Пиърс Браун
Червен изгрев (16)

16.
Институтът

Резултатите от изпитите ми пристигат, докато се упражнявам в познания за културата и модулации на произношението с Матео в нашия апартамент на покрива на небостъргача. Имаме изглед към града на фона на залязващото слънце. Аз съм преполовил остроумния си отговор на клуба за псевдоВоенни спортове „Свръхнова“ в Йорктон, когато моят дейтапад избръмчава със сигнал за приоритетно съобщение, изпратено в моя поток от данни. Без малко да си разлея кафето.

— Моят дейтапад е поробен от друг — казвам. — От Съвета по Качествен контрол е.

Матео се изстрелва от креслото си.

— Разполагаме с може би четири минути! — Той изтичва в библиотеката на апартамента, където Хармъни чете, изтегната на един ергодиван. Тя рипва, изскача от апартамента и се спуска надолу за няма и три вдишвания. Проверявам дали холоснимките, мои и на фалшивото ми семейство, са подредени в спалнята ми и из целия апартамент. Четирима наети слуги — трима Кафяви и една Розова — се заемат с домакинските задължения из жилището. Облечени са с ливреята с Пегас на моето фалшиво семейство.

Един от Кафявите отива в кухнята. Розовата жена масажира раменете ми. Матео ми лъска обувките в стаята ми. Разбира се, има си машини за тези работи, но един Ауреат никога не би използвал машина за нещо, което би могъл да свърши човек. В това няма власт.

Градолетът се появява като далечно водно конче. Докато се приближава с бръмчене, той става все по-голям и накрая увисва пред прозореца на апартамента ми. Вратата му за качване на борда се отваря и един мъж в костюм на Меден се покланя официално. Оставям дейтапада си да отвори прозореца от дуростъкло и мъжът влетява вътре. Придружават го трима Бели. Всеки от тях има бели Сигли на опакото на ръцете. Членове на Академията и Меден бюрократ.

— Дали имам удоволствието да се обърна към Дароу ау Андромед, син на неотдавна починалите Линус ау Андромед и Лексус ау Андромед?

— Имате тази чест.

Бюрократът ме оглежда от глава до пети много почтително, ала нетърпеливо.

— Аз съм Бондил ку Танкр от Съвета за Качествен контрол на Института. Има някои въпроси, на които сме длъжни да ви замолим да отговорите.

Сядаме един срещу друг на дъбовата ми кухненска маса. Там те прикачат пръста ми към една машина и един от Белите си слага чифт очила, които ще анализират зениците ми и други физиологични реакции. Ако лъжа, ще познаят.

— Ще започнем с контролен въпрос, за да преценим нормалните ви реакции, когато казвате истината. От Семейство Андромед ли сте?

— Да.

— От род Ауреати ли сте?

— Да. — Лъжа като разпран и им съсипвам контролните въпроси.

— Мамили ли сте по време на приемните си изпити преди два месеца?

— Не.

— Използвали ли сте нервонуклеик за стимулация на висшите функции за разбиране и анализ по време на самия изпит?

— Не.

— Използвахте ли мрежоДжаджа за обединение или синтез на външни ресурси в реално време?

— Не — въздъхвам нетърпеливо. — В стаята имаше заглушител, ерго, това би било невъзможно. Радвам се, че приключихте с проучването си и не ми губите времето, Меден.

Той има усмивка на бюрократ.

— Известни ли ви бяха въпросите предварително?

— Не! — На този етап смятам, че е подходящо да дам сърдит отговор. — Но за какво е всичко това? Не съм свикнал някой от вашия сорт да ме нарича лъжец!

— Такава е процедурата при всички, постигнали елитни резултати, господарю Ауреат. Умолявам ви да проявите разбиране — дудне бюрократът. — Всеки, откъснал се напред, твърде далеч от стандартните отклонения, се подлага на разпит. Заробвали ли сте своето устройство с това на друг индивид по време на изпита?

— Не. Както казах, там имаше заглушител. Благодаря, че схващаш навреме, грошоглавецо.

