Лусинда Райли
Момичето на скалата (53)

44

Лондон, една година по-късно

Грония и Аврора стояха с вдигнати погледи пред красивата бяла къща.

— Прекрасна е — въздъхна Аврора. После се обърна към Ханс.

— Наистина ли е моя?

— Само твоя, Аврора. Наследи нея и имението Дънуърли от майка си — усмихна се Ханс. — Искаш ли да погледнем вътре?

— Да, моля — отвърна Аврора.

Грония спря на прага и хвана Ханс за ръката.

— Кой е адресът на къщата?

Ханс погледна в папката си.

— Кадоган Плейс.

— О, боже! — Грония покри устата си с длан. — Прабаба ми Мери е била прислужничка тук. Лоурънс Лайл довел в нея Ана Лангдън, бабата на Аврора, когато била още бебе.

— Колко интересно. Един ден може да разкажеш на Аврора каквото знаеш за историята на семейството й. — Влязоха в притъмнелия вестибюл и Ханс подуши въздуха. — Влага — предположи той.

— Къщата е необитаема от много години.

— Знам, че Лили е живяла тук с майка си след усложненията в Ирландия — отбеляза Грония, мъчейки се да подреди парчетата на пъзела. — Когато Лоурънс Лайл починал, Себастиан, баща й, наследил къщата от брат си.

— Е, Алекзандър, Лили и Аврора не са живели тук по време на престоя си в Лондон. Алекзандър имаше много уютна къща малко по-нагоре, в Кенсингтън. Не толкова мащабна — обясни Ханс, — но определено по-приветлива.

— Като замък е! — възкликна Аврора, влизайки в елегантната гостна.

— Така е, млада госпожице — съгласи се Ханс и отвори кепенците, за да пусне слънчевата светлина. — Но ми се струва, че и в тази къща като в имението Дънуърли ще трябва да се влеят малко средства, за да се възвърне към някогашния си блясък.

Вървейки след Ханс и Аврора из множеството стаи на първия етаж, а после и на втория, Грония имаше чувството, че къщата е била потопена в желатин и запазена като реликва от една отминала епоха. Аврора се позабавлява доста с шнуровете на звънчетата за викане на прислугата, слушайки тихото им дрънчене в кухнята под краката им.

— Прабаба ми Мери е била една от прислужничките, отзовавали се, когато някой дръпнел шнура на звънчето — коментира Грония, докато слизаха по стълбите.

Като се върнаха във вестибюла, Ханс потрепери.

— Е, Аврора, по мое мнение е най-добре да считаме къщата на баща ти за твой лондонски дом — каза той, навярно подтикнат от швейцарската си склонност към реда и чистотата. — И може би да продадем тази?

— О, не, чичо Ханс, тук много ми харесва! — Тя се върна в гостната с танцова стъпка и посочи към предмета, разположен върху едно бюро. — Какво е това?

— Това, скъпа ми Аврора, е много стар грамофон. — Ханс и Грония се спогледаха усмихнато. — На такъв ние, реликвите от миналото, слушахме музика някога.

Аврора надникна към прашната плоча върху грамофона.

— „Лебедово езеро“! Виж, Грония, това е „Лебедово езеро“! Може би баба ми Ана го е слушала последно. Тя беше известна балерина, чичо Ханс.

— Не е изключено. Така, струва ми се, че видяхме всичко, каквото имаше за виждане — каза Ханс, отправяйки се към входната врата. — Сигурен съм, че реставраторите ще се избият за тази къща. Най-спокойно може да се преустрои в три или четири отделни апартамента. Мястото е доста централно. Пазарната й цена ще е милиони долари.

— Но чичо Ханс, ако реша да живеем тук, докато уча в балетното училище, много пари ли ще са нужни, за да я поосвежим?

— Да, скъпа ми Аврора, много — потвърди той.

Аврора скръсти ръце и го погледна.

— А разполагам ли с достатъчно, за да превърна това място в уютен дом?

