Лусинда Райли
Момичето на скалата (6)

5

— Накъде се запъти? — поинтересува се Катлийн, гледайки как Грония закопчава палтото си. — Пък и с измита коса и грим на лицето.

— За да отговоря на въпроса ти, отивам при Аврора. И да не би по тези места да е необичайно за една жена да измие косата си и да носи спирала за мигли? — отвърна подразнено Грония.

— Отиваш в имението „Дънуърли“, значи?

— Да.

Катлийн скръсти ръце.

— Предупредих те, Грония, че не е добра идея да се занимаваш с тях.

— Мамо, просто правя компания на едно самотно момиченце, не съм тръгнала да се нанасям у тях! Какъв е проблемът?

— Казах ти вече и пак ще го кажа: онова семейство е навлякло много беди на нашето. А и ти си имаш предостатъчно грижи, без да се нагърбваш с техните.

— За бога, мамо! Аврора е дете, останало без майка, което току-що се връща тук и не познава никого. Самотна е! — избухна Грония. — До после.

Вратата се затръшна зад дъщеря й и Катлийн въздъхна.

— Да — прошепна под носа си тя, — а ти си майка, останала без дете.

Катлийн се впусна в сутрешните си задачи с натежало сърце.

Чудеше се дали да сподели с Джон за посещенията на Грония в имението „Дънуърли“. През изминалата седмица дъщеря им ходеше там всеки ден, а вчера се прибра чак по тъмно. Погледът в очите й беше достатъчно доказателство, че нещо я теглеше там. А дали не се бе случило и с много други преди нея…

— Е, момичето ми — заговори на празната стая Катлийн, оправяйки леглото на Шейн, — колкото по-скоро се върнеш в Ню Йорк и мъжа си, толкова по-добре за теб. За всички ни.

 

 

Грония вече знаеше, че докато изкачва хълма към къщата, Аврора ще се спусне към нея, за да я придружи до дворната порта. Обичаше да я гледа как тича; през живота си не беше виждала толкова грациозно дете. Когато ходеше, Аврора сякаш се носеше във въздуха, а когато тичаше — сякаш танцуваше. Ето я и сега, кръжеше край нея като блуждаещо над блато огънче, като вълшебно същество, изскочило от книгите с легенди за някогашна Ирландия, които майка й й четеше като малка.

— Здравей, Грония. — Аврора я прегърна, после я хвана за ръката и я затегли нагоре по хълма. — Чаках те на прозореца в стаята ми. Май тате има да те пита нещо.

— Така ли? — Грония не беше виждала Алекзандър през последната седмица. Аврора й беше казала, че го мъчела жестока мигрена, затова стоял в стаята си. Когато Грония беше изразила загриженост за здравето му, Аврора бе свила рамене небрежно.

— Бързо се оправя, стига никой да не го закача.

Колкото и да се беше хулила за това, мисли за бащата на Аврора неизменно изпълваха съзнание й в тихите мигове преди да заспи. А фактът, че Алекзандър се намираше някъде на горния етаж и можеше да се появи всеки момент, й носеше гузна тръпка. Не разбираше на какво се дължи ефектът му върху нея — знаеше единствено, че мисли все по-малко и по-малко за Мат. А това беше хубаво.

— За какво иска да говорим? — не се сдържа и попита Грония.

Аврора се изкиска.

— Тайна. — Спусна се в пирует към портата и я отвори още преди Грония да я е достигнала.

— Случайно да си ходила на уроци по танци в Лондон, Аврора? Струва ми се, че много ти се удават.

— Не, мама не ми позволи. Винаги е мразела балета. — Аврора потърка носа си, затваряйки портата след тях. — Аз обаче искам да се науча да танцувам. Намерих няколко стари книги в таванската стая, пълни със снимки на красиви дами, застанали на пръсти. Ако мама не мразеше балета толкова много, май и аз щях да стана балерина.

Гледайки как Аврора подскача жизнерадостно по пътеката пред нея, на Грония й се прииска да й каже, че Лили вече не е сред живите и няма как да я спре, но нямаше право да се меси. Затова влезе мълчаливо в кухнята след Аврора.

— И така — усмихна й се детето, слагайки ръце на хълбоците си, — какво ще правим днес? Какво ми носиш в магическата си чанта? — попита нетърпеливо тя.

Грония извади кутия с водни боички и малко платно.

— Тъй като времето е приятно днес, ми хрумна, че може да излезем навън и да нарисуваме пейзажа. Какво ще кажеш?

