Лусинда Райли
Момичето на скалата (19)

16

Най-трудното нещо в новия живот на Мери беше времето за размисъл, от което имаше в големи дози. Беше на двайсет и девет години и всеки неин ден, откакто се помнеше, беше запълнен с работа за други хора. Винаги я чакаше някоя задача, дълг към някой друг. А сега нямаше за кого другиго да се грижи, освен за самата себе си. Времето й си беше лично нейно и нямаше край.

Освен това осъзнаваше, че бе прекарала целия си живот обградена от други хора. Тъй като във всеки познат й досега дом бе обитавала общи помещения, часовете в личната й, тясна стаичка й се струваха нетърпимо самотни. Мисли за хората, които бе загубила — родителите й, годеникът й и малкото момиченце, което бе обикнала като своя дъщеря, — я връхлитаха свирепо, докато седеше пред отвратителния пламък на газовата печка. На някои може и да им харесваше да не ги будят със звънец или с оглушително хлопане по вратата, но за Мери фактът, че вече нямаше на кого да слугува, идваше като неприятно прозрение.

Парите не я притесняваха — през петнайсетте години в дома на Лайлови си беше спестила предостатъчно за идните пет години. В интерес на истината можеше да си позволи да заживее на някое много по-удобно място от това.

Повечето следобеди прекарваше в градините на двореца Кенсингтън, наблюдавайки познатите лица на бавачките, водещи поверените им деца. Не бяха говорили с нея някога, не говореха с нея и сега. Мери не принадлежеше на никого и никой не принадлежеше на нея. Просто гледаше как хората я подминават, запътени към Другаде.

В най-мрачните си моменти Мери вярваше, че на света няма ни един човек, който да го е грижа дали е жива или мъртва. Че е излишна, заменима, ненужна. Дори Ана, която бе обсипвала с толкова много любов, навярно вече бе продължила с живота си без нея. Така диктуваше младостта.

За да убива време през дългите самотни вечери, Мери шиеше дрехи. Седеше на малката масичка до прозореца с изглед към парка „Колет“ и тракаше с новата си шевна машина „Сингер“ на смътната светлина от газената лампа. Докато шиеше, мислите й застиваха, а творенето на нещо от нищо й носеше утеха. Когато ръката й се измореше от постоянното въртене на колелото, спираше да се почине, отправяйки поглед към живота навън. Често виждаше един мъж да стои облегнат на стълба точно под прозореца й. Изглеждаше млад — не по-възрастен от нея самата — и стоеше там с часове, вперил поглед в далечината.

Мери започна да очаква с нетърпение появата му, което обикновено се случваше около шест часа вечерта, и да го наблюдава как стои до уличния стълб, без да подозира, че е под нечие око. В някои случаи си тръгваше чак на зазоряване.

Присъствието му утешаваше Мери. И той изглеждаше не по-малко самотен от нея.

— Горкият — шепнеше тя сама на себе си, препичайки питка за вечеря на газовата печка. — Загубил е ума си, клетичкият.

Нощите се точеха една след друга и зимата наближи, но младият мъж не спираше да изниква до уличната лампа. Мери започна да облича все повече и повече от дрехите, които си беше ушила, но странникът под прозореца й като че ли не обръщаше внимание на понижаващите се температури.

Една ноемврийска вечер, когато се прибираше след среща с Нанси, Мери мина покрай непознатия мъж. След няколко крачки спря, обърна се и го огледа. Беше висок, с изваяни черти — орлов нос и гордо вирната брадичка. Кожата му бледнееше под светлината на уличната лампа и беше толкова слаб, че почти мършав, но беше видимо, че качеше ли няколко килограма, щеше да се превърне в хубавец. Тя продължи нагоре по стълбите и отключи входната си врата. Още с влизане в стаята се залепи на прозореца, чудейки се как издържаше да стои толкова неподвижен с часове в тоя хапещ студ. Мери потрепери, запали газовата печка и се загърна плътно с шала си, а в главата й се зароди една идея.

 

 

На следващата седмица Мери слезе по стълбите на общежитието и отиде до младежа, застанал на обичайното си място.

— Заповядай. Ще те топли, докато крепиш тоя стълб.

Мери му подаде вързопа и зачака реакцията му. Дълго време мъжът не обърна внимание нито на нея, нито на подаръка й. Мери тъкмо се канеше да си тръгне, решила, че явно е неспасяем, когато мъжът обърна глава към нея, погледна нещото в ръцете й и се усмихна немощно.

