Лусинда Райли
Момичето на скалата (49)

41

Дойде зима. През прозореца на ателието си Грония наблюдаваше как плаващите по небето облаци обагрят суровата палитра на залива Дънуърли в различни нюанси на синьото и сивото. Тя се трудеше неуморно, понякога до късно вечерта, и колекцията й от скулптури непрекъснато нарастваше.

— Какво ще ги правиш всичките тези скулптури, Грония? — попита я Катлийн един следобед, когато двете с Аврора бяха отишли да я видят в ателието. — Не съм познавач на изкуството, скъпа, но дори аз бих казала, че са невероятни. — Катлийн се обърна към дъщеря си с възхищение и гордост в очите. — Най-добрите ти творби досега.

— Красиви са, мамо. — Аврора плъзна пръсти по извивките на глинените си копия. — Но баба е права. Не е честно да си стоят тук и само ние да им се любуваме. Трябва да ги изложиш в някоя галерия, откъдето хората да ги купуват. Искам и други да ме видят! — изкиска се тя.

Грония, погълната в извайването на нова скулптура, кимна отнесено.

— Да, може.

— Ще дойдеш ли за чай, Грония? — попита я Катлийн.

— След малко, мамо, искам само да довърша тази ръка.

— Е, хубаво, но не се бави — смъмри я Катлийн. — Започваш да ни липсваш на масата, нали така, Аврора?

— Да, така е — потвърди Аврора. — Изглеждаш бледа, мамо. Нали, бабо?

— Вярно си е.

— Казах, че ще дойда след малко — скастри ги Грония. — Божичко! Сякаш не ми е достатъчно, че майка ми ми бае на главата, ами сега и дъщеря ми започва.

— До после — кимна Катлийн и изведе Аврора от ателието.

Студен вятър брулеше хълма, докато Аврора и Катлийн слизаха надолу по скалната пътека.

— Бабо?

— Да, Аврора?

— Тревожа се за мама.

— Аз също, миличка.

— Какво й има според теб?

— Виж сега. — Катлийн се беше научила, че е безсмислено да говори с Аврора като с дете и да захаросва истината. — Мен ако питаш, трябва й мъж. Не е хубаво за жена на нейната възраст да стои сама.

— Знаеш ли какво се е случило между двама им с мъжа, който е обичала преди тате? Мат, така се е казвал. Защо Грония го е оставила в Ню Йорк и е дошла в Ирландия?

— Ех, Аврора, ако знаех, щях да съм много доволна. Но науми ли си нещо дъщеря ми, никой не може да я разубеди. А и дума не обелва по въпроса.

— Добър човек ли е Мат?

— Истински джентълмен — отвърна умислено Катлийн. — И обичаше Грония до полуда.

— А дали още е така?

— Когато щерка ми избяга от Ню Йорк, счупи телефона ни да я търси, така че да, обичаше я. Сега обаче — Катлийн въздъхна, — кой знае? Жалко е, че по онова време Грония отказа да говори с него за случилото се помежду им, каквото и да беше то. Много проблеми се разрешават с една хубава приказка на чаша чай.

— Но Грония е прекалено горда, нали?

— Такава си е, скъпа. А сега да побързаме. — Катлийн потрепери на засилващия се вятър. — Такова време не е за разходки.

 

 

Няколко дни по-късно Ханс се обади на Грония, за да провери как е и да се осведоми върви ли нормално ремонтът на имението.

— Освен това се питах дали би могла да дойдеш в Лондон следващата седмица. Един мой приятел е търговец на произведения на изкуството и ръководи галерия на Корк стрийт. Разказах му за теб и новите ти скулптури и той изяви голямо желание да се запознаете. А пък и — добави Ханс — ще ти се отрази добре да се откъснеш от дома за няколко дни. А и така ще ти покажа лондонския имот, който Аврора ще наследи от майка си.

— Много мило от твоя страна, Ханс, но…

— Но какво, Грония? Няма да ми се оправдаеш с натоварения си график, надявам се?

— Изнудваш ли ме, Ханс? — Грония си позволи шеговита усмивка.

— Само мъничко. Но и аз като всеки уважаващ себе си адвокат просто следвам инструкциите, посочени в завещанието на клиента ми. Ще ти резервирам билет за Лондон за идната сряда, както и хотелска стая, и ще ти изпратя информацията по електронната поща.

— Щом така си решил, Ханс — въздъхна Грония, предавайки се.

— Точно така. Довиждане, Грония, и доскоро.

Няколко дни по-късно Грония влезе в къщата, за да провери на домашния компютър електронната си поща и подробностите около полета до Лондон, който Ханс й беше уредил.

Аврора се появи зад гърба й и я прегърна през раменете.

— Къде ще ходиш, Грония?

— В Лондон, за да се видя с Ханс.

— Добре ще ти се отрази, крайно време беше да си дадеш малко почивка. — Аврора впери поглед в компютърния екран, докато Грония въвеждаше номера на паспорта си, за да получи достъп до виртуалните данни.

— Може ли аз?

— Знаеш ли как?

— Разбира се, че знам. Постоянно помагах на тате.

