Лусинда Райли
Момичето на скалата (13)

11

През първите няколко седмици животът в дома „Кадоган“ беше безкрайно вълнуващ за Мери. Прислугата се държеше на ниво, въпреки че господарят го нямаше. Очите й поглъщаха с удивление просторните, чудно хубави стаи, огромните им прозорци, закрити с плътни жакардени завеси, фино изработените мебели и гигантските камини с елегантни огледала над тях.

Като се изключеха неспирните шеги за ирландския й произход, останалите членове на персонала се държаха приятелски с нея. Нанси се оказа добър екскурзовод за Лондон, тъй като бе прекарала целия си живот в града. Качи Мери на трамвая и я заведе до площад „Пикадили Съркъс“, където похапнаха печени кестени под статуята на Ерос, а после се разходиха по прочутата алея в парка „Сейнт Джеймс“, стигайки до Бъкингамския дворец. Пиха чай с кифлички в „Лайънс Корнер Хаус“, където няколко млади войници им „хвърляха погледи“, както се изрази Нанси. Тя самата много настояваше и те да им хвърлят по един, но Мери не даваше и дума да стане.

Този нов, вълнуващ свят безкрайно й допадаше. Ярките светлини и глъчката на Лондон те караха да забравиш, че страната е във война. До този момент вътрешните части на Великобритания оставаха незасегнати и с изключение на изненадващи явления като това да видиш жени да карат трамваи и автобуси и да работят зад тезгясите в баровете градът беше непроменен.

Поне докато не пристигнаха цепелините.

Една нощ Мери и всички жители на града се събудиха от оглушителна експлозия и научиха новината, че германците бяха бомбардирали Ийст Енд^[1], избивайки двеста човека. И така, най-внезапно, Лондон се превърна в същински кошер: на хоризонта се издигнаха баражни балони, по покривите на високите сгради наизскачаха тъмните профили на картечници, а в мазето на всяка къща започнаха да се предприемат мерки за защита от по-нататъшни нападения.

През лятото на 1917-а, когато Мери вече беше прекарала повече от година в Лондон, сирените за въздушна тревога вече виеха редовно. Чуеха ли паническия им глас, служителите на къщата се свираха в мазето, където ядяха бисквити и играеха карти, докато изстрелите трещяха над тях. Госпожа Карадърс седеше на дървен стол, донесен от кухнята, и гаврътваше потайно от манерката си за успокояване на нервите. Но дори в най-ужасните моменти, когато Мери имаше чувството, че някой от цепелините е надвиснал точно над главите им и когато наблюдаваше страха по осветените от свещи лица край себе си, не се чувстваше уплашена. Напротив, чувстваше се… неуязвима — сякаш случващото се наоколо не можеше да я засегне.

Една сутрин през пролетта на 1918-а Мери най-сетне получи писмо от Шон. Макар и отдавна да му беше казала за новия си адрес, още не й беше писал. Нямаше представа къде е и дали изобщо е жив. Смъмряше се всеки път, когато двете с Нанси се наконтваха в почивния си ден и излизаха из града. Гризеше я съвестта заради момичешкото хихикане и най-вече заради чувството за свобода, което я изпълваше в големия метрополис, където като че ли нямаше невъзможни неща.

И заради това, че, ако трябваше да е откровена пред себе си, вече почти не си спомняше лицето на Шон.

Сега отвори писмото му и зачете:

Франция

17 март

Мила моя Мери,

Пиша ти, за да те успокоя, че съм добре, макар и да имам чувството, че тази война продължава цяла вечност. Скоро ще получа едноседмичен отпуск, а от писмата ти знам, че вече работиш в Лондон. Като пристигна там, ще те намеря.

Мери, любима, и двамата трябва да храним надежда, че войната ще приключи скоро и ще можем да продължим със съвместния си живот в Дънуърли.

Ти си единственото нещо, което ми помага да оцелея тук.

С всичката ми любов,

Шон

Мери препрочете писмото пет пъти. После вторачи мълчалив поглед във варосаната стена срещу леглото си.

— Какво има? — попита Нанси, наблюдавайки я замислено.

— Приятелят ми Шон. Скоро ще го пуснат в отпуск и ще дойде да ме види.

— Майко мила! — възкликна Нанси. — Значи все пак не е плод на въображението ти.

Мери поклати глава.

— Не. Истински е.

— И явно не го ловят нито куршуми, нито шваби, щом цели три години е оживял в окопите. Повечето войници не преживяват дори първите няколко седмици. Ама че си щастливка, щом момчето ти е останало невредимо. А ние, другите момичета, какво да правим, а? Един господ знае колко хиляди младежи ни е отнела тая проклета война. Всичките до една ще си умрем стари моми. Радвай се на мъжа си, късметлийке такава! — посъветва я Нанси.

