Лусинда Райли
Момичето на скалата (41)

34

Шофьор в униформа държеше табелка с името й, когато Грония се появи в салона за пристигащи на женевското летище.

— Последвайте ме, мадам.

Отвън ги чакаше черен мерцедес. Тя влезе и шофьорът потегли мълчаливо.

Докато я возеха през Женева към неизвестна дестинация, Грония се питаше дали не беше проявила наивност. Разумно ли бе да се доверява на Алекзандър? Толкова малко знаеше за него. Можеше да е замесен в какви ли не престъпни начинания: контрабанда с оръжия, наркотици…

— Вземи се в ръце, жено, и хвани юздите на въображението си — нахока се Грония. Въпреки това изрови мобилния си телефон от чантата си и го пъхна в джоба на якето си.

След като напуснаха града и навлязоха в планината, колата спря пред ярко осветена сграда със съвременна архитектура. Шофьорът й отвори пасажерската врата и Грония излезе.

— Ще ви чакам тук. Господин Девъншър се намира на втория етаж. Попитайте на регистратурата и сестрите ще ви упътят.

Чак тогава Грония погледна над себе си и видя, че стои на входа на „Клиник де Женолие“. Инстинктивно залепи ръка на устата си.

— О, боже, о, боже… — прошепна тя на себе си.

Вцепенена от страх, Грония взе асансьора до втория етаж, както я бе насочил шофьорът, и отиде до регистратурата, за да я запишат.

— Името ви? — попита дежурната сестра.

— Грония Райън.

— Да — усмихна се сестрата. — Господин Девъншър ви очаква. Последвайте ме, моля.

Грония тръгна по коридора със заседнало в гърлото й сърце. Сестрата почука на една врата и нечий немощен глас каза:

— Влез.

Сестрата покани Грония да отвори вратата.

Алекзандър, или поне бледата сянка на мъжа, с когото се беше сбогувала преди няколко седмици, лежеше в леглото. Всичката му коса беше окапала, кожата му имаше болнав сивкав оттенък, от тялото му стърчаха безброй тръбички, а около него монотонно пиукаха монитори. С мъка Алекзандър вдигна измършавяла ръка за поздрав.

— Ще ви дам малко време — кимна сестрата и затвори вратата след нея.

— Грония, благодаря ти… че дойде.

Вкоренена на място, Грония дори не опита да прикрие шока по лицето си. Просто нямаше как да го контролира.

— Знам — програчи Алекзандър. — Знам. Не си очаквала — той посочи към себе си — това.

Грония поклати безмълвно глава, заставяйки се да не рухва пред него. Той направи вял жест с ръката си, привиквайки я по-близо. Като се приближи до леглото му, Грония видя, че тъмносините му очи бяха пълни със сълзи. Без да се замисля, тя се наведе и целуна студеното му чело.

— Алекзандър — прошепна после, — какво ти се е случило? Не разбирам.

С жест Алекзандър й показа да си придърпа стол и да седне до него. След това протегна ръка към нея, а тя я стисна в своите.

— Мозъчен тумор. Научих преди година. Отсъствах от дома заради химиотерапията. — Той се усмихна горчиво. — Както виждаш, не подейства. Отивам си, Грония. Мислех, че ми остава повече време, но… — той облиза сухите си устни, за да помогне на говора си, — … съм грешал.

— О… — сълзите вече се търкаляха необуздано по бузите й. — Толкова много съжалявам, Алекзандър. Защо не ми каза? Усещах, че нещо не е наред; последният път изглеждаше ужасно. А и постоянното главоболие… вече разбирам. Извинявай. — Тя се разрови из чантата си за кърпичка, с която да избърше течащия си нос. — Защо не ми сподели? — повтори тя.

— Не исках Аврора да научава, докато все още имаше надежда. Нито пък ти — добави той.

— Няма ли… какво да направят докторите? — Гледайки го, Грония знаеше, че се лови за сламки.

