Лусинда Райли
Момичето на скалата (32)

27

Аврора не демонстрира никаква горест, нито пък й се примоли да не я напуска, когато Грония я остави пред училището на сутринта.

— Днес ще се запозная с новата ти бавачка — обясни й Грония. — Казва се Линдзи и по думи на баща ти е прекрасно момиче. Знаеш, че само такова би наел да се грижи за теб.

Аврора кимна с глава.

— Знам.

— И знаеш, че ще съм на един хвърлей разстояние от теб, във фермата. И можеш да ни идваш на гости колкото пъти поискаш.

— Да.

— Довиждане, скъпа. Ела да ме видиш при първа възможност.

— Добре. Довиждане, Грония. — Аврора й се усмихна, завъртя се на пета и влезе в училището.

Линдзи, местната гледачка, която Алекзандър бе наел, й се стори мила, опитна и добре осведомена.

— Свикнала съм да гледам деца по домовете им, така че няма проблем, Грония — увери я тя.

— Да, сигурна съм, че ще се справиш много по-добре от мен. Аз съм просто аматьорка, която отговаряше за малката, докато баща й намери постоянна бавачка.

Въпреки това Грония бе настояла да обясни на Линдзи за всички нужди и желания на Аврора. Къде беше мястото на плюшеното мече, как обичаше да я завиват, че имаше гъдел от дясната страна на вратлето си…

Грония бе помолила Шейн да дойде да я вземе. Отпътува от къщата на хълма с облекчение и лошо предчувствие в еднакви дози.

 

 

Бяха минали три дни, откакто Грония си беше тръгнала и всички в дома й бяха на тръни в очакване да зърнат дребната, грациозна фигура на Аврора да подскача по алеята към тях. Досега не ги беше навестила нито веднъж.

— Сигурно е спокойна и щастлива с новото момиче — коментира Катлийн.

— Да — отвърна вяло Грония.

— Ще дойде, когато се почувства готова, така че не се тревожи. Децата са жилави, а Аврора определено е едно от най-силните, които познавам.

— Да — повтори Грония.

Но и двете не вярваха в думите й.

По-късно същата вечер мобилният телефон на Грония иззвъня. Беше Линдзи.

— Здравей — каза Грония, затваряйки кухненската врата след себе си, за да се усамоти във всекидневната. — Как си живеете двете?

— Мислех, че се разбираме. Докато не отидох да я взема от училище следобеда и не я намерих там.

— Как така не си я намерила?

— Изчезнала е. Учителката й каза, че както я е гледала на игралната площадка, така в следващия момент просто я нямало.

— Божичко — пророни Грония с препускащо сърце. Погледна часовника си. Беше шест часа без десет минути. Тоест Аврора беше в неизвестност от два часа. — Къде я търсихте?

— Навсякъде. Исках… — Грония долови отчаянието в гласа на Линдзи — … исках да те питам дали се сещаш за някое специално място, на което би отишла, или човек, при когото би се скрила. Помислих си… тоест надявах се да е при теб.

— Не, макар че възнамерявам да огледам къщата и оборите. Може да се е промъкнала откъм полето, без да забележим. Там ли е Алекзандър?

— Днес замина за Корк и още не се е върнал. Звънях му на мобилния няколко пъти, но не отговаря.

— Отиде ли до скалите?

— Да, но и там няма следа от нея.

Грония се въздържа да я попита дали бе погледнала камъните отдолу.

— Ясно. Защо не огледаш къщата и градината още веднъж, а аз ще проверя из фермата? Ако не я намериш, просто стой там, защото може да се върне. Ще ти звънна, ако я открия или ми хрумне нещо. Доскоро.

Грония изпрати Шейн да погледне в оборите, а Джон взе ленд роувъра и тръгна да обикаля полето около фермата. Катлийн, чувствайки се с вързани ръце, излезе в градината и завика безполезно името й.

Шейн пресрещна Грония във вътрешния двор.

— Боя се, че няма и следа от нея — докладва той. — Но май и любимото й кученце е изчезнало.

— Сериозно?

— Може да е съвпадение, но смяташ ли, че Аврора би дошла да го вземе?

— Ако Лили я няма, значи е идвала дотук — потвърди Грония, успокоена от факта, че имаше поне някаква улика за скорошното местонахождение на детето, което й даде надежда, че се беше запътила нанякъде с кутрето, а не лежеше мъртва, с изпотрошени кости на брега под скалите. — Тръгвам с колелото нагоре по скалната алея. А ти защо не поемеш в обратната посока, към Клон? — предложи Грония, взимайки ръждясалия велосипед, облегнат на стената на обора.