— Да — отвърна Ханс, — но не те съветвам. Особено при положение че имаш прекрасно жилище на няколко километра от тук, в Кенсингтън.

— Не. Вече реших. Тук искам да живея. — Като излязоха на стълбището, тя се обърна към Грония, докато Ханс заключваше зад тях. — А ти какво ще кажеш, мамо? Все пак и ти ще живееш тук.

— Това е прекрасна стара къща, Аврора, и разбира се, че бих се радвала да живея тук с теб. Но както каза чичо ти Ханс, може би е по-разумно да я продадем.

— Не — отвърна категорично Аврора. — Тук искам да прекарам живота си.

Тримата си тръгнаха от къщата Кадоган и се върнаха с такси до „Клериджес“. Докато пийваха чай и хапваха кейк, Аврора нареди властнически на Ханс да се заеме с подготовката на процеса по реновирането на къщата.

— Можем да живеем в къщата на тате в Кенсингтън, докато ремонтират Кадоган. Нали, Грония?

— Ако си сигурна, че това искаш, Аврора, да. — Мобилният телефон на Грония иззвъня. — Прощавайте. — Тя излезе от салона и отиде във фоайето, за да проведе разговора насаме.

— Здравей, миличка, как е? Видяхте ли къщата?

— Да. Много е красива и невероятно голяма и има нужда от основен ремонт, за да стане обитаема. Но Аврора реши, че в нея иска да живее.

— А как мина вчерашното прослушване в Кралското балетно училище?

— Според Аврора добре, но ще знаем със сигурност до около седмица.

— А ти как си, скъпа?

— Добре съм, Мат. Липсваш ми. — На Грония още й беше трудно да му говори любовно, но й ставаше все по-лесно с всеки изминал ден.

— И ти на мен, съкровище. Но само след няколко дни идвам при вас.

— Сигурен ли си, че го искаш, Мат?

— Никога не съм бил по-сигурен. Всъщност нямам търпение да се изнеса от Ню Йорк и да започна новия си живот с двете ми момичета. И като стана въпрос, да прегърнеш другото ми момиче от мен.

— Добре.

— И Грония?

— Да?

— Няма да се откажеш от уговорката ни в последния момент, нали? Така де, не ми се иска да изоставям всичко тук, а след три месеца, когато великобританската ми виза изтече, да се окаже, че си размислила и не искаш да се женим.

— Няма да размисля, Мат — обеща му Грония. — Така или иначе няма да имам избор. Може да те изгонят от страната.

— Именно. Никакво измъкване този път. Обичам те, миличка, и съвсем скоро ще съм при вас.

— И аз те обичам, Мат. — Грония върна телефона в чантата си с усмивка и се върна в салона. Беше им отнело цяла година на кръстосване между Ню Йорк и Ирландия, за да стигнат до най-добрия вариант да съчетаят трите си живота и да изградят съвместно бъдеще. Решението беше взето, когато Аврора бе обявила, че иска да кандидатства в Кралското балетно училище, разположено в живописния парк „Ричмънд“, който се намираше в покрайнините на Лондон.

Изложбата на Грония от преди три месеца беше пожънала голям успех и тя прекарваше все повече и повече време в Лондон. В крайна сметка беше останало само Мат да си намери работа като лектор по психология, което беше постигнал преди три седмици, подсигурявайки си място в Кралския колеж в Кеймбридж. Планът им беше през дългите ваканции на Мат и Аврора от университета и балетното училище да се връщат в Дънуърли и да си почиват в красивото реновирано имение. Така Грония щеше да има възможност да работи в ателието си, а Аврора да прекарва известно време с ирландското си осиновително семейство и любимите си животни.

Грония съзнаваше каква жертва правеше Мат, напускайки Ню Йорк, но както той самият беше казал, може би Лондон беше идеалният компромисен вариант; така и двамата щяха да са на неутрална територия — тъй като не бяха лондончани — и щяха да си изградят съвършено ново бъдеще заедно.