 

 

Няколко седмици по-късно Мери подклаждаше огъня във всекидневната, когато Сам, лакеят, подаде глава през вратата.

— Мери, търси те един господин на име Райън. Изпратих го да влезе откъм слугинския вход.

— Благодаря ти, Сам — отвърна Мери.

Краката й трепереха, докато слизаше по стълбите на път към миналото си, молейки се в кухнята да няма никой, за да види Шон насаме поне за малко. Прислужниците обаче, отегчени от монотонното си ежедневие, не можеха да пропуснат такова събитие. Следователно всички се бяха стекли в кухнята.

Мери тръгна с бърза крачка към задната врата, надявайки се да я достигне първа, но Нанси я беше предварила. Стоеше с ръце на хълбоците и се усмихваше на измършавелия, почти неузнаваем войник на прага.

— Този младеж тук се казва Шон — обърна се към нея Нанси, — и май иска да говори с теб.

— Благодаря ти — каза Мери.

— Може да е ирландец, ама хваща окото — изшушука й Нанси, връщайки се в кухнята.

Мери погледна Шон в очите за пръв път от три години и половина.

— Мери, моята Мери, направо не мога да повярвам, че стоиш пред мен. Ела, прегърни годеника си — каза той с пресекващ от емоции глас.

Мери влезе в отворените му обятия. Миризмата му беше различна, но и толкова позната. Мери усещаше кокалите му до себе си.

— Мери — пророни нежно той, — наистина си ти, наистина си в Лондон. И те държа в ръцете си… не можеш да си представиш колко пъти съм си мечтал за това. Нека те погледна. — Шон хвана раменете й и я огледа. — Боже мой, станала си още по-красива.

Той й се усмихваше с преливащи от нежност очи.

— Не говори глупости — изчерви се Мери, — същата съм си като преди!

— Можеш ли да се измъкнеш днес? Ще имам само две нощи в Лондон, преди да отпътувам.

Мери го погледна несигурно.

— Днес не е почивният ми ден, Шон. Но ще попитам госпожа Карадърс дали може.

Тя понечи да се върне в кухнята, но Шон я спря.

— Ти отиди да се подготвиш. Аз ще питам икономката. Не много хора в Лондон могат да устоят на молбата на войник.

И наистина, когато Мери се върна в кухнята с най-хубавата си пола и нова шапка, Шон седеше на масата с джин в ръка, а госпожа Карадърс и останалите прислужници попиваха жадно историите му за живота на фронта.

— Никой нищо не ни казва — оплака се госпожа Карадърс. — Не знаем какво се случва наистина, пълнят ни ушите само с онова, което искат да чуем.

— Е, госпожо Карадърс, бих казал, че до шест месеца ще им разкажем играта. Швабите определено претърпяват повече загуби от нас. Научихме се как да се бием с тях. Отне ни доста време, но бих казал, че вече вървим към победата.

— Да се надяваме — коментира пламенно госпожа Карадърс. — Кризата започва да се усеща все по-силно и вече едвам се изхранваме.

— Не се бойте, госпожо Карадърс. Храбри войници бранят нацията ни и лично ще се погрижа на масата ви да има печена гъска за следващата Коледа — добави Шон, смигвайки.

Госпожа Карадърс се изкиска и вдигна поглед към Мери.

— Добро момче си намерила, млада госпожице, от мен да знаеш. Тръгвайте най-добре. Сигурна съм, че не искате да пилеете повече от времето си в разговори с дърта кокошка като мен!

— Вие пък, госпожо Карадърс, точно за спокойствието на дами като вас се бием на фронта. — Шон погледна към Мери с усмивка. — Готова ли си?

— Да. — Мери се обърна към госпожа Карадърс. — Кога ще съм ви нужна?

— Не бързай, скъпа. Сигурна съм, че Нанси няма да има нищо против да поеме и твоите задължения този път, нали, Нанси?

— Разбира се, госпожо Карадърс — съгласи се неохотно Нанси, очевидно разочарована от стечението на обстоятелствата.

— Много мило от ваша страна да пуснете Мери, госпожо Карадърс. Обещавам да ви я върна до десет часа и нито минута по-късно — добави Шон.

— Както казах, няма нужда да бързате — повтори дружелюбно госпожа Карадърс.

Мери и Шон излязоха от къщата и спряха насред задната алея.

— Бях забравила колко очарователен можеш да бъдеш, Шон Райън — коментира Мери, вперила възхитен поглед в него. — Успя да размекнеш дори закостеняла тиранка като началничката ми. Къде искаш да отидем?

Шон сведе поглед към нея и сви рамене.