Вземат ми кръвна проба и ми сканират мозъка. Резултатите излизат мигновено, но бюрократът не ги споделя.

— Протоколът — напомня ми той. — Ще получите резултатите си след две седмици.

Получаваме ги след четири седмици. Минал съм проверката на Качествен контрол. Не съм мамил. После пристига резултатът ми от изпита, два месеца след като се явих на проклетия му изпит, и разбирам защо са си помислили, че съм мамил. Не съм отговорил вярно на един въпрос. Само на един. Един от стотици. Когато споделям резултатите с Танцьора, Хармъни и Матео, те просто се вторачват в мен. Танцьора рухва в едно кресло и избухва в смях — истеричен смях.

— Кървави дяволи! — изругава той. — Успяхме!

— Той успя — поправя го Матео.

Танцьора се бави цяла минута, докато си събере мислите и се сети да донесе бутилка шампанско, но все още усещам погледа му — той ме гледа, сякаш съм нещо съвсем различно, нещо странно. Изглежда, внезапно са престанали да разбират какво са създали. Докосвам хемантовия цвят в джоба си и усещам венчалния ширит около шията си. Не те са ме създали. Тя ме създаде.

Пристига прислужникът, за да ме придружи до Института, и аз се сбогувам с Танцьора в апартамента. Когато се ръкуваме, той стисва здраво дланта ми и ме поглежда така, както ме погледна баща ми, преди да го обесят. Погледът му излъчва увереност. Но зад нея се спотайват тревога и съмнения. Подготвил ли ме е за този свят? Изпълнил ли е дълга си? Когато баща ми ме погледна така, той беше на двайсет и пет. Танцьора е на четирийсет и една. Това няма значение. Подсмихвам се. Чичо Нарол никога не ме е поглеждал така, дори и когато ме остави да прережа въжето на Ео. Вероятно защото е поел достатъчно от десните ми крошета, та да знае отговора. Но ако се замисля за учителите си, за бащите си, чичо Нарол ме е оформил най-много. Той ме научи да танцувам; той ме научи как да се държа като мъж, може би защото е предчувствал, че това ще е бъдещето ми. И макар да се опита да ме разубеди да стана Пъклолаз, неговите уроци ме опазиха жив. Сега съм научил нови уроци. Да се надяваме, че с тях номерът ще мине.

Танцьора ми дава пръстеНожа, с който поряза пръста ми преди месеци. Но го е видоизменил във формата на буквата L.

— Ще го помислят за символ като онези, които спартанците са носели на щитовете си — пояснява той. — Л като Лакедемония. Но това Л значи Ликос. Значи Ламбда.

Хармъни ме изненадва, като ме хваща за дясната ръка и я целува там, където някога бе изрисувана Червената ми Сигла. Едното й око е насълзено — студеното, невредимото око. Другото не може да плаче.

— Евей ще дойде да живее с нас — казва ми тя. Усмихва се, преди да успея да попитам защо. Усмивката изглежда странно на нейното лице. — Мислиш си, че ти единствен забелязваш разни неща? Ние ще й осигурим по-добър живот от Мики.

С Матео си разменяме усмивки и поклони. Разменяме си подобаващи почтителни фрази и той протяга ръка, която не стисва моята, а грабва цветето от джоба ми. Посягам да го взема, но той все още е единственият по-бърз човек от мен, когото съм срещал.

— Не можеш да вземеш това със себе си, драги ми господине. Венчалният ширит на ръката ти изглежда достатъчно чудато. Цветето вече е прекалено.

— Дай ми тогава едно листенце — казвам.

— Така си и мислех, че ще поискаш. — Той вади една огърлица. Това е Сиглата на Андромед. Моята Сигла, спомням си аз. Тя е желязна. Матео я пуска в ръката ми. — Прошепни името й. — Прошепвам го и Пегасът се разтваря като пъпка на хемант. Той поставя в средата й едно листенце. Тя пак се затваря. — Това е твоето сърце. Закриляй го с желязо.

— Благодаря ти, Матео — просълзявам се аз. Награбвам го и го прегръщам въпреки възраженията му. — Ако оцелея повече от седмица, на теб ще трябва да благодаря, драги ми господине.

