъчи.

— Тревожа се за Грония… сам-самичка в оная къща. Знам, ще кажеш, че се държа глупаво, но… — тя вдигна поглед към съпруга си, — … и ти знаеш какво мисля за онова семейство и злините, които са ни навлекли през годините.

— Да, знам. — Джон пъхна нежно един посивял кичур от косата на жена си зад ухото й. — Но това е далеч в миналото. Грония и детето са от друго поколение.

— Да й разкажа ли? — Погледът й го умоляваше за отговор.

Джон въздъхна.

— Не съм сигурен дали идеята е добра или лоша. Но виждам, че тайната те гложди. Ако ще се почувстваш по-добре, говори с нея. Не че това ще промени нещо. И двамата знаем, че последното поколение не отговаря за греховете на предшествениците си.

Катлийн отпусна глава върху мощните гърди на съпруга си.

— Знам, Джон, знам. Но тяхното прегрешение спрямо семейството ни… — Тя поклати глава. — Едва не ни унищожиха, Джон, знаеш, че е така. — Тя го погледна със страх в очите. — Не си ли я видял как говори за бащата на Аврора? Семейството им съсипа две поколения от нашето, а сега всичко се повтаря пред собствените ми очи.

— Недей така, душичке, нашата Грония е силно момиче — утеши я Джон. — И двамата знаем, че науми ли си нещо, не можеш да я разубедиш.

— Ами ако поиска да е с него?

— В такъв случай ще си с вързани ръце. Грония е възрастна жена, Катлийн, не е дете вече. Пък и ти май се тревожиш излишно. Той дори не е в къщата с тях, Грония просто гледа дъщеря му, докато него го няма. Никой не е казал, че…

Катлийн се изтръгна от прегръдката на Джон и закърши отчаяно ръце.

— Не! Грешиш! Видял си погледа й, Джон, личи си, че мисли за него. Ами Мат? Дали да не му се обадя, да го извикам… тя не знае, не разбира.

— Катлийн, успокой се. — Джон въздъхна. — Не бива така да се месиш в личния живот на дъщеря ни. Крие нещо за Мат и нямаме право да се месим, докато не реши да ни каже. Но може би ще ти олекне, ако й разкажеш за миналото на семейството ни. Със сигурност няма да й навреди, а напротив, може да й помогне да разбере защо така се противеше да я пуснеш там.

Катлийн вдигна поглед към него.

— Мислиш ли?

— Да. Така ще може сама да вземе решение. А моето е да се запътваме към леглото. И бъди спокойна, че докато съм й баща, няма да позволя да й се случи нищо лошо.

Поуспокоена, Катлийн се усмихна вяло на съпруга си.

— Благодаря ти, съкровище. Знам, че няма.

 

 

Силен трясък събуди Грония. Тя се надигна в леглото и пресегна ръка към ключа на нощната лампа, чудейки се дали шумът не й се беше присънил. Погледна часовника върху нощното шкафче и видя, че минава три часът. Сега в къщата цареше пълна тишина, затова изключи лампата и се отпусна назад в леглото с намерението да заспи отново.

Тихото скърцане на дюшемето по коридора пред стаята й я накара отново да седне в леглото. Заслуша се и чу тупкането на леки стъпки, последвано от отварянето на някоя от вратите по коридора. Ставайки от леглото, Грония открехна плахо вратата на спалнята си и надникна навън. Една от вратите в дъното на коридора беше леко отворена и пропускаше ивица бледа светлина. Грония тръгна към нея и дюшемето отново заскърца, този път под нейните стъпки. Като достигна вратата, я побутна и видя, че спалнята отвъд нея е окъпана в лунна светлина, разливаща се откъм две високи стъклени врати, които водеха към балкон, ограден с балюстрада. В стаята беше ужасно студено и Грония забеляза, че балконските врати са открехнати. Тръгна боязливо към тях и излезе на терасата с разтуптяно сърце.

Аврора стоеше като привидение под лунната светлина, протегнала ръце към морето, както първия път, когато я беше видяла Грония.

— Аврора — прошепна Грония, ясно съзнавайки, че балюстрадата, възпряла детето от петметровия полет до земята, стигаше само до бедрата й. — Аврора — повтори тихо, но и този път не получи отговор. Инстинктът я накара да се пресегне и да хване ръката на момичето, но то отново не реагира. — Хайде, да влезем вътре, скъпа, моля те. Ще настинеш тук. — Усещаше вледенената й кожа под тънката материя на нощницата.

Ненадейно Аврора вдигна ръка, посочвайки морето.

— Тя е там, ей там… виждаш ли я?

Грония проследи посоката на пръстите й до ръба на скалите и в този момент дъхът й пресекна. На лунната светлина се открояваше тъмна фигура, застанала на същото място, където за пръв път бе видяла Аврора… Грония преглътна сухо, затвори очи и после ги отвори. Погледна отново, но този път не видя нищо. Обзета от паника, дръпна ръката на Аврора.

— Аврора! Хайде, да влизаме!

В отговор Аврора обърна към нея лице, по-бледо от луната. Усмихна й се безмълвно и й позволи да я отведе вътре, през спалнята и по коридора към нейната стая. Докато Грония я завиваше, добавяйки още едно одеяло от долния край на леглото, за да я стопли, тя просто се завъртя настрани и затвори очи, без да каже и дума. Грония остана с нея до момента, в който равномерното й дишане й подсказа, че е заспала. После, разтреперана от студ и страх, излезе на пръсти от стаята й и се върна в своята.

Докато лежеше в леглото си, в паметта й изпъкваше тъмната фигура, застанала на ръба на скалата.

Беше й се привидяла, разбира се. Грония не беше от хората, които се бояха от неизвестното; винаги се присмиваше на майка си заради вярата й в невидимия свят, приписвайки я на бурното й въображение.

Тази вечер обаче… тази вечер… на скалите…

Грония въздъхна. Започваше да се чувства глупаво.

Затвори очи и се помъчи да заспи.