— Предполагам ти познаваш Лондон по-добре от мен. Ще оставя избора на теб.

— Добре, в такъв случай предлагам като начало да отидем на някое тихо местенце. Какво ще кажеш да се разходим до близката градинка, където никой няма да ни се пречка?

Шон взе ръцете й в своите.

— Не ме интересува, стига да мога да се любувам на разкошните ти очи.

Пресякоха пътя, отвориха желязната врата на градинката и седнаха на една пейка.

— О, Мери. — Шон целуна ръцете й. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Аз… — Думите му секнаха внезапно и като че ли онемя до нея.

— Какво има, Шон?

— Ами…

И тогава зарида. Мощни, покъртителни вопли разтресоха тялото му. Мери го гледаше ужасено, не знаейки какво да каже, нито как да му помогне.

— Съжалявам, Мери, много съжалявам… — Шон избърса грубо сълзите с една от големите си ръце. — Излагам се, знам, но адът… адът, който преживях… а сега си пред мен, по-красива от всякога. Просто… — раменете му се тресяха от емоции — … не мога да го обясня.

— Може би е най-добре да ми разкажеш, Шон. Не знам дали ще мога да ти помогна, но поне ще те изслушам — каза с нежен глас Мери.

Шон поклати глава.

— Заклех се пред себе си, че няма да го правя, няма да рухвам, като те видя, но… Мери, как да ти опиша какво преживях? Колко пъти се молех да умра, защото животът е… — гласът му пресекна, — … нетърпим.

Мери помилва утешително ръката му.

— Шон, тук съм и можеш да ми кажеш всичко, наистина.

— Смрадта, Мери, миризмата на гниещи трупове… изпълва ноздрите ми дори сега. Части от човешки тела… накъдето и да погледнеш, търкалят се в калта, а живите ги газят. И миризмата на барут и боен газ, и неспирните, смразяващи кръвта гърмежи, по цял ден, по цяла нощ, безспир. — Шон зарови лице в дланите си. — Няма почивка, Мери, няма почивка. И всеки път, покажеш ли се от окопите, знаеш, че в най-добрия случай ще загубиш приятелите си, а в най-лошия — живота си. И си мечтаех да умра! Поне така щях да се измъкна от пъкъла, в който се мъчех цели три години и половина!

Мери се взираше потресено в него.

— Шон, на нас ни казват само че момчетата ни се справяли чудесно. Че сме побеждавали.

— О, Мери. — Сълзите му бяха пресъхнали, но още не вдигаше глава от ръцете си. — Разбира се, че няма да ви кажат и дума за всичкото страдание на фронта. Та кой щеше да влезе в окопите, знаейки истината? — Внезапно Шон вдигна поглед към нея. — Аз също трябва да си мълча.

— Шон — Мери протегна ръка и го замилва по главата, усещайки твърдата му коса под пръстите си, — постъпваш правилно като ми казваш. Все пак ще се оженим веднага щом този ужас приключи. А ми се струва, че няма да продължи още дълго, нали така?

— Мисля си същото всеки божи ден от три години и половина насам, Мери, а още съм там — отвърна безнадеждно той.

Двамата се умълчаха за момент.

— Знаеш ли, Мери — подхвана накрая Шон, — вече не помня за какво се бием. И не знам дали имам сили да се върна на фронта.

— Съвсем скоро ще се махнеш оттам — продължи да милва косата му Мери — и ще се върнем у дома в Дънуърли, в новата ни къща, където ни е мястото и на двамата.

— Не бива да издаваш на майка ми и дума от това, което ти казах. — Шон вдигна поглед към нея с обзето от тревога лице. — Обещай ми, Мери. Не искам да се безпокои за мен. А и си права. — Той се пресегна за ръката й и я стисна толкова силно, че пръстите й изтръпнаха. — Всичко ще приключи скоро. Няма друг начин.

 

 

След няколко часа, когато Мери се върна в къщата и се качи на пръсти до стаята си на горния етаж, завари Нанси да я чака седнала в леглото си.

— Е? Как мина? Никога досега не съм виждала госпожа Карадърс толкова възхитена. Голям чаровник е твоят Шон.

— Да, такъв си е. — Мери започна да се съблича уморено.

— Къде ходихте? Заведе ли те на танци?

— Не, тази вечер нямаше танци.

— Ами вечеря в някой клуб?

Мери нахлузи нощницата си.

— Не.

— Е, какво правихте тогава? — попита Нанси с нотка на раздразнение в гласа си.

Мери се качи в леглото си.

— Седяхме в градината на площада.

— И не сте ходили никъде?

— Не, Нанси — Мери изгаси лампата. — Не ходихме никъде.