Пиърс Браун
Червен изгрев (8)

8.
Танцьора

Танцьора ме пронизва с поглед. Почти колкото мен е на ръст, което е рядкост. Но е набит и ужасно стар, може би прехвърлил четирийсетте. Бели вихри се спускат от слепоочията му. Шията му е белязана с десетина двойни белези. Тези съм ги виждал и преди. Ухапвания от пъклени пепелянки. Ръката от лявата страна на тялото му виси безжизнена. Увреден нерв. Но очите му ме приковават — те светят по-ярко от повечето очи и в тях се вихрят шарки с истински червен цвят, не ръждивочервени. Усмихва се бащински.

— Сигурно се чудиш кои сме ние — казва Танцьора мило. Той е едър, но гласът му звучи лежерно. С него са осем Червени, до един мъже освен Хармъни, и те го гледат с обожание. Всичките са миньори, струва ми се — всеки има ръцете на нашего брата, силни и покрити с белези. Движат се с грацията на нашите хора. Несъмнено някои са били скокльовци и фукльовци, както наричаме тези, дето на танци тичат покрай стените и се премятат. Пъклолази дали има?

— Не се чуди. — Хармъни говори, без да бърза, търкаля думите по езика си. Стисва ръката на Танцьора, когато го заобикаля, за да ме погледне. — Тоя завързак, кърваво проклятие да го стигне дано, зацепи още преди час.

— А… — Танцьора й се усмихва кротко. — То е ясно, че е зацепил, иначе Арес не би ни помолил да рискуваме да го измъкнем тук. Знаеш ли къде е това „тук“, Дароу?

— Все тая — измърморвам. Оглеждам стените, хората, поклащащите се лампи. Всичко е толкова студено, толкова мръсно. — Важното е… — не успявам да довърша изречението си. Мисълта за Ео прерязва гласа ми. — Важното е, че искате нещо от мен.

— Да, това е важно — съгласява се Танцьора. Ръката му докосва рамото ми. — Но може да почака. Изненадан съм, че се държиш на крака. Раните по гърба ти са замърсени. Ще са ти нужни антибак и скинрес, за да не останат белези.

— Белезите нямат значение — казвам. Гледам двете капки кръв, които се стичат от долната част на ризата ми към пода. Раните ми отново са се отворили, докато съм драпал да изляза от гроба. — Ео действително е… мъртва, нали?

— Да. Мъртва е. Не можахме да я спасим, Дароу.

— Защо?

— Просто не можахме.

— Защо? — повтарям. Гледам го кръвнишки, гледам последователите му и изсъсквам думите една по една. — Мен ме спасихте. Можеше да спасите и нея. Точно тя щеше да ви свърши работа. Проклетата окървавена мъченица. Тя вярваше във всичко това. Или Арес има нужда само от Синове, а не и от Дъщери?

— Мъчениците с лопата да ги ринеш — прозява се Хармъни.

Приплъзвам се напред като змия и я стисвам за гърлото.

Вълни от гняв преминават по лицето ми, накрая то изтръпва и усещам как в очите ми напират сълзи. Пържачките хленчат, докато ги зареждат около мен. Една се забива в тила ми. Усещам студеното й дуло.

— Пусни я! — крясва някой. — Направи го, момче!

Заплювам ги, разтърсвам Хармъни веднъж и я мятам настрана. Тя се превива на пода, кашля сухо, а после, докато се изправя, в ръката й блясва нож.

Танцьора залита и застава помежду ни.

— Прекратете това! И двамата! Дароу, моля те!

— Твоето момиче бе мечтателка, момче — изплюва Хармъни срещу ми иззад Танцьора. — За нищо негодна, като пламък по вода…

— Хармъни, затваряй си плювалника, кърваво проклятие да те стигне дано! — крясва Танцьора. — Махнете тези проклетии! — Пържачките замлъкват. Следва напрегнато мълчание и после той се привежда и се доближава, за да поговори с мен. Гласът му се снишава. Дишам учестено. — Дароу, ние сме приятели. Приятели сме. Виж, не мога да отговарям вместо Арес. Не знам защо не е успял да ни помогне да спасим твоето момиче — аз съм само една от неговите ръце. Не мога да отмия болката ти. Не мога да ти върна жената. Но погледни ме, Дароу. Погледни ме, Пъклолазе. — Поглеждам го право в кървавочервените очи. — Много неща не са ми по силите, но мога да ти осигуря справедливост.