— Вълнено палто е. Ще те топли, докато стоиш тук — обясни пак тя.

— З-з-за мен?

Звучеше сякаш беше отвикнал да говори. Гласът му беше пресипнал и напрегнат.

— Да — повтори тя. — Живея ей там — посочи светещия прозорец над тях — и те гледам от доста време. Не ми се иска да умреш от пневмония пред дома ми — добави тя, — затова ти уших палто.

Той сведе поглед към вързопа в ръцете й, после го вдигна към лицето й с почуда.

— У-ушила си го з-за мен?

— Да. А сега ще го вземеш ли, ако обичаш? Започва да ми натежава и ще съм ти благодарна.

— Н-но… аз н-нямам пари. Не мога да ти платя.

— Подарък е. Не мога да стоя на топло в стаята си, докато те гледам как мръзнеш на улицата. Един вид правя услуга на самата себе си. Вземи го — подкани го тя.

— Аз… много м-мило от ваша страна, госпожице…?

— Мери. Казвам се Мери.

Той взе палтото от нея и го облече с разтреперани ръце.

— П-пасва ми и-идеално! К-как…?

— Е, все пак ми позираше тук всяка вечер, докато го шиех.

— Това е… най-хубавият п-подарък, който някога съм п-получавал.

На Мери й направи впечатление, че макар да заекваше, мъжът говореше с насечен акцент, като този на Лоурънс Лайл.

— Чудесно, така поне ще мога да спя спокойно в леглото си, знаейки, че няма да студуваш. Лека нощ, сър.

— Л-лека нощ, М-мери. И — погледът в очите му беше изпълнен с толкова много признателност, че Мери усети как нейните започват да се насълзяват, — б-благодаря.

— Няма защо — отвърна тя и изкачи на бегом стъпалата към вратата си.

 

 

Няколко седмици по-късно, тъкмо когато Мери беше на косъм да реши, че единственият начин да се избави от самотата беше да се върне в Ирландия и да заживее като стара мома със семейството на Шон, Нанси я покани на чай на площад „Пикадили Съркъс“.

— Я виж ти! Много си изтупана! — коментира Нанси, докато си поръчваха чай и препечени филийки с масло. — Откъде взе това палто? Виждала съм модела по списанията, но струва цяло състояние. Да не би да си се замогнала междувременно?

— Аз също го видях в едно списание и заимствах модела от снимката.

— Ушила си го сама?

— Да.

— Знам, че шивачеството винаги ти се е удавало, но това изглежда като купено от бутик! — възхити се Нанси. — Ще ушиеш ли същото и на мен?

— Разбира се, стига да ми кажеш в какъв цвят го предпочиташ.

— Как ти звучи червено? Дали ще ми отива? — Тя потупа с длан русите си къдрици.

— Мисля, че ще ти стои чудесно — съгласи се Мери. — Ще трябва да ми дадеш пари за плата обаче.

— Разбира се. И за работата. Колко искаш?

Мери се замисли.

— Ами платът би трябвало да излезе около десет шилинга, и още няколко за труда…

— Дадено! — плесна с ръце Нанси. — Сам ще ме води на вечеря идния четвъртък. И мисля, че ще ми предложи брак. Дали ще е готово дотогава?

— Една седмица… — замисли се Мери. — Вероятно ще успея.

— О, Мери, благодаря ти! Същинска звезда си, момичето ми, от мен да знаеш.

 

 

„Червеното палто“, както завинаги щеше да го запомни Мери, се оказа повратна точка в живота й. Нанси се беше похвалила с него на приятелките си и не след дълго всичките се редяха пред вратата на Мери, за да я молят да ушие и на тях. Дори Шийла, съседката й, която работеше в изискан магазин в близост до „Пикадили“, беше харесала палтото й на улицата и беше поискала същото. Една вечер, след като Мери й беше взела мерки, двете момичета си поприказваха на по чаша чай.

— Трябва да си отвориш ателие, Мери. Имаш истински талант.

— Благодаря ти, но дали е редно да превърнеш в бизнес хобито си?

— И още как! Много мои приятелки с радост биха ти плащали да им шиеш модерни тоалети. Всички знаем колко скъпо струват по магазините.

— Така е. — Мери погледна през прозореца и видя младия мъж, застанал на обичайното си място под уличната лампа. Беше загърнат в черното си вълнено палто. — Случайно да го познаваш?

Шийла дойде до прозореца и погледна надолу.