Аврора кимна.

— Няма ли да ни трябва статив?

— Мисля, че ще се справим и без, но ако ти хареса да рисуваш, може да те заведа в магазина за художнически материали в Корк и да ти купим статив.

Лицето на Аврора се озари.

— С автобуса ли ще отидем? — попита я тя. — Винаги съм искала да пътувам с автобус.

Грония вдигна едната си вежда.

— Никога ли не си се качвала в автобус?

— Не, тук не минават много, а когато живеехме в Лондон, шофьорът на тате ни караше навсякъде. Ще го питаш ли дали ще ме пусне, като го видиш?

Грония кимна утвърдително, а докато се отправяха към гостната, откъдето щяха да излязат на терасата, госпожа Митър, икономката, се появи на стълбището, стиснала кошница с дрехи за пране. Грония я беше срещала и преди и я намираше за приятна жена.

— Може ли да поговорим, Грония? — попита я госпожа Митър. — Насаме — добави шепнешком.

— Аврора, излез навън и опитай да намериш най-подходящото място за рисуване на пейзажа. Идвам ей сега.

Аврора кимна и отвори високите врати към терасата.

— Господин Девъншър ми заръча да ви попитам дали ще ви е удобно да вечеряте с него днес или пък утре вечер. Иска да поговорите за Аврора.

— Разбирам.

Явно по лицето й се бе изписала тревога, защото госпожа Митър я потупа по ръката с усмивка.

— Няма защо да се притесняваш. С господин Девъншър сме ти много благодарни за времето, което отделяш на Аврора. Кога ще ти е най-удобно да останеш за вечеря? Очевидно не му се иска Аврора да присъства на разговора ви.

— Тази вечер съм свободна.

— Да му предам ли, че ще дойдеш към осем?

— Да.

— Чудесно. Ще си позволя да кажа, че компанията ти се отразява прекрасно на детето — добави госпожа Митър. — Направо сияе, откакто те срещна.

Грония прекоси с бавна крачка гостната и излезе на терасата при Аврора, мъчейки се да не гадае какво точно иска да обсъди с нея Алекзандър. Двете с Аврора прекараха приятна сутрин под слабите лъчи на слънцето и Грония й обясни основите на перспективата. Като захладня, се върнаха в кухнята, за да довършат рисунката й. Грония настани Аврора на коляното си и й показа как смесва малко червена боя със синя, за да получи бледия лилав цвят на далечните скали отвъд залива. След като приключиха и огледаха доволно творението си, Аврора се хвърли на врата на Грония и я прегърна силно.

— Благодаря ти, Грония. Прекрасна е и ще я закача на стената в спалнята си, където и да заживея някой ден, за да ми напомня вечно за дома.

Госпожа Митър беше дошла в кухнята и сега бъркаше супа на печката. Грония прие появата й като сигнал, че е време да си ходи и стана.

— Какво предлагаш да правим утре? — попита ентусиазирано Аврора. — Довечера ще попиташ ли тате дали може да се повозя на автобуса до Корк?

Грония сведе изненадан поглед към Аврора.

— Откъде знаеш, че ще идвам довечера?

— Просто знам. — Аврора потупа носа си с пръст. — Ще го попиташ, нали?

— Обещавам — кимна Грония.

 

 

Грония беше казала на майка си, че няма да е вкъщи за вечеря. Новината беше приета с вирната вежда, но не и с гласен коментар.

— Тръгвам — обяви Грония, слизайки по стълбите. — Ще се видим по-късно.

Катлийн я погледна подозрително.

— Облякла си се като за среща с господин, струва ми се? Права ли съм, Грония?

— О, мамо, бащата на Аврора просто иска да поговорим за нея. Виждали сме се само веднъж. Това не е никаква среща.

Грония се запъти към антрето с бързи стъпки, грабвайки едно фенерче от шкафа.

— А какво да кажа на мъжа ти, ако се обади да пита за теб?

Грония не удостои критиката й с отговор, а просто затръшна вратата след себе си и закрачи ядосано към голямата къща. Тя самата нямаше абсолютно никаква причина да се чувства гузна, а майка й нямаше причина да се съмнява в подбудите й. Освен това Мат вече нямаше право да й казва с кого ще се вижда и какво ще прави. Именно той беше унищожил връзката им. Какво да направи тя, че майка й го харесваше открай време. А и след почти три седмици висене у дома вечер, нямаше да й навреди да поизлезе.

Въоръжена с размирни мисли, Грония включи фенерчето и продължи смело нагоре по каменната алея.