Когато го оставям долу, той се изчервява.

— Овладей си темперамента — напомня ми и тънкият му гласец помрачнява. — Обноски, обноски! А после им изпепели къщата до основи, кърваво проклятие да я стигне дано!

Докато совалката лети над марсианската провинция, стискам Пегаса в ръце. Зелени пръсти се простират по земята, заради която живеех, за да копая. Питам се кой ли е сега Пъклолазът на Ламбда. Лоран е твърде млад. Барлоу — твърде стар. Кийран? Той е обвързан с прекалено много отговорности: деца, които да обича, видял е и смъртта на достатъчно хора от семейството ни. В корема му не гори огън. У Лиана има достатъчно огън, но на жените не се позволява да копаят. Сигурно е Дейн, братът на Ео. Щур, но недотам умен. Типичният Пъклолаз. Той бързо ще умре. От тази мисъл ми се повдига.

Не е само от мисълта. Нервен съм. Осъзнавам го бавно, докато се оглеждам из вътрешността на совалката. Още шестима младежи седят мълчаливо. Единият, стройно момче с открит взор и хубава усмивка, улавя погледа ми. Той е от онези, които още се смеят на пеперудите.

— Юлиан — обявява пристойно и ме хваща под лакътя. Не можем да си предложим размяна на данни чрез дейтападите си — взеха ни ги, когато се качихме на совалката. И затова му предлагам мястото срещу себе си. — Дароу — много интересно име!

— Бил ли си някога в Егия? — питам Юлиан.

— То е ясно — усмихва се. Той е непрекъснато усмихнат. — Какво, искаш да кажеш, че ти не си? Странно. Мислех си, че познавам толкова много Златни, ала никой от тях не успя да мине на приемния изпит. Боя се, че ще попадна сред прекрасен нов свят от лица. Както и да е, завиждам ти за това, че никога не си бил в Егия. Странно място. Прекрасно, без съмнение, но там животът е забързан и евтин, така разправят.

— Не и за нас.

Той се позасмива.

— Сигурно не. Не и ако не си играеш на политика.

— Не си падам много по игрите. — Забелязвам реакцията му, затова намигам и прогонвам сериозността си със смях. — Не и ако няма залози, пич. Схващаш ли?

— Схващам! Коя ти е любимата? Кървав шах? Гравкрос?

— А, и кървав шах става. Обаче призът е за псевдоВойна! — заявявам, ухилен като Златен.

— Особено ако си фен на Нортаун! — съгласява се той.

— Их… Нортаун. Не знам дали ще се разберем — потръпвам, после бодвам палец в гърдите си: — Йорктон.

— Йорктон! Не знам дали изобщо някога’ ще се разберем! — смее се Юлиан.

И макар да се усмихвам, той не знае колко студена е душата ми — разговорът, сръчкванията, усмивките, всичко това са светски шаблони. Матео добре ме е подготвил, но на Юлиан му признавам, че не прилича на чудовище.

Би трябвало да е чудовище.

— Брат ми сигурно е пристигнал в Института. Той вече беше в Егия, в нашето семейно имение, и без съмнение е създавал проблеми! — Юлиан поклаща гордо глава. — Най-готиният човек, когото познавам. Той ще стане Прим, ти само гледай! Гордостта и радостта на баща ни — а това значи нещо, като се знае колко са членовете на семейството ми! — В гласа му няма и сянка от завист, само обич.

— Прим? — питам аз.

— А, това е на институтския жаргон — означава лидер на своя Дом.

Домовете. Знам за тях. Те са дванайсет и се базират свободно на основни личностни черти. Всеки носи името на един от боговете на римския пантеон. Училищните Домове са средство за работа в мрежа и обществени клубове извън училище. Справяй се добре — и те ще ти намерят могъщо семейство, на което да служиш. Семействата са истинските властници в Обществото. Те си имат собствени армии и флотилии и сътрудничат на силите на Суверена. Лоялността започва с тях. Към обитателите на собствената си планета не питаеш особена любов. Те са конкуренцията, ако не друго.