— Няма. Опитаха всичко. Боя се, че бях дотук.

— Колко време…? — Грония не можа да довърши изречението си.

Алекзандър й помогна.

— Две седмици, може би три… мен ако питаш, и по-малко. Грония — тя усети как ръката му се стяга внезапно около нейната, — нужна ми е помощта ти.

— Кажи с какво мога да ти помогна, Алекзандър.

— Аврора. Тревожа се за нея, няма кой да се грижи за момичето ми, когато си отида.

— Не се безпокой за това. Със семейството ми ще се грижим за нея. Бъди спокоен, Алекзандър. — Грония виждаше как напънът да говори и емоциите изцеждаха малкото му сили.

— Горката ми дъщеричка… колко мъка е изживяла. — Сега беше ред на Алекзандър да се разплаче. — Грония, защо животът е толкова безмилостен?

— Не знам, Алекзандър, не знам. Но мога да ти обещая, че Аврора ще е добре и ще бъде обичана.

— Прощавай… уморен съм, лекарствата.

Грония остана на мястото си, докато Алекзандър затвори очи и се унесе в сън. Виеше й се свят, прималяваше й от шока. Беше очаквала всичко, но не и да седи до смъртното легло на Алекзандър. Опита да размишлява логично върху последиците от това, но мозъкът й се беше вцепенил. Затова просто стискаше силно ръката му, сякаш тя самата и жизнената й енергия го поддържаха жив.

Накрая очите му се отвориха бавно и той обърна глава към нея.

— Вярвам ти, Грония. Усетил съм любовта ти към Аврора. А семейството ти… добри хора са. Бих искал Аврора да е с теб… и тях.

— Обещах ти, Алекзандър, може да е с нас. И ще бъде с нас.

— Не — Алекзандър се напрегна да разклати глава, — не е достатъчно. Не мога да рискувам. Грония, трябва да те помоля за една услуга.

— Готова съм на всичко, Алекзандър.

— Ще се омъжиш ли за мен?

След всички изненади, които се бяха струпали, тази беше най-голямата. Грония сериозно се замисли дали Алекзандър не е загубил ума си.

— Да се омъжа за теб? Но…?

— Знам, че не е идеалното предложение за брак. — Устните на Алекзандър се извиха нагоре в жалка имитация на усмивка. — Ще ми се обстоятелствата да бяха други.

— Не разбирам, Алекзандър. Ще можеш ли да ми обясниш?

— Адвокатът ми ще ти обясни утре. Така ще си отида със знанието… — Алекзандър си пое дълбока глътка въздух, за да укроти емоциите си — че малкото ми момиченце е на сигурно място.

— О, Алекзандър… — гласът на Грония пресекна.

— Ще… го направиш ли? Заради мен? — изрече мъчително той.

— Аз… — Грония опря пръсти в челото си. — Това е огромен шок за мен. Трябва ми… трябва ми малко време да помисля.

— Нямам време. Моля те, Грония, умолявам те. Обещавам, ще те подсигуря финансово до края на живота ти.

— Не искам парите ти, Алекзандър.

— Моля те, Грония. Трябва да го направим преди… да е станало твърде късно.

Взирайки се в изтормозеното му лице, тя проумя, че няма друг избор.

— Да — отвърна бавно, — ще изпълня молбата ти.

 

 

На следващата сутрин в десет, след напълно безсънна нощ — макар и прекарана в разкошен хотелски апартамент в Женева — Грония се срещна във фоайето с шофьора на Алекзандър, който я откара до болницата.

Алекзандър съумя да й се усмихне вяло, като я видя да влиза през вратата. В стола до леглото му седеше възрастен мъж с прилежно загладена посивяла коса и безупречен костюм.

Той се изправи, извисявайки се много над Грония, и й подаде ръка.

— Здравейте, госпожице Райън, името ми е Ханс Шнайдер. Аз съм адвокат и стар приятел на господин Девъншър, както и кръстник на Аврора — добави той.