Грония отстъпи мястото си на Аврора, която се присмя на паспортната й снимка, докато въвеждаше чевръсто данните.

— Много си смешна!

— Прощавай — усмихна й се Грония, — но и твоята не е по-хубава.

— Моят паспорт е у теб?

— Да, държа го в портфейла си при моя.

— Готово. Да натисна ли „принтиране“? — попита Аврора.

— Да, ако обичаш. — Грония върна паспорта си в портфейла при този на Аврора и го пъхна в чекмеджето на бюрото. — Време е за лягане, млада госпожице.

Аврора тръгна нагоре по стълбите без особено желание, изми си зъбите и легна в леглото.

— Не говорех сериозно за паспортната ти снимка — отбеляза тя. — Мисля, че си много красива, мамо.

— Благодаря ти, миличка. И аз мисля, че ти си красива.

— Но се тревожа, че ако скоро не си намериш приятел, ще остарееш и мъжете няма да те харесват вече. Ау! — Грония я загъделичка и Аврора се изкиска.

— Много си галантна, няма що! Проблемът е там, Аврора, че не искам никого.

— Ами Мат? Мъжът от Америка, за когото ми разказа? Обичала си го, нали?

— Да, обичах го.

— Мисля, че още го обичаш.

— Може би — въздъхна Грония. — Но станалото — станало, нали така? — Тя целуна Аврора. — Лека нощ, скъпа, сладки сънища.

— Лека нощ, мамо.

 

 

В сряда сутринта Грония стигна с колата до летището на Корк, откъдето хвана самолета за Лондон. Ханс я посрещна в салона за пристигащите пътници и двамата взеха такси до хотел „Клариджис“.

— Боже мой — възкликна Грония, влизайки в красивия апартамент, който Ханс й беше наел, — сигурно е струвал цяло състояние! Глезиш ме.

— Заслужила си си малко лукс, пък и вече си заможна жена с много богата дъщеря, чиито финанси ми печелят надницата. А сега ще те оставя да се приготвиш за вечеря и ще те чакам в бара на долния етаж в осем. Робърт, собственикът на галерията, ще дойде в и петнайсет.

Грония се наслади на дълга вана, загърна се в мекия халат и пийна чаша приветствено шампанско в разкошната всекидневна. Не след дълго осъзна, че макар да презираше прекомерния лукс, обстановката й беше приятна. Облече късата черна коктейлна рокля, която си беше купила от един бутик в Корк миналата седмица — между дрехите й от Ню Йорк нямаше нищо елегантно, — а после си сложи малко спирала за очи и червило. Накрая взе скулптурата на Аврора, която беше избрала да покаже на собственика на галерията, и слезе в бара при Ханс.

Вечерта мина приятно. Робърт Сампсън, собственикът на галерията, беше словоохотлив и ентусиазиран относно работата на Грония. Тя беше донесла и снимки на останалите серии скулптури, които беше завършила наскоро.

— Смятам, Грония — подхвана Робърт, докато пиеха кафе и арманяк, — че ако направиш още шест скулптури през следващите няколко месеца, ще разполагаме с достатъчно творби за изложба. В момента името ти не е известно в Лондон и бих искал да ти дам един голям начален тласък. Ще изпратим покани на добрите богати колекционери от работния ми списък и ще те представим като Следващата звезда. Вълнуващото е, че си открила амплоато си. Плавността, която наблюдавам в творбите ти, е удивителна. И голяма рядкост — добави той.

— Наистина ли вярваш, че произведенията ми заслужават такова внимание? — попита Грония, поласкана от оживлението му.

— Да, наистина. Естествено бих желал да дойда в Корк, за да видя скулптурите с очите си, но и видяното дотук ми дава достатъчно основание да те взема под крилото си.

— А и вероятно може да се счита за преимущество, че Грония е млада и сравнително фотогенична — смигна й Ханс.

— Разбира се — потвърди Робърт, — стига да нямаш нищо против да излезеш пред публичното око.

— Не, ако ще е от помощ — съгласи се Грония.

— Отлично — Робърт стана и целуна Грония по двете бузи. — За мен беше удоволствие да се запознаем, Грония. Обмисли предложението ми и ако проявяваш интерес, само ми изпрати един имейл и веднага ще хвана самолета за Корк, за да дообсъдим нещата.

— Благодаря ти, Робърт.

Когато Робърт си тръгна, Ханс каза:

— Е, май вечерта мина успешно.

— Да, благодаря ти, че ме запозна с него — отвърна Грония, питайки се защо ли не беше подобаващо развълнувана. Робърт Сампсън беше голямо име в света на изкуството. Одобрението му беше огромен комплимент за работата й.

Ханс забеляза веднага.

— Какво има?

— Нищо, просто… е, май съзнанието ми още не е затворило вратата към Ню Йорк и тамошната ми кариера.

— Е — Ханс потупа ръката й, докато двамата се отправяха към асансьора, — може би е време да продължиш напред.

— Да.