— Току-що казвах на чичо Ханс, че ми се струва най-добре да продадем къщата на тате в Кенсингтън, когато Кадоган стане готова. Така ще си помогнем с разходите — заяви Аврора.

— Дъщеря на баща си — вдигна вежди Ханс. — Демонстрира финансова находчивост още на десетгодишна възраст. Е, Аврора, тъй като си ми клиентка, следователно и моя шефка, трябва да се придържам към желанията ти. И като твой опекун смятам, че са разумни.

— Ще отида да си напудря носа, както се изразява баба — каза Аврора.

Когато тя се отдалечи, Ханс попита Грония:

— Как е Мат?

— Благодаря, Ханс, добре е. Подготвя се да напусне апартамента си и стария си живот в Голямата ябълка.

— Голяма промяна му предстои. Всъщност и на двама ви. Но вярвам, че е за добро. Новото начало може да е много благотворно.

— Да — съгласи се Грония. — Май така и не ти благодарих, задето се оказа, че ме познаваш по-добре, отколкото аз самата познавам себе си. Помогна ми да видя грешките си.

— Пфф! Нищо не съм направил — отрече скромно Ханс. — Въпросът е не само да разпознаеш слабостите си, но и да се постараеш да ги премахнеш. А ти именно това направи, Грония.

— Е, старая се, но тази моя гордост е много упорито нещо — въздъхна тя.

— Имаш до себе си мъж, който те разбира, може би много по-добре и от преди. Мат е прекрасен човек, Грония. Грижи се за него.

— Знам, Ханс, ще се грижа за него, обещавам.

— За какво си говорите вие двамцата? — полюбопитства Аврора, връщайки се на масата. — Може ли да се връщаме в стаята? Искам да звънна на баба и да й разкажа за новата ми къща.

— Аврора ми сподели, че била решила да живее в Кадоган — каза Катлийн, когато внучка й приключи с тирадата и предаде телефона на Грония.

— Да.

— Нали знаеш, че там Мери, прабаба ти…

— Да, знам.

— Е, просто се чудех дали си запомнила, че когато Лоурънс Лайл довел бебето в дома си, наредил да съхраняват един куфар в таванската стая, докато майката не дойдела да си го вземе? Според теб дали…?

— Има само един начин да разберем — каза Грония. — Следващия път ще проверя.

 

 

Седмица по-късно, когато Мат пристигна в Лондон, Грония ги заведе двамата с Аврора в къщата Кадоган. След като малката разведе Мат из бъдещия им дом, той слезе в кухнята и прегърна Грония.

— Ей, миличка, радвам се, че не съм на твое място — изсвирука той. — Тази къща би впечатлила дори моя баща. Направо е удивителна! И ще живея в нея, без да плащам наем — усмихна се той. — Дали ще се справя?

— Е, само дето не е моя, Мат. На Аврора е.

— Само те дразня, скъпа — каза Мат и я притисна в обятията си.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против, Мат? — вдигна поглед към него Грония. — Ще се чувстваш ли удобно тук?

— Мадам — той вдигна ръце, — удава ми се възможността да живея с вас и да се занимавам с работата, която обожавам. А ако съпругата ми и дъщеря ми не са способни да ми подсигуряват определени удобства, ще го преживея.

— Хубаво. А сега би ли ме придружил до таванската стая? Нося фенерче. Искам да потърся нещо.

Аврора се беше затворила в гостната и слушаше „Лебедово езеро“ на древния грамофон, затова Мат и Грония тръгнаха сами по стълбището към най-горния етаж на къщата.

— Ето — Грония посочи към квадратната врата, изрязана в тавана, — това трябва да е.

Мат вдигна поглед.

— Ще трябва да се кача на нещо, за да я достигна.

Намериха дървен стол от една от спалните на етажа. Мат стъпи предпазливо на него, пресегна се нагоре и хвана ръждивото резе. Дръпна го и вратата се отвори с облак от прахоляк и паяжини.