— Ханс е дошъл да ти разясни снощното ми предложение — каза Алекзандър. — Дано… не си размислила?

— Откровено казано, в момента не мога да мисля. Май още съм в шок — отвърна Грония.

— Разбирам — каза Ханс. — Предлагам двамата с вас да слезем в ресторанта на долния етаж и ще ви обясня надълго и нашироко предложението на Алекзандър.

Грония кимна безмълвно, чувствайки се като пешка в сложна игра, чиито правила не разбираше.

В уютния ресторант на долния етаж Ханс поръча кафе за двама им. После извади няколко дебели папки.

— И така, госпожице Райън — подхвана той с насечения си немски акцент, — може ли да ви наричам Грония?

— Разбира се — кимна тя.

— Първо на първо, е важно да разбереш, че единствената ни цел е да се погрижим за бъдещето на Аврора, тъй като баща й скоро няма да има тази възможност.

— Ясно, но нещото, което не разбирам, Ханс, е защо Алекзандър просто не посочи в завещанието си или в отделен документ, че желае ние със семейството ми да осиновим Аврора?

— При нормални обстоятелства това почти със сигурност би било достатъчно. Проблемът обаче е там, че сме изправени пред извънредни обстоятелства — обясни Ханс. — Поисках разрешение от Алекзандър да говоря от негово име, тъй като в момента е твърде слаб, за да ти разясни намеренията си, а е важно да си наясно. Касаят го единствено благополучието и сигурността на Аврора. Държи да е спокоен, че бъдещето й ще е подсигурено след смъртта му. Сключвайки брак с него, ти се превръщаш в мащеха на Аврора, и ако започнем процеса по осиновяването още сега, е малко вероятно да срещнем спънки.

— Но защо му е на някого да ни спъва?

— Грония, Алекзандър е изключително богат човек. Състоянието му ще се прехвърли на Аврора. Освен това след смъртта на баща й тя ще наследи и имението Дънуърли, както и друго ценно имущество от майка й Лили. Въпреки че повечето средства са вложени в тръстови фондове, които ще й бъдат поверени, чак когато навърши двайсет и една години, една солидна сума ще бъде приписана на попечителя или попечителите й. Понастоящем господин Девъншър има голям брой роднини, които с голямо удоволствие биха усвоили подобна крупна сума. Сестра му например — най-близката му кръвна родственица, която може да заведе съдебно дело, анулиращо желанията на Алекзандър. Той не е говорил с нея от десет години. Повярвай ми, Грония, тъй като я познавам лично — Ханс вдигна вежди, — разбирам защо Алекзандър не иска Аврора и наследството й да се озоват в ръцете на сестра му.

— Ясно.

— Вероятно си мислиш, че Алекзандър постъпва твърде мнително, но нека те уверя в качеството си на адвокат с трийсет и пет годишна практика, че щом Алекзандър издъхне, лешоядите ще нападнат — отбеляза Ханс. — А той не желае да поема рискове.

— Разбирам — каза Грония.

— А сега не само като адвокат на Алекзандър, но и като негов добър приятел и кръстник на Аврора, трябва да те попитам дали си готова да поемеш попечителска отговорност за нея?

— Да, щом е необходимо. Обичам я — отвърна простичко Грония.

— Това е най-важното — усмихна се Ханс. — Единственото опасение на Алекзандър е, че не желае осиновяването на Аврора да попречи по какъвто и да е начин на плановете ти за бъдещето. Иска да знаеш, че ако решиш да се върнеш в Ню Йорк, няма нищо против Аврора да живее в Ирландия с родителите ти. Позволи да ти задам един въпрос: какво е отношението на семейството ти към Аврора?

— Всички я обожават, а тя обожава тях. В момента е с тях в Ирландия и по-щастлива не съм я виждала. Но Ханс — поклати отчаяно глава Грония, — как да съобщя на Аврора, че баща й… — Само при мисълта за предстоящия разговор сълзите рукнаха спонтанно от очите на Грония.