— Ей, ревльовци, приключихте ли с взаимните чекии? — надсмива ни се едно хлапе от ъгъла на совалката. Толкова е безцветен, че е чак кафеникав, а не Златен. Устните му са тънки, а в лицето е като свиреп ястреб, току-що съзрял мишка. Бронзи.

— Безпокоим ли те? — Сарказмът ми има остър привкус на любезност.

— Дали две кучета, които се опъват, ме безпокоят? Като че ли да. Ако вдигат шум.

Юлиан се надига.

— Извини се, псе!

— Ходи се шлакай — заявява малкият. За част от секундата Юлиан вади отнякъде бяла ръкавица. — С това ще ми бършеш гъза ли, пишколизец златен?

— Какво? Ти, малък варварин! — възкликва Юлиан, шокиран. — Кой те е възпитавал?

— Вълците, след като на майка ти сливата ме изплю.

— Гадина такава!

Юлиан замеря с ръкавицата дребния. Гледам и си мисля, че това е върхът на комедията. Хлапето прилича на извадено направо от някоя реколта на Ликос — Бета може би. Наподобява ми един грозен, дребен, сприхав Лоран. Юлиан не знае какво да прави и затова отправя предизвикателство.

— Предизвикателство, драги ми господине!

— Дуел? Чак толкоз ли се обиди? — изпръхтява грозното хлапе срещу издънката на благороднически род. — Добре тогава. Ще ти позакърпя семейната гордост след Посвещението, пишколизецо! — И той се изсеква в ръкавицата.

— Защо не сега, страхливецо? — провиква се Юлиан. Деликатната му гръд е изпъчена, както сигурно го е учил баща му. Никой не бива да обижда семейството му!

— Ти тъпак ли си? Да виждаш наоколо бръсначи? Идиот. Разкарай се. Ще се дуелираме след Посвещението.

— Посвещението… — пита ме най-сетне Юлиан какво мисля аз.

Мършавият хлапак се ухилва противно. Даже и зъбите му са кафеникави.

— Това е последната проверка, идиот такъв! И най-голямата тайна от тази страна на пръстените след сливата на Октавия ау Лун.

— Откъде знаеш за него тогава? — питам.

— Вътрешна информация — отвръща хлапето. — И не знам за него. Знам го, пикльо грамадански!

Той се казва Севро и неговата гледна точка ми допада.

Но приказките за Посвещението ме разтревожват. Толкова малко знам — осъзнавам, докато слушам разговора, започнат от Юлиан с последния пътник на нашата совалка. Говорят си за резултатите от изпитите. Има страховито несъответствие между техните ниски резултати и моя. Забелязвам, че Севро изсумтява, когато съобщават своите на глас. Как така са влезли кандидати с толкова нисък бал? Обзема ме гадно вътрешно предчувствие. А Севро колко е изкарал?

Стигаме във Валес Маринерис по тъмно. Той е грамадна ивица светлина, която пресича черната повърхност на Марс и стига докъдето ти очи видят. В центъра й столицата на моята планета се издига в нощта като градина от мечове от скъпоценен камък. По покривите блещукат нощни клубове, дансинги от кондензиран въздух. Момичета в оскъдни дрешки и безразсъдни момчета се издигат и пропадат, докато гравМиксерите си играят с физиката. Противошумови куполи разделят градските квартали. Пресичаме ги и чуваме цели светове от различни звуци.

Институтът се намира зад нощните квартали на Егия и е вграден във високите осем километра стени на Валес Маринерис. Стените се издигат като приливни вълни от зелен камък, сгушили цивилизацията сред флората. Самият Институт е изграден от бял камък — целият в колони и скулптури, съвсем по римски.

Не съм идвал тук преди. Но съм виждал колоните. Виждал съм крайната цел на нашето пътешествие. Огорчението бликва в мен като жлъч, от гърлото към стомаха, щом се сещам за неговото лице. Сещам се за думите му. За очите му и как оглеждаха те тълпата. Гледах по холото отново и отново как АрхиГубернаторът произнася речта си пред класите, превъзхождащи моята собствена. Скоро и сам ще я чуя от устата му. Скоро ще ме завладее яростта. Ще усетя как огънят жегва сърцето ми, когато отново го видя на живо.

