Пиърс Браун
Червен изгрев (3)

3.
Лавърът

Вървим, хванати за ръка, заедно с другите от нашата община по тунелите към Мегдана. Високо горе над нас Лун нарежда монотонно по холото — точно там, където им е мястото на Златочелите (Ауреатите, по-точно казано). Показват ужаси — как бомба на терористи избива миньорска бригада от Червени и група Оранжеви техници. Обвиняват Синовете на Арес. Техният странен знак — страховит шлем, от който изригват остри протуберанси — пламва на екрана. От шиповете капе кръв. Показват осакатени деца. Наричат Синовете на Арес „племе от убийци“, наричат ги „причинители на хаос“. Осъждат ги. Сивата полиция на Обществото и войници разчистват отломки. Показват двама войници от Цвят Обсидиан — мъже и жени грамади, големи почти двойно колкото мен — как заедно с чевръсти Жълти лекари отнасят няколко жертви от мястото на взрива.

В Ликос няма Синове на Арес. Напразната им война не ни засяга — ала все пак е обявена награда за предоставяне на сведения за Арес, царя на терористите. Чували сме хиляда пъти това съобщение и въпреки това то все още ни се струва измислица. Синовете смятат, че с нас се отнасят несправедливо, и затова вдигат във въздуха разни неща. Безсмислени изблици на ярост. Всички щети, които нанасят, забавят напредъка в подготовката на Марс за другите Цветове. Те вредят на човечеството.

В тунела, където момчетата се надпреварват да докоснат тавана, хората от общината весело се стичат за танците в чест на Лавровия празник. Докато вървим, пеем песента на Лавровия празник — устремна мелодия за мъж, открил невестата си сред златно поле. Чува се смях — младите момчета търчат покрай стените или се впускат в поредици от премятания само за да паднат по очи или момичетата да ги засрамят.

Наниз от лампи осветява дългия коридор. В далечината пияният чичо Нарол, вече 35-годишен старец, свири на цитра за децата, които танцуват в краката ни; дори и той не може вечно да се мръщи. Носи инструмента си, закачен с презрамки на раменете, така че е увиснал пред бедрата му с обърната към тавана пластмасова резонаторна дъска и многобройни метални струни. С десния си палец дрънка по струните — само понякога удря с показалец по някои от тях или ги подръпва с палеца, а с лявата ръка свири бас линията, струна по струна. Влудяващо трудно е да накараш цитрата да не звучи жално. Пръстите на чичо Нарол се справят със задачата, а моите изкарват само печални звуци.

Едно време той ми свиреше и ме учеше да играя танците, на които баща ми така и не успя да ме научи. Научи ме дори на забранения танц, онзи, заради който те убиват. Танцувахме го в старите мини. Той ме удряше с пръчка по глезените, докато не започнех да въртя безупречни пируети с устремни движения, стиснал в ръка метална летва като меч. И когато го изиграех както трябва, той ме целуваше по челото и ми казваше, че съм син на баща си. Неговите уроци ме научиха да се движа, да надвивам другите деца в игрите на гоненица и на призраци в старите тунели.

— Златните танцуват по двойки, Обсидиановите — по тройки, Сивите — по дузини — обясняваше ми той. — Ние танцуваме сами, защото Пъклолазите сондират сам-сами. Момчето става мъж сам-само.

Мъчно ми е за онези времена, времената, когато бях достатъчно малък и не го упреквах, че дъха гадно на пиячка. Тогава бях на единайсет. Само преди пет години. И все пак като че ли е било в друг живот.

Членовете на Ламбда ме тупат по гърба и дори Варло, хлебарят, повдига вежда насреща ми и подхвърля на Ео къшей хляб. Няма съмнение, че са чули за Лавъра. Ео пъхва хляба под полите си за по-късно и ме поглежда с любопитство.

— Хилиш се като малоумен — отбелязва тя и ме щипва по хълбока. — Какво си направил?

Вдигам рамене и се опитвам да изтрия усмивката от лицето си. Няма начин.

— Много си горд от нещо, личи си — казва Ео подозрително.

Ригън и Айро, синът и дъщерята на Кийран — моите племенник и племенница, изтопуркват покрай нас. Тригодишните близнаци успяват вече да надбягат и Диона — съпругата на Кийран, и майка ми.

Майка ми се усмихва като жена, видяла какво може да й предложи животът и останала объркана — в най-добрия случай.