— Знам. — Ханс се пресегна през масата и потупа ръката й. — Това е още една причина, поради която Алекзандър смята, че е разумно да се омъжиш за него. Да, Аврора ще загуби баща си, но в същото време ще получи майка. Той смята, че това може да посмекчи удара. Каза, че и бездруго те имала за такава.

— Много мило от негова страна — отвърна Грония, мъчейки се да контролира емоциите си. — Определено я обичам като своя дъщеря. Помежду ни има специална връзка още от самото начало.

— Наистина вярвам, че понякога божиите пътища са неведоми — каза тихо Ханс. — А и ако приемеш предложението на Алекзандър, той ще може да си отиде спокоен, че обичната му дъщеря е в сигурни, любящи ръце. Не мога да опиша колко високо мнение има за теб, Грония. Редно е да подчертая и че разполагаме с много кратко време, може би дори по-кратко, отколкото Алекзандър предполага. Трябва да уредим брачната церемония още за утре. От общината ще ни изпратят човек, който да я изпълни. За жалост, Грония, утре ще е сватбеният ти ден.

Тя кимна мълчаливо и горчивата ирония в това, че години наред бе отказвала на Мат да се омъжи за него, а сега й предстоеше да изпълни такъв трагичен жест, заседна като бучка в гърлото й.

— Разбрах, че Алекзандър те е помолил да донесеш свидетелството си за раждане. Ако ми дадеш него заедно с паспорта си и подпишеш този документ, който си позволих да изготвя предварително, аз ще се погрижа за останалото.

Грония се подписа със сковани пръсти в долния край на листа, после извади свидетелството си за раждане и паспорта си и му ги подаде.

— Благодаря ти. Това тук са началните документи за официалния процес по осиновяването.

Грония подписваше разсеяно документ след документ и му ги връщаше.

— И така… — След като прибра всички документи в куфарчето си, Ханс я погледна. — Не знаеш нищо за брачния договор, който Алекзандър ти предлага, и въпреки това даде писменото си съгласие?

— Парите не са от значение. Правя го единствено защото обичам Аврора и съм много привързана към баща й.

— Да. — По лицето на Ханс внезапно се появи топла усмивка. — Вече разбирам защо Алекзандър настоява ти да отгледаш дъщеря му. Каза, че няма да проявиш интерес към финансовата страна на уговорката и — Ханс й намигна — ти току-що ми доказа, че е бил прав.

— Хубаво — каза с отбранителен тон Грония, осъзнавайки, че я е тествал. — Моля те, не забравяй, че не аз настоявах да се замесвам във всичко това. И сама си изкарвам прехраната, хиляди благодарности. Не са ми нужни парите на Алекзандър.

— Приеми извиненията ми. Като се има предвид какво ти поверява Алекзандър, трябваше лично да се уверя, че поне разсъдъкът му е здрав, ако не тялото. Сега вече спокойно мога да подпиша документите, удостоверяващи този факт. Аз ще съм изпълнителят на завещанието му и ще отговарям за финансовите дела на двете ви с Аврора в бъдеще. Ще ви помагам с каквото мога. А сега дойде време да те уведомя, че в завещанието си Алекзандър ти е оставил…

— Достатъчно! — Грония беше изтощена и просто не можеше да понесе повече. — Нека спрем дотук, Ханс. Ще обсъдим този въпрос някой друг ден. Сега бих искала да се върна при Алекзандър.

 

 

— Алекзандър — прошепна Грония, сядайки до него.

Той отвори очи и я погледна.

— Здравей, Грония.

— Исках да ти кажа, че с Ханс уредихме въпроса. Подписах документите за осиновяване и двамата с теб ще сключим брак още утре.

С огромни усилия Алекзандър извърна глава към нея и вдигна ръката си, за да я хване Грония.

— Благодаря ти, Грония. Би ли си купила някоя красива рокля? И да не забравим за пръстена. — Алекзандър посочи чекмеджето на нощното шкафче до себе си. — Отвори го.