Кацаме на площадката и ни извеждат на един открит мраморен площад с изглед към обширната долина. Нощният въздух е свеж. Егия се простира зад нас, а отпред се извисяват портите на Института. Стоя там заедно с над хиляда Златочели и всички те се оглеждат самонадеяно, както е присъщо на расата им. Мнозина се скупчват — приятели извън белите стени на училището. Не предполагах, че класовете им са толкова големи.

Висок Златен, обграден от двете страни с Обсидиани и котерия от Златни съветници, се издига с чифт гравиБотуши пред портата. Сърцето ми се смразява, щом разпознавам лицето му, чувам гласа му и съзирам блясъка на подобните му на кюлчета злато очи.

— Добре дошли, деца на Ауреатите — произнася АрхиГубернатор Нерон ау Август с глас, кадифен като кожата на Ео, свръхестествено гръмовен. — Предполагам, че разбирате сериозността на вашето присъствие тук. От хиляди градове на Марс, от всички Велики семейства вие сте малцината избраници. Вие сте върхът на човешката пирамида. Днес вие ще започнете своята кампания за присъединяването си към най-висшата каста на нашата раса. Вашите другари стоят също като вас в Институтите на Венера, на източното и западното полукълбо на Земята, на Луна, на Спътниците на Газовите гиганти, на Европа, на Астродианската гръцка група и на Астродианската троянска група, на Меркурий, на Калисто, на Сдружение Енцелад и Церера и на далечните първопроходци от Хилдас.

Сякаш само преди ден аз знаех, че съм първопроходец на Марс. Само преди ден аз страдах, за да може човечеството, отчаяно стремящо се да напусне умиращата Земя, да насели Червената планета. Ах, как ги биваше да лъжат моите управници!

Зад Август, сред звездите, се забелязва някакво движение, но не звездите се движат. Нито са астероиди или комети. Това са Пета и Шеста флотилия. Армадата на Марс. Дъхът секва в гърдите ми. Шеста флотилия е под командата на бащата на Касий, а по-малката Пета флотилия е под прекия контрол на АрхиГубернатора. Повечето кораби са собственост на семейства, дължащи преданост или на Август, или на Белона.

Август ни показва защо ние — те — управляваме. Тръпки побиват плътта ми. Толкова съм малък! Един милиард тона дуростомана и нанометал се реят в небесата, а аз никога не съм излизал от атмосферата на Марс. Те са като сребърни точици сред океан от мастило. А аз съм безкрайно по-малък! Но тези точици са способни да разрушат Марс. Те могат да унищожат спътник. Тези точици господстват над мастилото. Начело на всяка флотилия стои Император; Претор командва ескадроните в състава на тази флотилия. Какво бих могъл да постигна с тази власт…

Август произнася речта си високомерно. Преглъщам жлъчта, надигнала се в гърлото ми. Тъй като враговете ми бяха невъзможно далеч от мен, гневът ми някога бе студен и кротък. Сега той се разгаря в гърдите ми.

— Обществото се развива на три етапа: Дивачество, Възход, Упадък. Великите се издигат поради Дивачеството. Те управляват по време на Възхода. И падат от власт поради собствения си Упадък.

Той ни разказва как са били повалени персийците, как римляните рухнали, защото родителите им забравили как техните родители са им отвоювали империя. Дърдори за мюсюлманските династии, европейската изнеженост, китайския регионализъм и американското самопрезрение и самокастрация. Изрежда всички древни имена.

— Нашето Дивачество започна, когато столицата ни Луна въстана срещу тиранията на Земята и се освободи от оковите на Демокрацията, от Благородната лъжа — идеята, че всички хора са братя и са създадени равни.

Август плете свои собствени лъжи с този свой златен език. Разказва за страданията на Златните. Масите седнали на каруцата и зачакали великите да я затеглят, напомня той. Седели и подкарвали с камшици великите, докато повече не сме можели да понесем това.

Аз си спомням един друг бой с камшици.