Танцьора отива при Хармъни и прошепва нещо, сигурно й обяснява, че трябва да станем приятели. Няма да станем. Но аз обещавам да не я душа, а тя — да не ме промушва.

Хармъни мълчи, докато ме отвежда далече от другите по тесни метални коридори до малка врата, която се отваря със завъртане на дръжка. Стъпките ни отекват по ръждясалите пътеки. Стаята е малка и наблъскана с маси и медицински материали. Тя ме накара да се съблека и да седна на една от студените маси, за да може да почисти раните ми. Ръцете й не пипат нежно, докато изстъргват нечистотиите от изранения ми гръб. Мъча се да сдържам писъците си.

— Ти си глупак — заявява, докато вади камъчета от една дълбока рана. Хриптя от болка и понечвам да кажа нещо, но тя ме прекъсва, като забива пръст в гърба ми. — Мечтателите като жена ти са ограничени, Пъклолазче. — Взема мерки да не мога да говоря. — Разбери това. Единствената сила, която притежават, е в смъртта. Колкото по-мъчителна е тяхната смърт, толкова по-силен е гласът им и толкова по-дълбоко отеква той. Но жена ти изпълни своето предназначение.

Нейното предназначение. Звучи толкова студено, толкова резервирано и тъжно, сякаш моето весело и засмяно момиче не е било родено за друго освен за смъртта. Думите на Хармъни се врязват в мен и аз се взирам в металните решетки, а после се обръщам и я поглеждам в гневните очи.

— А какво е тогава твоето предназначение? — питам.

Тя вдига ръце, изцапани с пръст и кръв.

— Същото като твоето, Пъклолазче. Да сбъдна мечтата.

 

 

След като изжулва гърба ми от мръсотията и ми дава доза антибак, Хармъни ме отвежда в една стая с бръмчащи генератори, намираща се в съседство. От двете страни на завзетото помещение са наредени койки и течен душ. Оставя ме да го ползвам. Душът е ужасяващ. Въпреки че не е толкова груб като въздушната Промивка, през половината време ми се струва, че ще се удавя, а през другата половина ме обзема смесица от екстаз и агония. Завъртам дюзата за гореща вода и най-сетне се надига гъста пара и болка пронизва гърба ми.

Пред болката мислите ми за Ео ми се струват глупости. Тя придава фалшива перспектива. Иска ми се да харесам болката, ала повече не издържам. В бледите ми крака се събира локва от вода и кръв. Щом се сещам за нозете на Ео, увиснали във въздуха, падам на пода и се разридавам. Прилепвам гръб към стената на душа, докато от болка вече не мога да мисля, и прехапвам езика си до кръв. Не съм толкова корав, колкото си мислех. Никой Пъклолаз не е толкова корав в действителност. Никой мъж не е.

Аз съм мъж, спомням си — не съм момче. Шестнайсетгодишен мъж. Когато се ожених за Ео, се почувствах толкова силен и мъдър. Но щом я погребах, всичко това изчезна. На шестнайсет. Почти на седемнайсет. Само девет години по-млад от баща ми, когато той умря на двайсет и пет. Струва ми се, че е било преди цял един живот.

Изкъпан, аз се обличам в странните дрехи, които са ми приготвили. Не е комбинезон или домашно тъкано платно, каквито съм свикнал да нося. Платът е гладък, елегантен — все едно материя, което би носил някой от друг Цвят. Дрехата е черна, прилича на къс халат и не дере гърба ми, когато я нахлузвам. Има висока яка и еполети. Панталоните са черни и тесни, обувките — меки и странни.