Когато почука на задната врата на имението „Дънуърли“ обаче, никой не й отвори. Тъй като не знаеше как другояче да постъпи, си позволи да влезе, а после застана плахо в средата на празната кухня. Накрая се престраши да отвори вратата и да пристъпи във вестибюла.

— Ехо? — провикна се отново, но и този път не получи отговор. — Ехо?

Прекоси просторното помещение и почука на вратата на гостната. Отваряйки я, видя Алекзандър да седи в креслото до камината, зачетен в някакъв документ. Той се стресна от неочакваната й поява и стана засрамено.

— Прощавай, боя се, че не те чух да влизаш.

— Няма нищо — отвърна неловко Грония, а езикът й отново започваше да се оплита в присъствието му.

— Моля, позволи ми да взема палтото ти и заповядай до огъня. Тази къща ми се струва толкова студена — коментира той, помагайки й да съблече палтото си. — Да ти предложа ли чаша вино? Или джин с тоник?

— Вино, благодаря.

— Настани се удобно, а аз ей сега ще дойда.

Грония не се насочи към креслото от другата страна на камината — горещината в стаята беше непоносима. Вместо това седна на изискания, но неудобен тапициран с дамаска диван, забелязвайки колко уютна е стаята нощем.

Алекзандър се върна с шише вино и две чаши.

— Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш, Грония — каза той, подавайки й виното, и се върна на креслото пред огъня. — Покрай всичко друго исках да ти кажа колко благодарен съм, че забавляваш дъщеря ми през последната седмица.

— За мен беше удоволствие, наистина. Беше ми не по-малко забавно, отколкото на нея самата.

— Въпреки това постъпката ти е много великодушна. Аврора ми каза, че си скулптор. Занимаваш ли се професионално с това?

— Да. Имам ателие в Ню Йорк.

— Сигурно е прекрасно да се изхранваш с дарбата си — въздъхна Алекзандър.

— Така е — съгласи се Грония. — Но пък честно казано, никога не съм била способна да се занимавам с друго.

— Е, хиляди пъти по-добре е да блестиш в едно нещо, отколкото да владееш посредствено много. Какъвто е моят случай — заяви той.

— Извини ме за любопитството, но с какво точно се занимаваш?

— Правя пари по цял свят, за чужди портфейли обаче. А когато клиентите ми забогатяват, забогатявам и аз. Най-спокойно можеш да ме наречеш лешояд. Работата ми не ми носи абсолютно никакво удоволствие. Напълно безсмислена е — добави унило Алекзандър.

— Струва ми се, че си прекалено самокритичен — коментира Грония. — Все пак и това изисква талант. Аз лично нямам никакво понятие от тези неща.

— Благодаря ти за милите думи, но аз не създавам нищо, докато ти твориш красиви предмети, радващи окото. — Алекзандър отпи глътка вино. — Винаги съм се възхищавал на хора с артистични наклонности, макар и аз самият да нямам такива. Много бих се радвал да видя творбите ти. Правиш ли изложби?

— Да, от време на време, въпреки че напоследък работя главно по частни поръчки.

Той вдигна поглед към нея.

— Значи можеш да ми изработиш нещо по поръчка?

— Да — сви рамене Грония. — Разбира се.

— Е, в такъв случай може да се възползвам — усмихна се сдържано той. — Готова ли си за вечеря?

— Да, стига и ти да си готов — отвърна свенливо Грония.

Алекзандър стана.

— Ще отида да кажа на госпожа Митър.

Грония го изпрати с поглед от стаята, чудейки се как е възможно мъж като него да изглежда толкова притеснен. Опитът й говореше, че богати, преуспели мъже с вид като този на Алекзандър бяха арогантни и самонадеяни, благодарение на възхищението, което пораждаха у околните.

— Всичко е готово — обяви Алекзандър, надниквайки през вратата. — Ще вечеряме в трапезарията, тъй като ми се струва доста по-топла от кухнята.

Грония последва Алекзандър до стая от другата страна на вестибюла. В единия край на излъскана до съвършенство дълга махагонова маса беше сервирано за двама. И в тукашната камина бумтеше огън, затова Грония зае по-отдалечения от нея стол.

Алекзандър седна на челното място до нея, а в същия момент госпожа Митър влезе с две чинии и им ги поднесе.

— Благодаря ти — кимна й той и икономката излезе от стаята. Той надникна към Грония и й се усмихна дяволито. — Извинявам се за елементарното блюдо пред теб, но изтънчената кулинария не е една от силните й страни.