— Май си се изгорил, душице — казва ми тя, щом вижда ръцете ми в ръкавици. Говори бавно, иронично.

— Пришка — отвръща Ео вместо мен. — Доста гадна.

Майка ми свива рамене.

— Баща му си идваше и по-зле пострадал.

Прегръщам я през раменете. По-слаби са, отколкото когато ме учеше на песните на нашите хора, както всички жени учат синовете си.

— Нотка на тревога ли долових, мамо? — питам.

— Да се тревожа? Аз? Ех, глупаво дете — въздъхва мама с бавна усмивка. Целувам я по бузата.

Когато пристигаме на Мегдана, половината кланове са вече пияни. Освен че сме танцьори, ние сме и пияници. Тенекетата не ни закачат. Обесете човек без основание, и в общините може и да се понадигне брожение. Ама само се пробвайте да ни натресете трезвеност, и така ще ви разпарчетосаме, че после цял месец има да събирате парчетата. Ео смята, че гренделът — гъбичката, която дестилираме, не произхожда от Марс и е била присадена тук, за да ни направи роби на пиячката. Вечно повдига въпроса, когато майка ми забърка нова доза, а в отговор майка ми обикновено удря една глътка и заявява: „По-добре пиячката да ми е господар, отколкото някой мъж. Сладки са тия вериги!“

Още по-сладки ще са със сиропите, които ще получим в Лавровите сандъци. Има различни видове за алкохол — с вкус на горски плодове и на нещо, което се нарича канела. Може дори да получа нова цитра — дървена, а не метална. Понякога ги раздават. Моята е стара и очукана. Твърде отдавна свиря на нея. Но тя ми е от баща ми.

Музиката гърми пред нас от Мегдана — разпасани мелодии, изсвирени с импровизирани перкусии и виещи цитри. Идват и Омеги и Ипсилони, весело се блъскат на път за кръчмите. Всички кръчмарски врати са отворени широко, та димът и звуците да се изливат на централния площад. Масите опасват площада, а около бесилката в центъра са оставили празно място, та да има къде да танцуваме.

Мегданът има формата на кръгова спирала на етажи. Кръчмите и ремонтните работилници заемат най-долния етаж; на следващите няколко етажа са домовете на Гама, след това — складовете за снабдяване, отвесна стена, и най-накрая, високо горе на тавана — хлътнал метален купол с илюминатори от наноСтъкло. Ние му казваме „Тенджерата“. Това е крепостта, в която живеят и спят пазачите ни. А отвъд се простира негодната за обитаване повърхност на нашата планета — гола пустош, която съм виждал само по холото. Хелий-3, който ние копаем, трябва да я промени.

Танцьорите, жонгльорите и певците, дошли за Лавровия празник, вече са започнали. Ео зърва Лоран и Кийран и им подвиква. Седнали са заедно с още много народ на дълга маса в „Наквасената глътка“, кръчма, в която най-старият от нашия клан, Дъртия изкормвач, провежда заседания и разправя приказки на пияниците. Днес е припаднал на масата. Язък. Много ми се искаше да ме види как най-сетне съм спечелил Лавър за нас.

На нашите празненства, на които яденето стига колкото всеки да лапне по една хапка, всички се отдават на пиене и танци. Лоран ми налива кана пиячка още преди да съм седнал. Той все гледа да напие другите, та да им заплете смешни панделки в косите. Прави място на Ео да седне до жена му Дио — сестра й. Двете са близначки по външност, макар и не по рождение.

Лоран обича Ео, както я обича брат й Лиъм, но зная, че някога бе увлечен по нея също както по Дио. Даже когато жена ми навърши четиринайсет, подгъна коляно пред нея. Но пък не беше само той — половината момци сториха същото. Няма за какво да се тръшкам. Тя направи своя недвусмислен избор.

Децата на Кийран се скупчват около него. Жена му го целува по устата, моята го целува по челото и разрошва рижата му коса. След като цял ден са събирали коприна от паягъсеници в Паяжинотъкачницата, не знам как съпругите ни успяват да изглеждат тъй прелестни. Аз съм се родил красавец, с ъгловато и слабо лице, но мините си взеха своето и ме промениха. Висок съм и още раста. Косата ми все още е с цвета на стара кръв, ирисите ми все още са ръждивочервени, както очите на Октавия ау Лун са златни. Кожата ми е изопната и бяла, ала целият съм в белези — рани, изгаряния. Няма да мине много време и ще изглеждам корав като Даго или скапан като чичо Нарол.