Полуоблечен съм, когато Танцьора влиза в стаята. Левият му крак се тътри подире му, почти толкова безполезен, колкото и лявата му ръка. Ала въпреки това той е внушителен мъж, по-як от Барлоу и по-красив от мен независимо от възрастта си и белезите от ухапвания по врата му. Носи тенекиена купа и сяда на една от койките, която изскърцва под тежестта му.

— Ние ти спасихме живота, Дароу. Тъй че животът ти е наш, не си ли съгласен?

— Чичо ми спаси живота — отвръщам.

— Пияницата? — изсумтява Танцьора. — Най-доброто, което е сторил някога, беше, че ни каза за теб. При това трябваше да го стори още докато ти беше момче, ала той те пазеше в тайна. Работи за нас като информатор още отпреди смъртта на баща ти, да знаеш.

— Обесили ли са го вече?

— След като те смъкна ли? Не би трябвало, надявам се. Дадохме му заглушител да блокира допотопните им камери. Той си свърши работата като призрак.

Чичо Нарол. Говорител, ама и пиянде до затъпяване. Винаги го бях смятал за слабак. Никой силен мъж не би се наливал така, нито пък щеше да е толкова озлобен. Но никога не е заслужавал презрението, с което се отнасях към него. Ала защо не спаси Ео?

— Кърваво проклятие, държиш се така, сякаш чичо ми ти е бил длъжник — казвам.

— Той е длъжник на своя народ.

— Народ! — присмивам се аз на думата. — Съществува семейството. Съществува кланът. Може дори и общината и мината да съществуват, но народ?! Народ. А ти се държиш, все едно ме представляваш, все едно имаш права върху моя живот. Ала ти си само глупак, както и всички вие, Синовете на Арес. — Гласът ми е смразяващ в своето снизхождение. — Глупаци, които не могат нищо друго, освен да вдигат разни неща във въздуха. Като побеснели дечица, които разритват гнезда на пъклени пепелянки.

Точно това ми се иска — да ритам, да млатя. Затова го обиждам, затова плюя по Синовете, въпреки че нямам реална причина да ги мразя.

Красивата уста на Танцьора се извива в уморена усмивка и чак тогава разбирам колко немощна в действителност е безжизнената му ръка — по-тънка от мускулестата му десница и разкривена като корена на цвете. Ала въпреки изсъхналия крайник от Танцьора лъха някаква извратена заплаха, не толкова очебийно както от Хармъни. Тя се излъчва, когато му се присмивам, когато се подигравам на него и на неговите мечти.

— Нашите информатори съществуват, за да ни снабдяват с информация и да ни помагат да откриваме единаците, за да можем да извличаме най-добрите Червени от мините.

— За да ни използвате.

Танцьора се усмихва напрегнато и взема купата от койката.

— Ще поиграем на една игра, за да видим дали ти си един от тези единаци, Дароу. Ако спечелиш, ще те заведа да видиш нещо, което малцина низшеЧервени са виждали.

„НизшеЧервени“. Никога досега не съм чувал тази дума.

— А ако загубя?

— Значи не си единак и отново, за кой ли път, печелят Златните.

При тази мисъл трепвам.

Той ми протяга купата и обяснява правилата:

— В купата има две карти. Върху едната е изрисуван жътварски сърп. На другата — агне. Избереш ли сърпа, губиш. Избереш ли агнето — печелиш.

Само че забелязвам как гласът му се променя, когато произнася последното. Това е проверка. Което значи, че в нея няма елемент на късмет. Сигурно измерва моята интелигентност, което значи, че има уловка. Единственият начин играта да подложи на проверка моята интелигентност е и двете карти да са със сърпове — това е единствената променлива величина, подлежаща на изменение. Елементарно. Взирам се в красивите очи на Танцьора. Играта е нагласена — свикнал съм с такива и обикновено играя по правилата. Само не и този път.

— Ще играя.

Бръквам в купата и изваждам карта, като внимавам само аз да видя лицевата й страна. Сърп. Очите на Танцьора не се откъсват от моите.

— Печеля — казвам.