— Добре — съгласи се Шейн, взе другото колело и го яхна. — Взел съм си телефона, татко също носи своя. Мама ще остане тук, защото не е изключено малката да се появи у нас.

Два часа по-късно семейство Райън се събраха в кухнята. Никой от тях не бе намерил нито следа от Аврора.

— През цялото време си блъскам мозъка да се сетя за някое скривалище, където може да се е скатала — каза Катлийн, кръстосвайки нервно из кухнята. — Пресвета Богородице! Ако се е случило нещо с клетото дребосъче, направо ще…

— Не трябва ли да се обадим в полицията? — предложи Джон.

— Линдзи каза, че е успяла да се свърже с Алекзандър и той се прибира от Корк. На него се полага да вземе това решение. — Грония топлеше ръцете си на кухненската печка.

— Някой да иска чай? — попита Катлийн.

— Да, съкровище, благодаря — обади се Джон. — Осемгодишно момиченце с куче в ръце няма да стигнат далеч без транспорт, нали така? Все някой ще ги мерне. Едва ли е взела пари. Сигурно ще се върне, като огладнее — опита се да разсъждава логично той.

— Е, онова кутре няма да е много доволно без млякото на мама — добави Шейн.

Грония почти не ги слушаше. Умът й препускаше през спомените от миналите десет седмици, мъчейки се да засече някое място, към което Аврора би се отправила. Дочу скърцането на чакъл под автомобилни гуми и видя колата на Алекзандър. Той изскочи от шофьорското място и тръгна към вратата на кухнята. Като влезе, цялото семейство видя сивкавия оттенък на страха по изнуреното му лице.

— Извинявайте, че влетявам така, но Линдзи каза, че всички сте се спуснали да издирвате Аврора. Някакви новини?

— Не, Алекзандър, засега нищо. Търсихме къде ли не. Това е майка ми, между другото, а това са баща ми и брат ми, Шейн — добави Грония.

— Приятно ми е да се запознаем. — Вежливият отговор напусна устата на Алекзандър механично. — Нещо друго?

— Ами, струва ни се, че е взела любимото си кутре, така че поне не е сама — обади се Шейн.

— Заповядай, момко. — Катлийн подаде на Алекзандър чаша горещ чай. — Изпий го, сложила съм ти повечко захар.

— Благодаря. Казвате, че е взела кученцето? Значи…

— Значи е идвала насам, сър — довърши Джон.

Искра на облекчение просветна в очите на Алекзандър.

— Е, и това е нещо. Колко далеч може да стигне малко момиченце с кутре за няколко часа?

— Не много далеч — успокои го Катлийн.

— Питахме се, сър, дали не е време да се обадим в полицията — вметна Шейн.

— Още не — побърза да откаже Алекзандър, — но ако не я намерим в следващите няколко часа, май ще се наложи.

— Така, ако не възразявате, ще пусна мълвата сред съседните фермери — каза Джон. — Може поне да хвърлят по едно око из оборите и имотите си, докато не се е мръкнало.

— Добра идея, слънце — съгласи се Катлийн, а Джон стана и излезе от стаята. Тя заби поглед в чашата си. — Знаете ли, наречете го предчувствие, но ми се струва, че малката госпожица е някъде наблизо.

— Инстинктът почти никога не те лъже, мамо. — Шейн кимна окуражително на Алекзандър. — Въпросът е къде точно?

 

 

След още няколко безплодни обиколки по скалите, близките обори и полета, Алекзандър се предаде и заяви, че е време да се свържат с полицията.

Грония излезе навън и застана на ливадата пред къщата. Небето вече беше съвършено черно и нито луната, нито звездите им помагаха да открият изчезналото дете.

— Къде си, миличката ми? — прошепна тя в мрака и закрачи тревожно нагоре-надолу. Нещо се беше загнездило в дъното на съзнанието й и отказваше да изплува на бял свят. Докато не проблесна пред очите й най-внезапно. Грония се обърна на пета и се втурна към кухнята. Алекзандър току-що беше приключил разговора си с полицейското управление.

— До десет минути ще са в имението Дънуърли, за да съберат сведения. Най-добре да вървя.

— Алекзандър, къде е погребана Лили?

Алекзандър се обърна бавно към Грония.

— В двора на местната църква. Мислиш, че…

— Може ли да отидем с твоята кола?

— Да.

Не му беше нужно повече убеждаване. Двамата изхвърчаха от къщата, качиха се в колата на Алекзандър и отпрашиха към църквата на Дънуърли, самотно сгушена от едната страна на хълма.