Ала жените — не знаем как го правят, поне аз не знам. Прекрасни и жизнени въпреки Паяжинотъкачницата, въпреки че раждат деца. Носят поли на волани до под коленете и блузи в половин дузина оттенъци на червеното. Друг цвят — никога. Винаги в червено. Те са сърцето на клановете. А колко по-красиви са, накичени с вносните панделки, ленти и дантели от Лавровите сандъци!

Докосвам Сиглите по ръцете ми — на пипане са като кост. Груб Червен кръг със стрела и пресечени щрихи. Съвсем на място са. На ръцете на Ео — не. Косата и очите й може да са нашите, но все едно е някоя от Златочелките, които гледаме по холоКутията. Заслужава да е от тях. После я виждам как здраво перва Лоран по главата, когато той гаврътва халба от мамината оризова пиячка. Бог, ако той подрежда мозайката, я е поставил точно където трябва. Усмихвам се. Но щом поглеждам зад нея, усмивката ми помръква. Над подскачащите танцьори, сред десетките развихрени поли, тропащи обувки и пляскащи ръце, на студената висока бесилка самотно се люлее скелет. Другите не го забелязват. За мен той е сянка, която ми напомня за участта на баща ми.

Въпреки че сме копачи, не ни е позволено да погребваме своите мъртъвци. Още един от Законите на Обществото. Баща ми се люля два месеца, преди да срежат въжето, да свалят скелета му и да смелят костите му на прах. Бях шестгодишен, но първия ден се опитах да го смъкна долу. Чичо ми ме спря. Намразих го, защото не ми даваше да припаря до тялото на баща ми. По-късно пак го намразих, защото открих, че е слабак — баща ми бе умрял за нещо, а чичо Нарол си живуркаше, поркаше и си пропиляваше живота.

— Той е луд, ще видиш някой ден. Луд, с бляскав ум и благороден, Нарол е най-добрият от братята ми — каза веднъж баща ми.

А сега е само последният.

През ум не ми бе минавало, че баща ми ще изтанцува Танца на дявола, както казват старците на това да увиснеш на бесилото. Той бе човек на словото и на мира. Но вярваше в свободата, искаше да имаме свои собствени закони. Мечтите му бяха неговите оръжия. Заветът му е Бунтът на танцьорите — той угасна, когато баща ми увисна на ешафода. Девет души едновременно се впуснаха в Танца на дявола, ритаха и се мятаха, докато най-накрая татко остана сам.

Не беше кой знае какъв бунт — те си мислеха, че мирният протест ще убеди Обществото да увеличи хранителните дажби, и затова изтанцуваха Жътварския танц пред гравиАсансьорите и извадиха части от сондите, та да не могат да работят. Маневрата не успя. Само с Лавър можеш да получиш повече храна.

Когато часът удря единайсет, чичо ми сяда с цитрата си. Оглежда ме гадничко, поркан като кретен по Коледа. Не си разменяме думи, макар и той да има блага дума за Ео, а тя — за него. Всички обичат Ео.

Когато майката на Ео идва, целува ме по тила и казва на висок глас: „Чухме новината, златно момче! Лавър! Ти си син на баща си!“, чичо ми се размърдва.

— Какво има, чичо? — питам. — Газове ли имаш?

Ноздрите му се издуват.

— Ти, лайнояд малък!

Той се хвърля през масата и след малко се въргаляме по земята, налагаме се с юмруци и се ръгаме с лакти. Чичо е едър, но аз го мятам долу и го млатя по носа с ранената си ръка, докато бащата на Ео и Кийран не ме издърпват. Чичо Нарол ме заплюва. Плюнката му е само кръв и пиячка. После пак пием един срещу друг на масата. Майка ми обръща очи.

— Яд го е, че пръста си не мръдна, за да спечелим Лавър. Просто се перчи — казва Лоран за баща си.

— Страхливецът му, кърваво проклятие да го стигне, няма да се сети как да спечели Лавър, ако ще той да му кацне в скута! — сопвам се намръщено аз.

Бащата на Ео ме перва по главата и вижда, че дъщеря му превързва изгорената ми ръка под масата. Пак си слагам ръкавиците. Той ми намига.

