Лусинда Райли
Момичето на скалата (44)

Аврора

Да. Знаех.

Макар че е почти невъзможно да обясня „как“. Ако заявя, че съм чувала гласове, почти несъмнено — и напълно основателно — ще помислите, че съм също толкова лабилна психически, колкото горката ми майка, Лили. Да кажем, че просто съм имала „предчувствие“. Случва се на много хора, нали?

Въпреки това шокът беше покъртителен, най-вече защото всичко вървеше прекрасно. Грония току-що се бе омъжила за баща ми — нещо, за което си бях мечтала, и да, което умишлено бях подпомогнала.

Скокът от радост към тъга беше мигновен. Нямах време да се поотпусна, да се насладя на щастието си поне за няколко месеца, седмици дори.

Татко ми бе направил всичко по силите си да ми подсигури бъдеще, омъжвайки се за Грония и улеснявайки по този начин осиновяването ми. Демонстрирал ми беше любовта си практически, както често правят мъжете. Но наистина ми се ще да се бяхме сбогували лично, колкото и зле да беше изглеждал.

Щях да го понеса, защото през цялото време знаех, че е тежко болен. А и ако обичаш някого, не те е грижа как изглежда… по-важното е да почувстваш „същността“ му за последен път.

Като се замисля, едва ли на Грония й е било по-лесно. Животът й бе попаднал във водовъртежа на семейната ни буря, бе оформен от отчаяния стремеж на един баща да защити обичната си рожба.

Наскоро прочетох една книга, чийто автор обясняваше как душите пътували на „групи“ през времето. Променяли ролите си, но невидимата връзка помежду им неминуемо ги съединявала.

Може би това обяснява защо Катлийн беше уверена, че историята се повтаря с Грония и мен. Все пак тя беше добродушна жена, нуждаеща се от дете, в което да влее любовта си, когато ме срещна, а аз бях „сирачето“, което взе под крилото си. Искрено се надявам, читателю, да не съм постъпвала толкова коравосърдечно с нея, колкото баба ми Ана с Мери. Будистите вярват, че се връщаме на земята, докато не научим урока си, и ми се ще да кажа, че винаги съм се отнасяла към Грония с благодарност и любов. Понеже, ако трябва да съм откровена, ми се иска да премина към следващото ниво. Идеята за нирвана ми звучи много примамливо. Може и да има още какво да се желае, но винаги съм се старала да бъда добър човек. А определено вече се нуждая от ново, по-силно тяло…

Сега ще се върна към Ню Йорк и бъркотията, в която Мат превръща живота си.

На този етап най-категорично мога да заявя, че нещата хич не вървят на добре. Въпросът е способен ли е Мат да ги нареди…