— Боже, май никой не е стъпвал тук от десетилетия — каза Мат, надничайки през дупката. — Подай ми фенерчето. — Грония му го даде и той обиколи с лъча му таванското помещение. — Дано не си въобразяваш, че ще ти хареса тук горе, скъпа. Защо не ми кажеш какво търсиш, а аз ще опитам да го намеря?

— Ако съдя по описанието на майка ми, търсим малък и много стар куфар.

— Ясно. — Мат се набра на ръце и седна на ръба на отвора, провисвайки крака надолу. Моментално се чу ситно, забързано топуркане.

— Мишки, или по-лошо, плъхове — обяви Мат. — Добре ще е да кажем на отговорника за ремонтите, като намине.

— В такъв случай може по-нататък да помолим някой друг да свали всичко оттам — предложи Грония, изтръпвайки от ужас.

— В никакъв случай. Поне с това мога да помогна — усмихна й се Мат. — Ти стой там, а аз ще поогледам. — Той вдигна краката си над ръба и стана предпазливо. — Май някои от дъските са изгнили, скъпа. Леле, това място е тъпкано с разни вехтории.

Грония стоеше отдолу, заслушана в стъпките на Мат над главата си.

— Така, намерих няколко сандъка… но са много тежки.

— Не — провикна се нагоре Грония, — трябва да е малко куфарче.

— Какво толкова важно има в него? — попита той. — Божичко, тези паяжини са като от филм на ужасите! Дори аз започвам да се плаша.

Грония чуваше глухо тупане от местене на тежки предмети. Докато накрая…

— Мисля, че го намерих… поне каквото е останало от него. Ще ти го подам.

Ръцете на Мат се показаха от дупката, хванали малко куфарче с неопределим цвят заради пластовете прах по него.

— Добре, стига ми толкова. Махам се от тук. — Мат се появи с посивяла от паяжини коса. — Майчице! — възкликна той, стъпвайки на стола. — На такова нещо бих се подложил само от любов.

— Благодаря ти, скъпи — каза Грония, обръщайки вниманието си към куфара. Като избърса прахоляка от износения кожен капак, разпозна нечии бледи инициали отгоре. Мат коленичи до нея. — Това май са „Л“ и „К“ — каза тя.

— Чие е това куфарче?

— Ако е правилното — на прабабата на Аврора. Лоурънс Лайл се върнал у дома с бебе — обясни Грония, — обяснявайки на персонала си, че майката ще дойде да си вземе и Ана, и куфарчето. Така и не се появила обаче, затова Ана никога не разбрала коя е истинската й майка.

— Е, добре, но тези ръждясали закопчалки несъмнено ще ми създадат работа. Нека опитам.

В крайна сметка занесоха куфарчето в кухнята, за да намерят подходящ инструмент за отварянето му. Грония извади нож от едно чекмедже и Мат успя да се пребори със закопчалките.

— Е, готова ли си да погледнеш вътре? — попита Мат.

— Мисля, че Аврора трябва да е първа. Все пак това е нейно наследство. — Грония отиде да вземе Аврора от гостната и я доведе в кухнята на долния етаж.

— Какво е това? — попита Аврора, вперила гнуслив поглед в мръсния кожен куфар.

— Мислим, че е на прабаба ти, която така и не дошла да си го вземе. Стои тук от почти сто години — обясни Грония. — Искаш ли да го отвориш?

— Не, ти го отвори, вътре може да има паяци — сбърчи нос Аврора.

Грония го гледаше със същото нежелание.

— Разбрах, дами, явно това си е мъжка работа. — Мат повдигна внимателно капака, който се отвори със скърцане на вехта кожа, разкривайки съдържанието на куфарчето.

Тримата надникнаха вътре.

— Уф! Мирише на старо — каза Аврора. — И май няма кой знае какво.

— Май не — отвърна разочаровано Грония. В куфарчето имаше копринено вързопче — и нищо друго.

Усещайки нежеланието на момичетата си, Мат извади вързопчето и го сложи на масата.

— Искате ли да го развия?

Момичетата кимнаха.