Той посяга да погледне лицето на картата, но аз я натиквам в устата си, преди да успее да я вземе. Той така и не вижда какво съм изтеглил. Танцьора ме гледа как дъвча картона. Преглъщам, вадя другата карта от купата и му я подхвърлям. Сърп.

— Картата с агнето просто изглеждаше толкова вкусна, че как да не я изядеш — обяснявам.

— Напълно разбираемо.

Червенината в очите му присветва и той оставя купата настрана. Сърдечността му се завръща, сякаш никога не съм представлявал заплаха.

— Знаеш ли защо се наричаме Синове на Арес, Дароу? За римляните Марс е бил богът на войната — бог на воинската слава, на закрилата на дома и домашното огнище. Благороден и прочее. Но Марс е менте. Той е романтизирана версия на гръцкия бог Арес.

Танцьора пали горелка и ми подава втора.

— Арес е бил копелдак, зъл покровител на яростта, насилието, кръвожадността и изтреблението — заявява той.

— Значи, като сте се кръстили на него, вие посочвате истината за нещата вътре в Обществото. Сладурско.

— Нещо такова. Златните предпочитат да забравим историята. А повечето от нас никога не са ги учили на нея. Но аз знам как Златните са се издигнали на власт преди стотици години. Те го наричат Завладяването. Избили са всички, които са им се противопоставили. Цели градове, континенти — изтребени. Преди не толкова много години те са превърнали в пепел цял един свят — Рея. Пратили са го с ядрени бомби в небитието. Действали са, обзети от гнева на Арес. И сега ние сме синовете на този гняв.

— Ти ли си Арес? — питам, снишил глас. Светове. Те са унищожавали светове. Но Рея е много по-далеч от Земята от Марс! Тя е една от луните на Сатурн, мисля. Защо да изпепеляват с ядрено оръжие един свят, толкова далече в космоса?

— Не, не съм Арес — отвръща той.

— Но му принадлежиш.

— Не принадлежа на никого, освен на Хармъни и на своя народ. И аз съм като теб, Дароу — роден в клан на земекопачи, миньори от колонията Тайрос. Само че знам повече за света. — Щом забелязва нетърпеливото ми изражение, той се намръщва. — Ти ме мислиш за терорист. Не съм такъв.

— Не си ли? — питам.

Танцьора се обляга назад и дръпва от горелката си.

— Представи си една маса, цялата в бълхи — обяснява той. — Бълхите си скачат, скачат до незнайни висоти. После идва човек и ги покрива със стъклен буркан. Бълхите подскачат, удрят се в дъното на буркана и не могат да продължат по-нататък. След това мъжът маха буркана, ала бълхите не скачат по-нагоре от височината, с която са свикнали, защото вярват, че там все още има стъклен таван. — Той издишва дим. Виждам как очите му сияят през него като огънчето на горелката му. — Ние сме бълхите, които скачат нависоко. Нека сега ти покажа колко нависоко.

Танцьора ме повежда надолу по разнебитен коридор към цилиндричен метален асансьор. Ръждясал и тежък, той скърца, докато неотклонно се изкачваме нагоре.

— Трябва да знаеш, че жена ти не умря напразно, Дароу. Зелените, които ни помагат, завзеха контрола над предаването. Ние проникнахме вътре и пуснахме действителната версия по всяко едно холо на нашата планета. Планетата, клановете от сто хилядите миньорски колонии и онези в градовете чуха песента на жена ти.

— Приказки разправяш — измърморвам. — Колониите не са и наполовина толкова.

Той не ми обръща внимание.

— Те чуха песента й и вече я наричат Персефона.

Трепвам и го поглеждам. Не. Това не е нейното име. Тя не е техен символ. Тя не е собственост на тези разбойници с техните измислени имена.

— Нейното име е Ео — казвам. — И тя принадлежи на Ликос.

— Сега тя принадлежи на своя народ, Дароу. А те си спомнят старите предания за богиня, която богът на смъртта откраднал от семейството й. Ала дори и след като била открадната, смъртта не можела да я задържи навеки. Тя била Девицата, богинята на пролетта, било й предопределено да се завръща след всяка зима. Въплъщение на красотата, което може да докосва живота дори и от гроба — ето как възприемат те жена ти.