— В интерес на истината шунката с колканон^[1] и месен сос е едно от любимите ми ястия — увери го Грония.

— Е, отидеш ли в Рим, прави като римляните. А и това е единствената храна, която мога да разчитам, че госпожа Митър ще сготви отлично. Моля — посочи той, — заповядай.

Двамата се храниха мълчаливо известно време, а Грония хвърляше тайни погледи към сътрапезника си. Накрая се престраши да наруши мълчанието.

— Е, за какво искаше да говорим?

— Исках да се поинтересувам какви са плановете ти за идния месец — обясни Алекзандър. — Предполагам, че щом просто гостуваш на роднините си, скоро ще отпътуваш към Ню Йорк?

Грония остави ножа и вилицата си.

— Откровено казано, още не съм решила какво ще правя.

— Да разбирам ли тогава, че умишлено страниш от нещо?

Доста проницателно наблюдение от човек, който едва познаваше.

— Би могло да се кажа така — съгласи се бавно тя. — Как се досети?

— Ами — подхвана Алекзандър, избутвайки празната си чиния и забърсвайки устни с кърпата си. — Като начало имаш изискано поведение, което едва ли си развила в село като Дънуърли. На няколко пъти те мярвах да се разхождаш по скалите, вероятно още преди Аврора да те засече. Беше очевидно, че си потънала в дълбок размисъл, което ме наведе на мисълта, че се бориш с някаква трудност. И за капак на всичко е малко вероятно при нормални обстоятелства жена като теб да има време и желание да прекарва всеки ден в компанията на осемгодишно дете.

Грония усети как бузите й пламват.

— Бих казала, че преценката ти е доста точна.

— Дъщеря ми е страшно привързана към теб, а като гледам чувствата ви са взаимни…

— Мисля, че е прекрасно момиченце и си прекарваме чудесно заедно — прекъсна го Грония. — Но е толкова самотна.

— Да, наистина е самотна — потвърди с въздишка Алекзандър.

— Не ти ли се струва разумно да я изпратиш на училище? Има едно основно само на километър оттук. Там ще може да се сприятели с деца на нейна възраст.

— Би било безсмислено — поклати глава той. — Нямам представа колко време ще се задържим тук, а не е хубаво да изгражда приятелства, които впоследствие ще трябва да изостави.

— А хрумвало ли ти е да я запишеш в пансион? Така поне би имала някакво усещане за стабилност, дори когато ти отсъстваш — предложи Грония.

— Минавало ми е през ума, разбира се — отвърна Алекзандър. — Проблемът е, че след смъртта на майка й, Аврора получи емоционално разстройство, което не би го позволило. Затова, макар да съзнавам, че не е най-добрият вариант, се налага да я образовам вкъщи. А това ме води до причината, поради която те поканих тази вечер.

— И тя е?

— Госпожа Митър работеше за нас в лондонския ни дом и беше така добра да дойде тук, но само за първите няколко седмици. Семейството й обаче е в Лондон и тя естествено иска да се върне възможно най-скоро. Свързах се с множество агенции, издирвайки бавачка за Аврора и икономка за къщата, но до момента няма резултат. А трябва да отпътувам до няколко дни. Затова исках да те попитам, Грония, дали би дошла да живееш при Аврора и да се грижиш за нея, докато намеря подходящи служители?

Това беше последното нещо, което Грония бе очаквала да чуе.

— Аз…

Алекзандър вдигна ръка, за да я спре.

— Разбирам, че не си бавачка, нито имам намерение да те възприемам като такава. Лошото е, че в този случай не мога да взема Аврора със себе си и спешно трябва да намеря човек, на когото да мога да се доверя и в чиято компания дъщеря ми да се чувства добре. Дано предложението ми не те засяга.

— Никак даже — отвърна тя. — Поласкана съм, че си готов да ми се довериш, въпреки че почти не ме познаваш.

— О, познавам те, Грония — усмихна се той. — Аврора не спира да говори за теб. Не съм я виждал толкова влюбена в някого, откакто майка й почина. Прости ми за въпроса. Напълно ще разбера, ако си имаш други планове. Обещавам ти, че няма да е за повече от месец, само колкото да си свърша работата… — гласът му позаглъхна — … и да намеря някой, който да поеме грижите за нея в дългосрочен план.

— Месец… Алекзандър — Грония прехапа долната си устна. — Честно казано, не знам.