— Лили открай време казваше, че именно там искала да я погребат — наруши мълчанието помежду им Алекзандър. — Че оттам щяла да й се разкрива най-живописната гледка, на която щяла да се любува цяла вечност.

Паркираха встрани от пътя и осветявайки пътя си с фенерчето, което Алекзандър бе извадил от жабката на колата, минаха през скърцащата порта от ковано желязо и се озоваха в двора на църквата.

— Гробът й е вляво, в края на двора. — Алекзандър я поведе предпазливо покрай другите парцели.

Когато наближиха мястото достатъчно, че да осветят с фенерчето надгробната плоча на Лили, Грония притаи дъх. А там, скътана между дивите цветя и бурените, избуяли върху гроба, лежеше Аврора. В ръцете й спеше дълбоко кутрето Лили.

— Слава богу — преглътна сухо Алекзандър.

Грония забеляза, че е на ръба на сълзите от облекчение. Той се обърна и сложи ръка върху рамото на Грония.

— Благодаря ти, Грония, че познаваш дъщеря ми по-добре от мен самия.

Алекзандър пристъпи на пръсти към Аврора, наведе се и внимателно я взе в ръцете си. Очите на Аврора се поотвориха и тя се усмихна на баща си.

— Здравей, тате — каза свенливо детето.

— Здравей, скъпа. Ще те отведем вкъщи и ще те пъхнем на топло в леглото ти.

Тръгнаха към колата, Грония седна на задната седалка и Алекзандър сложи Аврора в скута й.

— Здравей, Грония — усмихна й се Аврора. — Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Как ме намери, тате? — попита тя.

— Не бях аз, скъпа — каза Алекзандър, потегляйки нагоре по хълма към имението Дънуърли. — Грония се досети къде си.

— Да. Така и предположих. — Аврора звучеше почти самодоволно. — Тя ми е като истинска майка. Обичам те, Грония — каза тя. — Няма да ме изоставиш пак, нали?

Грония отвърна на отчаяния поглед на Аврора, пое си дълбока глътка въздух и каза:

— Не, скъпа, никога повече няма да те изоставя.

 

 

По-късно, след като настаниха Аврора в леглото й с бутилка топла вода под завивките, за да се стопли, след като Шейн взе кученцето, за да го върне при майка му, а Алекзандър се обади в полицията, за да ги уведоми, че са намерили Аврора невредима, той предложи на Грония да изпият по бренди в кухнята.

— Благодаря. — Грония седна изтощено, стиснала чашата между дланите си.

— Изпратих Линдзи у дома. Живее с майка си в Скибърийн — обясни Алекзандър. — Беше доста уплашена. — Той седна уморено до Грония. — Боже, колко ми олекна. Поне Аврора изглежда относително невредима. Позамръзнала, но невредима — повтори той.

— Да. Най-лошото беше, че за миг си помислих… — Грония впери поглед в Алекзандър и той кимна, извръщайки очи към скалите.

— Аз също. — Той се пресегна към ръката на Грония. — Не мога да ти обясня колко благодарен съм ти, че я намери. Ако бях загубил Аврора… — Алекзандър поклати глава. — Мисля, че това щеше да е краят ми.

— Да, сигурна съм.

— Грония, чуй какво — подхвана Алекзандър с напрегнат тон, — Аврора е разкошно, добродушно и умно момиченце. Но освен това е не по-малка манипулаторка от майка си. Тазвечерната й изява беше зов за помощ, и не мисля, че беше насочен към мен. За теб го е направила. Моля те, не се поддавай на емоционалния й шантаж.

— Не мисля, че го е направила с такава цел, Алекзандър.

— Вероятно не — съгласи се той. — Но това е детинският й опит да те върне. Фактът, че те е обикнала толкова силно е доказателство за това колко добре си се грижила за нея. И за това, че ти има пълна вяра. Но, и подчертавам „но“-то, не бива да се повлияваш от манипулациите й. Нямаш абсолютно никакви задължения към дъщеря ми. И не искам по никакъв начин да осуетява плановете, които навярно си изградила.

Какви планове? — помисли си Грония, успявайки да се съсредоточи единствено върху физическата близост на Алекзандър и ръката му върху нейната.

— Разбирам те, Алекзандър, и оценявам благородството ти. Проблемът обаче е там — въздъхна Грония, — че и аз я обичам.

— Ще повторя: не носиш никаква отговорност за нея. Това е моя работа.

— А какви са твоите планове, Алекзандър? — Грония го погледна право в очите, решена да научи в името на всички им.