— Тя няма да се върне — казвам аз, за да приключа разговора. Безполезно е да спориш с този човек. Той просто си кара каквото си знае.

Асансьорът ни спира и излизаме в малък тунел. По него стигаме до друг асансьор от по-лъскав метал, по-добре поддържан. Двама Синове го охраняват с пържачки. Скоро отново се издигаме нагоре.

— Тя няма да се върне, ала ехото на красотата й, на гласа й ще се носи вовеки веков. Тя вярваше в нещо много по-голямо от нея самата и смъртта даде на гласа й сила, която той не притежаваше приживе. Беше чиста, също като баща ти. Ние, ти и аз — той докосва гърдите ми с опакото на показалеца си, — ние сме мръсни. Създадени сме за кръв. Груби длани. Нечисти сърца. Ние сме по-долни създания във Великия замисъл, но без нас, воините, никой освен рода Ликос нямаше да чуе песента на Ео. Без нашите груби длани мечтите на чистите сърца никога няма да се претворят в действителност.

— Давай по същество — прекъсвам го. — Трябвам ти за нещо.

— Опитвал си се вече да умреш — казва Танцьора. — Искаш ли да пробваш пак?

— Искам… — Какво искам? — Искам да убия Август — продължавам и си спомням студеното му Златно лице, докато командваше смъртта на жена ми. Беше толкова хладен, тъй безсърдечен. — Щом Ео лежи мъртва, и той няма да живее! — Мисля си за Магистрат Подгин и Дан Грозния. И тях ще убия.

— Значи отмъщение — въздъхва той.

— Ти каза, че можеш да ми го дадеш.

— Казах, че ще ти дам справедливост. Празна работа е отмъщението, Дароу.

— Мен ще ме изпълни. Помогни ми да убия АрхиГубернатора.

— Дароу, прекалено ниско се целиш. — Асансьорът набира скорост. Ушите ми пищят. Нагоре, нагоре, нагоре. Докъде ли се изкачва този асансьор? — АрхиГубернаторът е просто един от най-важните Златни на Марс. — Танцьора ми дава чифт тъмни очила. Слагам ги колебливо, а сърцето ми думка в гърдите. Излизаме на повърхността! — Трябва да си разшириш кръгозора.

Асансьорът спира. Вратите се отварят. И ослепявам.

Зад тъмните стъкла зениците ми се свиват, за да се нагодят към светлината. Когато най-сетне успявам да отворя очи, очаквам да видя грамадна светеща крушка или фенер, някакъв източник на сиянието. Но нищо не виждам. Светлината обгръща отвсякъде, идва от някакъв далечен и невъзможен източник. Някакъв човешки инстинкт в мен познава тази сила, познава този първичен източник на живота. Слънцето.

Дневна светлина. Ръцете ми треперят, излизам заедно с Танцьора от асансьора. Той мълчи. Съмнявам се, че бих го чул, дори и да проговореше.

Стоим в странно изработено помещение, никога не съм си представял нищо подобно. Под краката ни има вещество — твърдо е, ала не е нито метал, нито камък. Дърво. Знам го от холокартините от Земята. Върху него е постлан килим в хиляда отсенки, усещам мекотата му под краката си. Стените наоколо са от червено дърво, украсени с резба — дървета и елени. В далечината свири тиха музика. Следвам мелодията навътре в помещението, към светлината.

Откривам преграда от стъкло, грамадна стена, която пропуска слънцето и то огрява по цялата му дължина тантурест черен инструмент с бели клавиши, който свири сам в стая с висок таван, с три стени, на четвъртата — дълъг ред стъклени прозорци. Всичко е толкова гладко. Зад инструмента, зад стъклото се простира нещо непонятно. Залитам към прозореца, към светлината, падам на колене и притискам длани към преградата. Издавам продължителен стон.

— Сега вече разбираш — казва Танцьора. — Мамят ни.

Зад стъклото се е ширнал град.