Грония го отвори и намери вътре облицована в червена кожа кутийка с надпис „Картие“. Алекзандър протегна ръка, за да я вземе. Надигна се мъчително, отвори кутийката и извади от вътре прелестен диамантен пръстен.

— Грония Райън, ще се омъжиш ли за мен?

Грония кимна с премрежени от сълзи очи.

— Да, Алекзандър.

Алекзандър напрегна всички сили да сложи пръстена на ръката й.

— Искам да те питам само още нещо, Грония. — Натискът върху пръстите й се увеличи. — Би ли… останала с мен… до края? Като… моя съпруга? — усмихна й се тъжно той.

— Разбира се. Но… какво да кажем на Аврора?

— Че сме отишли на меден месец. Ще бъде много щастлива.

— О, Алекзандър, какво да… как да й съобщя новината?

— Вярвам, че ще избереш правилния начин. А и поне вече си има нова майка, която боготвори.

Клепачите му започнаха да натежават. Грония остана с него, докато спеше, съзерцавайки приказната гледка към Монблан през прозореца.

Утре беше сватбеният й ден, а никога в живота си не се беше чувствала по-самотна.

 

 

Като остави Аврора на училище, Катлийн се върна у дома да нахрани пилетата и да събере яйцата. Бяха минали четири дни от заминаването на Грония. А още не беше чула и дума от нея. Безброй пъти Катлийн пробва да се свърже с нея по мобилния й телефон, но той беше постоянно изключен.

— Това момиче си проси здрав пердах — фучеше тя, влетявайки в къщата с яйцата. — Ще ми хваща пътя, без да каже на майка си къде е, как е. Акъла ми взе от тревога.

По-късно същия ден телефонът иззвъня и Катлийн вдигна слушалката.

— Мамо? Аз съм, Грония.

— Знам, че си ти! Света Богородице! Какво ли не ми мина през ума.

— Извинявай, мамо. Мога да те уверя единствено, че каквото и да си си въобразявала, със сигурност е далеч от истината, но в момента нямам време да говоря повече. Там ли е Аврора?

— Не, понеделник е, ако случайно си забравила. На училище е.

— Разбира се — каза отнесено Грония. — Чуй какво, мамо, ще звънна по-късно, но в момента ми е много напрегнато. Мамо, ще те помоля да й предадеш нещо.

— И какво е то?

— Кажи й… че с баща й се оженихме. И че аз ще съм новата й майка.

Катлийн имаше чувството, че всичкият въздух е напуснал дробовете й.

— Моля?! Казваш ми, че двамата с Алекзандър сте се оженили?

— Да, но историята е много дълга, мамо. Не мога да ти обясня в момента, но повярвай ми, не е каквото си мислиш.

— На мен пък ми се струва, че е — отвърна Катлийн. — А едва оная нощ ми разправяше, че още страдаш по Мат. Какво те прихваща бе, момиче? Да не си полудяла?

— Мамо, моля те, довери ми се поне веднъж в живота си. Трябва да кажеш на Аврора, че с баща й отиваме на меден месец. И не знаем… — гласът пресекна в гърлото й — за колко време.

— Разбирам. А на мен ще ми кажеш ли за колко време?

— Ще ми се да знаех, мамо.

— Грония Райън… всъщност Грония чия? Напоследък направо…

— Девъншър. Вече съм госпожа Девъншър.

— Е, поне не си Лайл.

— Виж, мамо, наистина трябва да затварям. Обещавам да ти обясня всичко, като се прибера. Предай една голяма целувка на Аврора от мен и й кажи, че с татко й я обичаме много. До скоро чуване.

Линията прекъсна.

Катлийн рядко посягаше към алкохола, но този път отиде във всекидневната и си наля чаша шери от страничната масичка. Гаврътна го наведнъж, върна се при телефона, намери рядко използвания мобилен номер на съпруга си и го набра.