Лусинда Райли
Момичето на скалата (54)

Аврора

Не ви ли звучи това като съвършения финал?

Същинско „и заживели щастливо“. Любимият ми вид завършеци.

Грония и Мат отново са заедно и започват нов съвместен живот, подсигурени финансово до края на дните си. А и аз съм с тях, тръгнала по пътя да изпълня мечтата си за бляскава балетна кариера с подкрепата на любящото семейство, за което винаги съм бленувала.

Нима има с какво да се допълни тази приказна картинка?

Сетих се! С бебе за тях и братче или сестриче за мен може би?

И наистина една година по-късно, това също се случи.

Сега се замислям дали да не приключа разказа си тук, да не го съсипвам с „поживели щастливо, но после…“.

Така обаче няма да научите истинския край на моята история.

А да си призная, може и да съм ви подвела.

Всъщност не съм „стара“, макар че тялото ми говори именно това.

Чувствам го поне стогодишно.

Но за разлика от Аврора, героинята от вълшебната приказка, аз ще заспя стогодишния си сън — вечния си сън, всъщност, — но няма да ме събуди целувката на красив принц…

Не и на този свят.

Скъпи Читателю, не искам да те натъжавам. Шестнайсет години добър живот са по-добре от никакъв живот.

Но дано ми простиш, ако в хода на разказа ми ти се е сторило, че гледам на персонажите си с прекалено романтично и наивно око. Все пак съм на шестнайсет. Твърде млада съм, за да ме е опорочила черната страна на любовта.

Е, вървя към онзи свят. Преди да съм била опорочена. Затова още вярвам в магията на любовта. Вярвам, че в живота ни, също като във вълшебните приказки — историите, написани от нас, хората, през призмата на житейския ни опит, — винаги има главен герой и главна героиня, вълшебна кръстница и зла вещица.

И че любовта и добротата, и вярата, и надеждата винаги печелят.

Естествено се замислих и върху това, че злата вещица е „героиня“ в собствената си история, но това е съвсем друг въпрос.

Замислих се и върху това, че всяко нещо си има положителна страна, стига да поискаш да я видиш. Моята болест ми позволи да документирам историята на семейството ми. Творческият процес ми беше добър приятел и спътник в някои много тежки, болезнени моменти. Освен това ми помогна да опозная живота. Получих един вид ускорен курс, тъй като не се задържах дълго тук.

На Грония и Мат — майка ми и баща ми — им е по-трудно да приемат неизбежното. Аз пък съм спокойна, защото знам, че ще имам щастието да не съм сама, когато прекося прага; отвъд него ще ме чакат два любими образа.

Духове… Призраци… Ангели… както и да ги наречеш — Читателю, те съществуват. Цял живот ги виждам, но се научих да си премълчавам.

А на скептиците ще кажа само едно: помнете, че няма доказателство нито за съществуването им, нито за несъществуването им.

Затова аз избирам да вярвам в тях. По мое мнение това е по-добрият вариант.

Както казах още в началото, не пиша този текст, за да бъде публикуван. Родителите ми ме виждаха с тетрадката и химикала, питаха ме какво творя, но аз не им отговарях. Това писание е лично мое… поне до края (или началото), който, струва ми се, наближава.

И така, скъпи Читателю, историята ми привършва.

Не се тревожи за мен, нито пък тъгувай. Просто навлизам в следващия етап от пътешествието си и потеглям с радост. Кой знае каква магия ще открия от другата страна на небесните порти.

Моля те, отдели едно малко кътче от съзнанието си за историята на семейството ми. Тя е и твоя, защото касае човечеството като цяло.

И най-вече, никога не губи вяра в красотата и добрината на човешката природа.

Винаги ги има; просто понякога трябва да погледнеш по-надълбоко.

Е, време е да се сбогуваме.