— Хората не са равни — това всички го знаем. Съществуват посредствени. Съществуват единаци. Съществуват грозници. Съществуват красавци. Нямаше да е така, ако всички бяхме равни! Един Червен може да командва звезден кораб толкова, колкото Зелен — да служи като лекар!

Смехът по целия площад се засилва още повече, когато той ни призовава да отправим поглед към жалката Атина, родното място на чумата, наречена демокрация. Вижте как е паднала пред Спарта. Благородната лъжа е направила Атина слаба. Тя накарала гражданите й да се обърнат срещу най-добрия им генерал, Алкивиад, поради завист.

— Дори и държавите на Земята започнали да си завиждат една на друга. Съединените американски щати наложили тази идея за равенство насилствено. А когато нациите се обединили, американците с изненада установили, че тях не ги обичат! Масите завиждат! Каква прекрасна мечта би било всички хора да сме създадени равни! Ала не сме.

— И ние се борим точно срещу Благородната лъжа. Но, както казах преди и както ви казвам сега, има и още едно зло, срещу което водим война. То е по-гибелно зло. То е подривно, бавно действащо зло. То не се разгаря като пожар. То е чума! И тази чума е Упадъкът. Нашето общество премина от Дивачество към Възход. Но също както нашите духовни праотци римляните, и нас може да ни сполети Упадък.

Той говори за Феичките.

— Вие сте каймакът на човечеството! Но вие сте били глезени. Държали са се с вас като с деца. Ако се бяхте родили в друг Цвят, сега щяхте да имате мазоли. Да имате белези. Да познавате болката.

Той се усмихва, сякаш познава болката. Мразя този човек!

— Вие си мислите, че познавате болката. Мислите си, че Обществото е неизбежна историческа сила. Мислите си, че то е краят на историята. Но мнозина са смятали така преди. Многобройни управляващи класи са вярвали, че тяхната е последната, апогеят. Те са омеквали. Затлъстявали са. Забравяли са, че мазолите, раните, белезите, изпитанията пазят всички онези изискани клубове за удоволствия, които вие, младите момчета, толкова обичате да посещавате често, и всички онези фини коприни, диаманти и еднорози, които вие, момичетата, искате за подаръци за рождените си дни. Мнозина Ауреати не са извършили саможертва. Ето защо не носят това. — Той показва дълъг белег на дясната си буза. Октавия ау Лун има същия белег. — Белегът на Благородник. Ние не се раждаме господари на Слънчевата система. Ние сме й господари, защото ние, Безподобните белязани, железните Златни, сами сме го постигнали!

Той докосва белега на бузата си. Да бях по-близо, щях да му направя още един. Децата около мен всмукват дивотиите на тоя като кислород.

— Точно сега Цветовете, които копаят в недрата на тази планета, са по-калени от вас. Те се раждат с мазоли. Раждат се покрити с белези и с омраза в душата. Корави са като наностомана. За щастие са и много глупави. Например Персефона, за която несъмнено сте чули, не е нищо повече от едно смотано девойче, което си мислеше, че си струва да те обесят, за да изпееш една песен.

Прогризвам кървава рана в бузата си. Кожата ми трепери от чувството, което стремително се разлива по цялото ми тяло, щом разбирам, че и жена ми е включена в речта на това копеле.

— Девойчето дори не знаеше, че видеозаписът ще бъде излъчен. Ала именно нейната готовност да понася изпитания й даде сила. Разбирате ли, мъчениците са като пчелите. Единствената им сила идва със смъртта. Колко от вас биха жертвали себе си не за да убият, а просто за да наранят своя враг? Нито един, обзалагам се!

Усещам в устата си вкуса на кръв. ПръстеНожът, даден ми от Танцьора, е у мен. Но дишам дълбоко и потискам яростта. Аз не съм мъченик. Не съм отмъщение. Аз съм мечтата на Ео. При все това, като не правя нищо, докато нейният убиец злорадства, се чувствам предател.

— Когато му дойде времето, вие ще получите своите Белези от моя меч! — заключава Август. — Но първо трябва да ги заслужите.