Мат разгърна внимателно избелялата коприна.

Аврора и Грония впериха погледи в съдържанието й.

— Туфли — прошепна удивено Аврора. Взе една от обувчиците, за да я огледа. В този момент плесенясал хартиен плик политна към пода.

Грония се наведе да го вземе.

— Писмо, адресирано до… — Тя опита да разчете името, написано с избледняло мастило.

— Прилича ми на „Анастасия“ — каза Мат, надничайки над рамото на Грония.

— Ана… баба ми се казваше Ана! — каза развълнувано Аврора.

— Да. Може би Лоурънс Лайл го е съкратил — досети се Грония.

— Това е руско име, нали? — попита Аврора.

— Да. А Мери, която е отгледала Ана, още от самото начало подозирала, че Лоурънс я е довел от Русия.

— Да отворя ли писмото? — попита Аврора.

— Да, много внимателно, изглежда на път да се разпадне — предупреди я Мат.

Малките пръстчета на Аврора отвориха плика. Тя погледна думите върху листа и свъси вежди.

— Не разбирам какво пише.

— Защото е написано на руски — каза Мат иззад гърбовете им. — Учил съм го три години в гимназията, но това беше отдавна, така че съм го позабравил. Но предполагам с помощта на речник ще успея да го разчета.

— Пълен си със скрити таланти, скъпи. — Грония се обърна към него и го целуна по бузата. — Какво ще кажете да минем през някоя книжарница на път за вкъщи?

Като пристигнаха в спретнатата къща на Алекзандър в Кенсингтън, където щяха да живеят, докато тази в Кадоган беше в ремонт, на изтривалката ги чакаше друго писмо, адресирано до Аврора.

— От Кралското балетно училище е! — Аврора го взе и погледна към Грония с надежда и страх в очите. — Ето — подаде й писмото тя. — Би ли го отворила, мамо? Твърде притеснена съм.

— Разбира се. Да видим. — Грония разкъса плика, отвори листа и зачете.

— Какво пише, мамо? — Ръцете на Аврора бяха свити на юмруци под брадичката й от напрежение.

— Пише… — Грония погледна Аврора с усмивка. — Пише, че трябва да си стягаш багажа възможно най-скоро, защото са те приели в училището и започваш през септември.

— О, мамо! — Аврора се хвърли в ръцете на Грония. — Толкова съм щастлива!

— Браво, миличка — поздрави я Мат, присъединявайки се към прегръдката им.

След като се поуспокоиха, Мат се качи в спалнята на горния етаж с речника, за да опита да преведе писмото.

Аврора седеше на кухненската маса с вехтите туфли в ръце и говореше разпалено за бъдещето си, докато Грония приготвяше вечеря за трима им.

— Ще ми се Мат да слезе по-бързо. Нямам търпение да разбера коя е била прабаба ми. Особено днес, когато вече съм сигурна, че ще тръгна по нейните стъпки — добави тя.

— Е, много неща не знаеш за историята на семейството си, Аврора. Един ден ще ти разкажа всичко. А най-странното е, че в продължение на почти сто години съдбите на твоето и моето семейство са били преплетени. Мери, прабаба ми, осиновила Ана, твоята баба.

— Боже мой! — ококори очи Аврора. — Какво съвпадение, нали? Защото и ти направи същото с мен, мамо.

— Да, така е.

Грония целуна нежно главата на Аврора.

Два часа по-късно Мат слезе при тях и обяви, че е успял да преведе по-голямата част от писмото. Подаде на Аврора лист с напечатан текст.

— Заповядай, мила моя. Преводът не е идеален, но направих всичко по силите си.

— Благодаря ти, Мат. Да го прочета ли на глас? — предложи Аврора.

— Ако искаш — отвърна Грония.

— Добре. — Аврора се прокашля. — И така.

Париж,

17 септември 1918 г.