— Така, съветвам те утре сутринта да си спретнеш едно леко пазаруване. Бонд стрийт, която е претъпкана с бутици, се намира на един хвърлей оттук. След това може да се срещнем за обяд, по време на който да се занимаем с малко досадна документация. А следобед ще те водя да видиш тукашната къща на Аврора. Лека нощ, Грония. — Ханс я целуна нежно по бузата.

— Лека нощ, Ханс, и още веднъж благодаря.

 

 

На сутринта Грония разглеждаше отнесено изисканите дрехи по щендерите в „Шанел“, размишлявайки върху невероятния факт, че можеше да има всичко, което си харесаше, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Здравей, мамо — каза разсеяно тя, — всичко наред ли?

— Не, Грония, не е.

Грония долавяше паниката в гласа на майка си.

— Какво е станало?

— Аврора пак е изчезнала.

— О, не, мамо! — Сърцето й се сви на топка. Тя погледна часовника си. Беше единайсет и половина. — Откога липсва?

— Не сме сигурни. Нали знаеш, че снощи искаше да остане в къщата на Емили?

— Разбира се! Все пак вчера сутринта я закарах на училище с багажа й.

— Е, очевидно не е пренощувала там. От училището ми се обадиха преди двайсетина минути, за да питат дали случайно не е болна, понеже не се появила за час. Веднага се обадих на майката на Емили и тя ме увери, че нямали никакви планове Аврора да нощува у тях.

— О, боже, мамо! Кой я е виждал последно?

— Емили каза, че вчера си тръгнала от училище по нормалното време, като казала, че ще се прибира пеша, понеже ти си в Лондон.

— И оттогава никой не я е виждал?

— Не. Не се знае къде е била цяла нощ. О, Грония — гласът на Катлийн пресекна, — накъде е хукнала този път?

— Слушай, мамо — Грония излезе от „Шанел“ и тръгна бързо по улицата, — не те чувам заради трафика. Връщам се в хотела, ще помисля и ще ти звънна след десет минути. Аз съм виновна; не биваше да я оставям. Виж какво се случи последния път. Ще се чуем след малко.

Два часа по-късно Грония кръстосваше нервно из апартамента си, докато Ханс неуспешно се мъчеше да я успокои. Джон, Шейн и Катлийн бяха претърсили околността и всички места, за които Грония се беше сетила, но не бяха открили малката.

— Татко ще звънне в полицията — каза Грония с барабанящо в гърдите й сърце. — О, боже, Ханс, защо е избягала? Струваше ми се безкрайно щастлива във фермата с мама и татко. Не биваше да я оставям… не биваше да я оставям…

Грония се свлече на дивана и Ханс я прегърна.

— Моля те, скъпа, не се самообвинявай.

— Как, при положение че очевидно съм подценила ефекта от смъртта на Алекзандър върху дъщеря му.

— Е, аз лично не мога да си го обясня — въздъхна Ханс. — Изглеждаше толкова щастлива.

— Проблемът е там, Ханс, че Аврора е като затворена книга. Толкова е сдържана, толкова зряла… но може би крие голяма част от болката си. Ами ако… ами ако е решила, че съм я изоставила и си е наумила да отиде при родителите си? Казах й, че никога няма да я напусна, Ханс, обещах й… аз… — Грония заплака на рамото му.

— Грония, моля те, трябва да запазиш спокойствие. Никога не би ми хрумнало, че Аврора е способна на самоубийство. Пък и нали именно тя те подканяше да дойдеш в Лондон? — добави Ханс.

— Да — съгласи се Грония, издухвайки носа си. — Така е.

— Пък и имам силното чувство, че всичко това няма нищо общо с лабилната й психика — отбеляза той.

— Е, ако не е това, какво тогава? — Внезапно Грония покри устата си с ръка. — О, боже мой, Ханс! Ами ако са я отвлекли?

— Боя се, че ми мина през ума. Както знаеш, Аврора е изключително заможно дете. Ако до един час не я открият, ще говоря с моя човек от Интерпол и ще го помоля да разследва случая.

— А аз трябва веднага да се кача на самолета за вкъщи.

— Разбира се.

— Ако нещо се е случило с детето, Ханс — закърши ръце Грония, — никога няма да си го простя. — Телефонът й иззвъня и тя отговори моментално. — Някакви новини, мамо.

— Да. Благодаря на небесата! Аврора е добре.

— О, мамо, слава богу… слава богу! Къде я намерихте?

— А, тук идва интересната част. В Ню Йорк е.

— Ню Йорк?! Но как… защо… къде?

— С Мат е.

Бяха й нужни няколко секунди да проумее думите на майка си.

— С Мат? Моят Мат? — учуди се Грония.

— Да, Грония, твоят Мат. Позвъня ни преди десетина минути. Каза, че му се обадили от летището да го питат защо не е дошъл да вземе дете на име Аврора Девъншър, което го очаквало.

— Моля? — възкликна Грония. — Но как, за бога, е успяла да…?

— Грония, не ми задавай повече въпроси. Нямам отговори за теб. Мат ще ми звънне пак след малко, но исках веднага да те успокоя, че Аврора е невредима. Съвсем скоро ще разберем какво си е наумила.

— Да, мамо, права си. — От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение и почуда. — Поне е в безопасност.