— Хазяинът ми каза, че приятелката му живяла тук преди войната, докато се обучавала за медицинска сестра в болница „Сейнт Томас“. На бойното поле в Сом я прегазил един подплашен кон и загинала на място. Той се върнал с психическо разстройство, горкичкият. — Шийла въздъхна. — Ако трябваше да избирам на чие място да съм, май бих предпочела нейното. Поне на нея не й се налага да страда повече. Не и колкото него. Всеки божи ден изживява онзи ужас отново и отново.

— Има ли си дом?

— Семейството му било много заможно. Живее с кръстницата си в Кенсингтън. Тя го приела, когато родителите му го изгонили. Бедният човечец, какво ли бъдеще го очаква?

— Не знам — въздъхна Мери, гузна, задето изобщо беше окайвала положението си през изминалите няколко седмици. — Сигурно намира някаква утеха тук. А в този живот трябва да сме благодарни и за най-малката утеха.

 

 

Мери живееше на улица „Колет Гардънс“ от почти три месеца и половина. Дните й вече бяха запълнени със срещи с клиентки и изработване на палтата, блузите, полите и роклите, които й поръчваха. Замисляше се дали да не си наеме асистентка и да се премести в по-голямо жилище, за да има отделна стая за работа. Макар че беше заета и не й оставаше много време за размисли, често й се приискваше да напише писмо до любимата си Ана. Да й обясни, че е била принудена да я изостави, че я обича повече от всичко и че всеки ден мисли за нея. Но знаеше, че за Ана е най-добре да стои настрана.

Времето вече не тегнеше в ръцете на Мери като цял тон празнота; сърцето й обаче, лишено от човек, в когото да излее всичката си любов, беше вцепенено и затворено към света. Но винаги когато имаше опасност да изпадне в самосъжаление, просто поглеждаше през прозореца към младия мъж, застанал до уличната лампа.

Коледа наближаваше, а клиентките й настояваха дрехите им да са готови преди тържествения ден, затова на Мери не й оставаше много време да мисли как ще прекара празника без Ана. Нанси я беше поканила да отпразнуват Коледа в дома „Кадоган“.

— Това ще е последната ни Коледа там — беше й казала Нанси. — Всички получихме едномесечно предизвестие и трябва да освободим къщата през януари. Сигурна съм, че нахаканата крава би ни изритала на улицата и преди Коледа, ако можеше, но за щастие из къщата има още работа.

— Замина ли вече за Банкок? — попита Мери.

— Да, миналия месец. А какво тържество си спретнахме в кухнята да знаеш! Както и да е, двамата със Сам си намерихме сносна работа като икономка и главен прислужник в Белгравия. Ще си тръгна от оная кухня, без дори да погледна назад. Само дето ми е жал за горкото момиченце. Толкова й се искаше да се прибере вкъщи за Коледа. Да се чуди човек как е възможно да има толкова коравосърдечни хора. И мъже, достатъчно слепи, че да не го забелязват — добави Нанси.

 

 

Мери не мигна цялата нощ преди Бъдни вечер, за да са готови тоалетите на клиентите й навреме. В четири часа на следващия ден, след като всичките й поръчки бяха предадени. Мери се отпусна изтощено в креслото пред огъня. Събуди я тихо почукване на вратата.

— Кой е?

— Аз съм, Шийла, съседката. Имам изненада за теб.

Мери стана от креслото и отиде да й отвори. И не повярва на собствените си очи, като видя кой стои до нея с бледо, нетърпеливо изражение.

— Мери! — Ана се хвърли в ръцете й и я прегърна толкова силно, че направо изкара въздуха от гърдите й.

— Пресвета Дева Марийо! Ана, какво правиш тук? Как ме намери?

— Познаваш я, значи? — усмихна се Шийла. — Намерих я да седи като бездомно дете пред вратата ти.

— О, да, познавам я. Това е моята Ана, нали така, миличката ми?

Очите на Мери плуваха в сълзи, докато гледаше лицето на обичната си Ана.

— Е, в такъв случай ви оставям. Май току-що получи коледния си подарък, Мери.

— И то какъв!

Мери затвори вратата с усмивка и заведе Ана да седне в креслото.

— А сега ми кажи какво правиш тук. Не трябваше ли да си в училището?

— Т-трябваше… трябва. Но — лицето на Ана възприе решително изражение, — избягах и н-никога няма да се в-върна.

— Ех, Ана, миличката ми Ана, недей така. Едва ли говориш сериозно?