Безценна моя Анастасия,

Ако четеш това, значи вече не съм на този свят. Помолих моя скъп приятел Лоурънс да ти даде това писмо, ако не се върна да го взема и когато си достатъчно голяма, за да го разбереш. Не знам какво ти е казал за майка ти, но най-важното е, че те обичам повече от всеки друг. Затова, тъй като свидната ни Русия е в хаос, исках да подсигуря безопасността ти. Скъпа моя, щеше да е най-лесно да придружа Лоурънс в Англия, да избягам от опасността, както сториха много от съотечествениците ми. Но имам причина да се върна от Париж в родината ни. Баща ти е изложен на голям риск. Дори не знам дали още е сред живите. Затова трябва да се върна при него. Знам, че има опасност незабавно да ме арестуват или дори да ме накажат със смърт, но се моля когато ти, моя Анастасия, пораснеш, да изпиташ удоволствието и болката от това да обичаш истински един мъж.

Баща ти произлиза от най-великото семейство в Русия, но трябваше да пазим любовта си в тайна. Със срам в сърцето ти разкривам, че беше женен, когато се запознахме.

Ти си плодът на силната ни любов.

Сигурно виждайки обувките, с които придружавам това писмо, си се досетила, че съм балерина. Някога танцувах в трупата на „Киров“ и съм известна в родната ни страна. Така се запознах с баща ти. Запленен от изпълнението ми в „Умиращия лебед“, той се влюби в мен.

Сега съм в Париж, защото знаех, че връзката ми с Императорското семейство е изложила и двете ни на голяма опасност. Затова подписах договор с трупата „Бале Рус“ на Дягилев, за да получа шанса да напусна Русия и да те отведа на безопасно място.

Приятелят ми Лоурънс, един истински английски джентълмен (струва ми се, че и той е малко влюбен в мен!), се прояви като мой спасител и обеща да те отведе в Лондон, където да се погрижи за теб.

Скъпоценно мое дете, искрено се надявам лудостта в страната ни да стихне скоро. Тогава ще мога да дойда в Лондон, да те върна в обичаната ни родина и да те запозная с баща ти. Но знам, че докато там цари такъв ужас, трябва да пожертвам собствените си чувства и да те изпратя надалеч.

Бог да е с теб, съкровище мое. След няколко часа Лоурънс Лайл ще дойде да те отведе на сигурно място. Само съдбата може да реши дали някога ще се видим отново, затова ти казвам сбогом, моя Анастасия, и дано познаеш щастие.

Никога не забравяй, че си рожба на истинска любов.

Твоя любяща майка,

Леонора

В кухнята се спусна тишина.

Мат се прокашля и тайничко избърса една сълза от окото си.

— Ех — пророни той, не знаейки какво друго да каже.

Грония прегърна Аврора с мокро от сълзи лице.

— Не е ли… красиво, Грония? — прошепна Аврора.

— Да, красиво е — съгласи се тя.

— Леонора е загинала, като се е върнала в Русия, нали?

— Да, така мисля. Щом е била известна, може да разузнаем какво й се е случило. И кой е бил бащата на Анастасия — потопи се в размисли Грония.

— Ако бащата на Анастасия е бил член на руското императорско семейство, знам, че всички са били разстреляни скоро след като Леонора е написала това писмо — обясни Мат.

— Леонора е можела да оцелее, да избяга с бебето и Лоурънс в Англия — каза Аврора. — Но не го е направила, защото много е обичала таткото на Анастасия — поклати глава тя. — Била е изправена пред ужасяващ избор и е дала рожбата си на непознат.

— Да — каза Грония, — но си мисля, скъпа, че едва ли е очаквала да умре. Всички взимаме решенията си с вярата, че ще живеем вечно. Направила е всичко по силите си, за да подсигури безопасността на Анастасия.

— Не знам дали аз бих постъпила така смело — въздъхна Аврора.

— Е — обади се Мат, прегръщайки силно Грония и целувайки главата на Аврора, — така е, защото още не си научила какво сме готови да жертваме ние, хората, в името на любовта. Прав ли съм, Грония?

— Да — усмихна му се тя, — прав си.