— Ами… — Алекзандър свали ръката си от нейната, въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си. — Грония, трябва да ти призная нещо.

— Слушам те — поощри го тихо тя.

Той се обърна към нея и взе двете й ръце в своите. Впери поглед в лицето й, но в последния момент размисли и поклати глава.

— Не мога.

Брендито бе посмекчило обичайната сдържаност на Грония. Сега беше неин ред да стисне ръцете му.

— Моля те, Алекзандър, кажи ми.

Той се приведе към нея, допирайки колене до нейните, и остави нежна целувка върху устните й.

— О, боже — пророни той и я целуна отново. — Грония… прелестна си.

С тези думи я придърпа в обятията си и я целуна истински. Тя усети как ароматът му, интензивен и така желан, я обгръща отвсякъде. Собствените й ръце обхванаха тялото му и тя се притисна към него, впивайки устни в неговите със същата страст. След миг обаче той се откъсна внезапно от нея.

— Съжалявам! Не мога… не бива да го правя. Не е справедливо спрямо теб. Каквито и чувства да изпитвам към теб, аз… — Той стана рязко, а съвършените му черти се сбърчиха в гневна гримаса. Взе чашата си с бренди и я запрати към стената. Парчетата стъкло се поръсиха елегантно по пода.

Грония го гледаше с изумление и ужас.

— О, боже! Извинявай… — Той седна и отново я прегърна. После я отдалечи внимателно от себе си и впи поглед в очите й. — Нямаш представа колко ми е трудно.

— Защо не опиташ да ми обясниш? — съумя да отвърне трезво Грония.

— Искам. Но не мога. — Той взе пръстите й, преплете ги със своите и се приведе да целуне лицето й отново. — Само да знаеше какви мисли ми минават през главата… как ме омагьосваш с красотата си… с човечността си, със сърдечността си, с добротата и живостта си. И едва ли някога ще мога да ти се отплатя за онова, което даде на Аврора. Умирам от желание да те грабна в ръце и да те отведа в стаята си. — Той проследяваше контурите на лицето й с връхчетата на пръстите си. — Но повярвай ми, Грония, за теб е най-добре да избягаш от тая прокълната къща. Да се върнеш към някогашния си живот и да го прекараш другаде. Да забравиш двама ни с Аврора и…

— Алекзандър — каза немощно Грония, — звучиш като герой от филмова сцена. Моля те, престани. Така до никъде няма да стигнем.

— Да, права си. Лили винаги ми е казвала, че имам драматична жилка в характера си. Извинявай. Но преживяхме доста драматична вечер. — Той се усмихна мрачно.

— Да, така е.

Алекзандър извърна поглед от нея.

— Утре трябва да замина. Мисля, че трябва да го отложа заради Аврора.

— Колко време ще отсъстваш? Повече от два месеца ли?

— В най-лошия случай може и да е много по-дълго от това.

— Виж какво, имам едно предложение — каза Грония.

— Какво?

— Вероятно тази вечер забеляза колко привързани са роднините ми към Аврора. Как ти звучи да я вземем при нас, докато теб те няма? Така ако в даден момент реша, че искам да се върна към някогашния си живот в Ню Йорк, Аврора поне ще знае, че семейството ми е наблизо. А като се върнеш, ще можеш да прецениш положението трезво.

— Дали родителите ти ще са съгласни?

— След тазвечерното представление — вдигна вежди Грония — май е съвсем очевидно, че не биха възразили. Още не съм им родила внуци, така че явно са осиновили Аврора.

— Е… този сценарий е направо мечта. — Изопнатото му лице се поотпусна малко. — Ще съм спокоен, ако знам, че Аврора живее в истинско семейство. Естествено, ще покрия всички разходи за теб и семейството ти.

— Добре. Сутринта ще звънна на майка ми, за да проверя дали е съгласна, но съм сигурна, че ще бъде. — Още й се виеше свят от множеството емоции, които й се бяха струпали тази вечер. А променливото поведение на Алекзандър я бе изтощило. — Ако нямаш нищо против — каза тя, ставайки, — ще отида да си легна. Грохнала съм от умора.

— Разбира се. Убийствена нощ беше. В която, бих добавил, ти си героинята.

— Благодаря ти. Лека нощ, Алекзандър.

Той я погледа как отнася чашата от питието си в мивката, изплаква я и прекосява кухнята на път към вратата.

— Грония?

— Да?

— Моля те, прости ми. При други обстоятелства…

Тя се обърна към него и кимна с глава.

— Разбирам — излъга.