— О, да, говоря повече от с-сериозно. А ако ме принудиш, п-просто ще избягам отново. Д-директорката е ужасна, м-момичетата са ужасни! Карат ме да играя някаква игра на име лакрос, к-която е опасна за коленете ми и още по-ужасна от в-всичко останало! О, Мери! — Ана зарови глава в ръцете си. — Толкова ми беше т-тежко. К-крепеше ме само мисълта за коледните празници и че ще видя теб и останалите от К-кадоган, а директорката ме извика в кабинета си и ми к-каза, че няма да се прибирам вкъщи. Че леля е заминала за Б-Банкок при чичо и къщата е з-затворена. Мери, моля те, не ме карай да се в-връщам на онова проклето място, м-моля те.

С това Ана загуби самообладание и избухна в сълзи.

Мери настани детето върху коленете си и тя се отпусна към гърдите й, изливайки ужасните си истории за самота, изоставеност и тъга.

Когато малката се поуспокои, Мери й заговори нежно.

— Ана, трябва възможно най-скоро да уведомим директорката, че си в безопасност. Няма да се учудя, ако вече е вдигнала половината полицаи в страната на крак.

— Избягах едва тази сутрин — каза свъсено Ана, — а госпожа Г-Грикс, директорката, замина при сестра си в Джърси за коледните празници. Остави ме с домакинката, която пие толкова много дж-жин, че по-скоро ще вижда две Ани, вместо нито една.

Мери не можа да сдържи усмивката си, чувайки остроумното й обяснение.

— Е, в такъв случай ще трябва поне с домакинката да се свържем. Не е редно да тревожим жената. Колкото и да сме афектирани, не бива да постъпваме така, Ана.

— Добре, но поне обещай, че няма да й казваш къде съм. Може да п-прати някой да ме вземе, а аз н-няма да се върна. Предпочитам да умра.

Мери съзнаваше, че детето е грохнало от умора и просто няма смисъл да спори с нея тази вечер.

— Ще кажа само, че си се появила в дома „Кадоган“ напълно невредима и че ще се свържем с нея след Коледа. Съгласна ли си?

Тази уговорка като че ли усмири Ана, която кимна, макар и неохотно.

— Така, а сега ми се струва, че имаш нужда от една гореща вана. Моята баня не е като тази в Кадоган, но поне ще си чиста, миличката ми.

Мери заведе Ана в общата баня в дъното на коридора и напълни ваната. Докато я търкаше с гъбата, Мери я попита как е успяла да стигне до Лондон и да я намери на новия й адрес.

— Лесно — отвърна Ана. — Знаех къде е лондонската гара, защото веднъж ме бяха водили на екскурзия до катедралата „Сейнт Пол“. Затова се измъкнах от пансиона и тръгнах натам. П-после се качих на един влак, който ме отведе до голяма гара на име Уотърлу. Оттам хванах автобус до площада „Слоун“ и вървях пеша до Кадоган, където госпожа Карадърс ме качи в едно такси, което ме докара до теб.

— Но Ана, нали са ти казали, че къщата е затворена. Какво щеше да правиш, ако там нямаше никого? — Мери помогна на Ана да излезе от ваната и я уви в кърпа.

— Не се бях замисляла за т-това — призна си Ана. — Знаех, че райберът на кухненския прозорец е с-счупен, така че лесно щях да се промъкна вътре. За щастие обаче госпожа Карадърс беше в къщата и ми к-каза къде да те намеря.

Мери погледна Ана с възхищение, макар и постъпката й да я притесняваше. Малкото момиченце, с което се беше разделила преди четири месеца, бе пораснало. И бе проявило изобретателност и смелост, на каквито Мери не бе предполагала, че е способно.

— Така — каза Мери, водейки Ана по коридора към стаята си. — Ще те завия в леглото и ще сляза до долния етаж да поискам телефона на хазяина ми. Ще говоря с госпожа Карадърс в Кадоган и ще я помоля незабавно да се обади на домакинката в пансиона, за да я успокои, че си добре. — Мери забеляза тревогата по лицето на момиченцето. — Не се бой, няма да й издаваме, че си тук. Така или иначе сме канени на коледен обяд в голямата къща — успокои и нея, и себе си Мери.

Изражението на Ана грейна видимо.

— Наистина ли? П-прекрасно! Всички ми липсват ужасно много.

После главата й потъна във възглавниците и клепачите й започнаха да се затварят.

— Поспи сега, гълъбчето ми, а сутринта ще се радваме на Коледа.