— Моля те, помисли си. Не ми давай отговор веднага. Другото нещо, което искам да те попитам, е дали би се съгласила да изработиш скулптура на Аврора? Тоест ще можеш да работиш в същото време. И ще ти платя както за скулптурата, така и за грижите за дъщеря ми. Щедро, бих добавил.

Грония усети, че потъва в синята бездна на очите му и опита да се съвземе.

— Иска ми се да помисля, като се прибера у дома, защото в момента не знам как да постъпя.

— Разбира се — кимна Алекзандър. — Мога ли да те помоля да ми дадеш отговора си възможно най-скоро? Отпътувам в неделя.

Неделя беше след четири дни.

— Какво ще правиш, ако ти откажа? — попита тя.

— Нямам никаква представа — сви рамене Алекзандър. — Може би ще опитам да убедя госпожа Митър да остане с уговорката, че ще й плащам двойно. Както и да е, това не е твой проблем и се извинявам, ако съм те поставил в неудобно положение. Постъпи както сметнеш за добре. И още веднъж прощавай, но Аврора ми се примоли да те питам.

— Става ли да ти отговоря утре?

— Да. А сега, ако не възразяваш, ще трябва да полегна, защото ме мъчи жестока мигрена.

— Разбира се, че не. Мога ли да помогна с нещо?

Алекзандър впери в нея пропит с дълбока тъга поглед.

— Не, а ми се ще да можеше. — Протегна ръка и я сложи върху нейната. — Благодаря ти за загрижеността.

 

 

Докато вървеше по скалното било, осветявайки пътя към дома си с фенерчето, Грония изпитваше срам от факта, че само докосвайки я с ръката си, Алекзандър я беше размекнал толкова. В онзи момент беше готова на всичко, за да му помогне. Нямаше представа кой е и що за човек е. Но болката, която беше видяла в очите му, не я напусна дори когато се промъкна тихо в къщата, изкачи стълбището до горния етаж и се пъхна между чаршафите, незнайно защо грохнала от умора.

Идеята й се струваше направо нелепа… защо й беше на преуспяла скулпторка от Ню Йорк със свой собствен живот дори да се замисля върху нечие предложение да заживее в отцепена от света къща на върха на скала, където да се грижи за малко момиченце, което не беше виждала допреди седмица? И то за да удовлетвори желанието на мъж, за когото не знаеше нищо? Отгоре на всичко историята на семейство Лайл и наскоро зародилата се връзка на Грония с тях очевидно носеха на майка й необяснима болка.

И въпреки това… и въпреки това…

Докато часовникът отброяваше нощните часове, Грония започваше да проумява, че навлиза в опасни води. Внезапно пламенно закопня за безобидния, стабилен и нормален живот, който бе водила през изминалите осем години.

Наистина ли беше приключила връзката й с Мат?

Беше избягала така спонтанно, толкова ранена… като уплашено животно…

Дори не му беше дала шанс да обясни. Ами ако се беше заблудила? Ако просто беше навързала поредица от злополучни събития, създавайки сценарий, за който си имаше съвсем разбираемо и невинно обяснение? Все пак току–що бе загубила бебето си… отдавна чаканото бебе. Дали емоционалното й състояние точно в онзи момент беше подходящо за вземане на подобни решения? И дали шокът и хормоните, бушуващи в тялото й, не я бяха подтикнали към твърде крайна реакция? Грония въздъхна и се обърна за пореден път в тясното легло. Липсваше й огромната спалня, която беше споделяла с Мат. И всичко, споделено в нея. Липсваше й животът с него… той й липсваше.

Грония взе решение. Може би беше време да изчисти неяснотите, да даде шанс на Мат да й предаде събитията от своя гледна точка.

Погледна към часовника и видя, че е три часът, тоест в Ню Йорк беше девет вечерта. В най-лошия случай мобилният телефон на Мат щеше да е изключен, а телефонният секретар в апартамента — включен. В най-добрия щеше да вдигне — независимо кой от телефоните.

Грония се надигна в леглото, светна нощната лампа и се пресегна за мобилния си. Без да мисли повече, намери името на Мат и набра номера му. Гласовата поща се включи веднага и Грония затвори. После набра номера на стационарния телефон в апартамента и след две позвънявания нечий глас й отговори.

— Ало?

Гласът беше женски и тя познаваше собственичката му.

Грония впери безмълвно поглед в пространството, докато гласът не повтори:

— Ало?

О, боже, о, боже, о, боже…

— Кой е?

Грония натисна бутона за прекратяване на разговора.