Когато Тенекетата пристигат, Ео вече е схванала, че цялата патърдия е заради Лавъра, но не се радва колкото се надявах. Мачка полите си с ръце и ми се усмихва, но усмивките й повече приличат на гримаси. Не разбирам защо е толкова угрижена. Никой от другите кланове не е. Мнозина идват да ми изкажат уважението си — всичките Пъклолази освен Даго. Той е седнал на едната от няколкото лъскави маси на Гама — единствените, на които има повече ядене, отколкото пиячка — и пуши горелка.

— Нямам търпение тоя педал да почне да се храни със стандартни дажби — киска се Лоран. — Даго досега не е вкусвал селяшко ядене.

— Но въпреки това е по-кльощав и от жена — додава Кийран.

Смея се с Лоран и побутвам оскъдния къшей хляб към Ео.

— Я по-весело! — викам й. — Тази вечер ще празнуваме!

— Не ми се яде — отвръща тя.

— Дори и ако хлябът е поръсен с канела ли? — Скоро ще бъде.

Ео пак ми се усмихва с половин уста, сякаш знае нещо, което аз не знам.

В дванайсет котерия от Тенекета се спуска от Тенджерата с гравиБотуши. Броните им са калпави и зацапани. Повечето са момчета или старци, оттеглили се от войните на Земята. Но не това е важното. Те носят своите тупалки и пържачки в кобури, закопчани на колана. Никога не съм виждал да използват някое от тези оръжия. Няма нужда. Те държат въздуха, храната, летището. Ние пукната пържачка си нямаме. Не че на Ео не й се ще да отмъкне някоя.

Едно мускулче играе на челюстта й, докато гледа как Тенекетата се носят из въздуха със своите гравиБотуши; към тях вече се е присъединил и МинМагистрат Тимони ку Подгин, дребосък с медночервена коса от Грошовете (Медните, по-точно казано).

— Внимание, внимание, Ръждавели мърляви! — провиква се Дан Грозния. Празничната врява стихва, а те се реят над нас. ГравиБотушите на Магистрат Подгин са нестандартни и затова той се лашка из въздуха като дъртофелник. Още Тенекета слизат с гравиАсансьор, а Подгин разперва малките си ръчички с маникюр.

— Колеги първопроходци, чудесно е да гледам вашите празненства! Длъжен съм да призная — хихика той, — че съм привързан към селяшкото естество на вашето щастие. Простичко питие, простичка храна. Прости танци. Ах, колко прекрасни души трябва да имате, за да се забавлявате така! Как ми се иска и на мен да се забавлявам като вас! Та аз понастоящем не мога да изпитам наслада дори и когато напусна тази планета — в Розов бордей, след като съм похапнал отлична шунка и ананасов сладкиш! Жалко за мен! Колко разглезени са вашите души! Де да можех да съм като вас! Но моят Цвят си е мой Цвят и като Меден аз съм прокълнат да живея тягостен живот, изпълнен с данни, бюрокрация и управление! — Той изцъква с език, гравиБотушите му се разместват и медните му къдрици се люшват. — Но да минем по същество! Всички изпълниха Квотите си освен Мю и Кси. Поради това този месец те няма да получат говеждо, мляко, подправки, хигиенни материали, удобства или зъболекарски услуги. Само овес и най-необходимото. Разбирате, че корабите, идващи от земна орбита, могат да доставят провизии на колониите в ограничено количество. Ценни ресурси! И ние трябва да ги предоставяме на онези, които се трудят! Мю и Кси, през следващото тримесечие няма да се туткате толкова!

Мю и Кси загубиха десетина души при експлозия на газ — такава, от каквато се страхуваше чичо ми Нарол. Не са се туткали — изгинаха.

Той дърдори още известно време, докато стигне до същественото. Изважда Лавъра, стисва го между пръстите си и го вдига във въздуха. Позлатата му е фалшива, но въпреки това блести. Лоран ме сръчква. Чичо Нарол се въси. Аз се облягам назад — усещам, че ме гледат. Младите се водят по мен. Децата обожават всички Пъклолази. Но и по-старите са вперили очи в мен, както казва винаги Ео. Аз съм тяхната гордост, техният златен син. Сега ще им покажа как постъпва един истински мъж. Няма да подскачам победоносно. Само ще се усмихна и ще кимна.

— И за мен е изключителна чест от името на АрхиГубернатора на Марс Нерон ау Август да поднеса Лавър за производителност и отлична месечна работа, победоносна сила на духа и покорство, жертвоготовност и…

Връчват Лавъра на Гама.

Не на нас.