Пиърс Браун
Червен изгрев (23)

23.
Разединение

Въпреки че все още спим под един покрив, само четири дни бяха необходими Домът да се разпадне на четири племена. Антония, очевидно потомък на семейство, притежаващо значителен астероиден пояс, привлича средноПодборните — плямпалата, мрънкалата, умниците, зависимите, мекушавите, снобите и политиканите.

Тит привлича най-вече висшеПодборните или средноПодборните — физическите образци, свирепите, бързите, неустрашимите, прототипно интелигентите, амбициозните, опортюнистите, очевидната подборка за Дом Марс. Пианистката чудо, мълчаливата Касандра, е негова. Също и Полукс с дрезгавия глас и психарят Викс, у когото самата идея да забиеш метал в нечия плът предизвиква тръпки от наслада.

Ако ние с Касий бяхме по-добри политици, можеше да успеем да отмъкнем някои висшеПодборни от Тит. По дяволите, можехме да накараме всички да ни последват с готовност, ако само им бяхме казали, че се налага да се подчинят. В края на краищата ние с Касий бяхме най-силните за кратко, но после дадохме време на Тит да сплашва, а на Антония — да манипулира.

— Проклетата Антония — въздъхвам.

Касий се смее и клати златокосата си глава, докато вървим на изток сред планините в търсене на още скривалища с припаси. Дългите ми крака с лекота изминават километър за няма и минута.

— Е, тези неща започваш да ги очакваш от нея. Ако семействата ни не бяха прекарвали празниците заедно, когато бяхме мъници, можех още на първия ден да я изоблича като демократ. Но тя не е нищо такова. По-скоро прилича на Цезар или на… как им викаха… президенти? Тиранин, предрешен в облеклото на нуждата.

— Тя е лайно в помийното корито — отсичам.

— Какво значи това, шлака кръвогадна? — смее се Касий.

Чичо Нарол би могъл да му обясни.

— Моля? А… Чух го веднъж в Йорктон от един висшеЧервен. Означава, че е муха във виното.

— ВисшеЧервен? — изсумтява Касий. — Една от бавачките ми беше висшеЧервена. Знам. Странно. Би трябвало да е Кафява. Но тази жена ми разказваше приказки, докато се мъчех да заспя.

— Много хубаво.

— Аз я смятах за надута гад. Опитвах се да навия майка ми да й запуши устата, та да ме остави на мира, защото тя искаше само да приказва за долини и да разправя досадни романтични истории, които вечно завършват тъжно. Депресираща твар.

— Какво направи майка ти, като й се оплака?

— Майка ми ли? Ха! Плесна ме по главата и ми каза, че винаги има на какво да се науча от всекиго. Дори и от висшеЧервен. Тя и баща ми обичат да се правят на прогресивни. Това ме обърква. — Той поклаща глава. — Обаче… Йорктон! Юлиан не можеше да повярва, че ти си от Йорктон!

Мракът в мен се завръща. Дори и мисълта за Ео не го разпръсква. Дори и мисълта за моята благородна мисия и всички волности, които тя ми позволява, не прогонва вината. Аз съм този, който не би трябвало да се чувства виновен заради Посвещението, ала мисля, че освен Рок съм единственият, който изпитва вина. Поглеждам ръцете си и си спомням кръвта на Юлиан.

Касий внезапно посочва към небето на югоизток от нас.

— Какво е това, о, кръвогаден ад?

Десетки мигащи медБотове се изсипват от реещия се замък на Олимп. Чуваме далечния им вой. След тях Проктори се стрелват като огнени стрели към далечните южни планини. Каквото и да се е случило, едно е сигурно: на юг цари хаос.

Въпреки че моето племе продължава да спи в крепостта, ние сме се преместили от високата кула в стражевата къщичка, за да не ни се налага да се отъркваме в сганта на Тит. За по-безопасно държим готвенето в тайна.

Срещаме се с нашето племе за вечеря край едно езеро в северните планини. Не всички са висшеПодборни. Само някои — Касий и Рок. Но освен тях — нито един над седемнайсетия Подбор. Имаме няколко средноПодборни — Куин и Лея, но останалите са утайки, низшеПодборни — Клоуна, Шибаната мутра, Бурена, Чакълчето и Паламидата. Това тревожи Касий, въпреки че утайките на Института все пак са признати свръхчовеци в сравнение с останалите Цветове. Те са атлетични. Пъргави. Никога не те молят да повториш, освен с определена цел. И приемат моите заповеди, дори и предчувстват какво ще е следващото, което ще поискам от тях. Оценявам, че възпитанието им е било по-малко привилегировано.

Повечето са по-умни от мен. Но аз притежавам уникалното качество, което те наричат тарикатство, доказано от високия ми резултат на екстраполационния тест за интелигентност. Не че има значение, но разполагам със серен кибрит и това ме превръща в бога Прометей. Нито Антония, нито Тит притежават огън, доколкото знам. Затова аз съм единственият, който може да им пълни коремите. Карам всеки от моето племе да убива кози или овце. На никого не се позволява да живее на аванта, въпреки че Шибаната мутра полага всички усилия. Не забелязват, че ръцете ми треперят, когато прерязвам гърлото на първата си коза с нож. В очите на животното има толкова много доверие, а след това, докато умира — объркване: то все още ме мисли за приятел. Кръвта е топла като кръвта на Юлиан. Мускулите на врата се втвърдяват. Трябва да режа с тъпия нож, също като Лея, когато убива първата си овца, пищейки. Карам я и да я одере с помощта на Паламидата. И когато тя не се справя, хващам ръцете й в своите и я направлявам, давам й силата си.

— Татенцето ли ще трябва да ти нареже и мръвката? — дразни я Паламидата.

— Млъквай! — обажда се Рок.

— Тя може сама да води битките си, Рок. Лея, Паламидата ти зададе въпрос. — Лея примигва насреща ми с объркани, широко отворени очи. — Задай й друг, Паламида.

— Какво ще стане, ако Тит ни хване натясно — и тогава ли ще пискаш? Дете. — Паламидата знае какво искам от нея. Помолих я да го направи трийсет минути по-рано, преди да доведа козата при Лея.

Извръщам глава от Лея към Паламидата.

— Ще плачеш ли? — пита Паламидата. — Избърши си очите в…

Лея надава писък и скача върху нея. Двете се изтърколват, като се удрят по лицата. Не след дълго Паламидата е стиснала Лея в задушаваща хватка. До мен Рок се размърдва. Куин го дръпва обратно надолу. Лицето на Лея става лилаво. Ръцете й пляскат ръцете на Паламидата. После припада. Кимвам благодарно на Паламидата. Тъмноликото момиче свежда бавно брадичка.

Но раменете на Лея на другата сутрин са по-изправени. Тя дори събира достатъчно кураж да хване Рок за ръка. Освен това разправят, че била добра готвачка — е, не е. Рок се пробва, обаче и той не е по-добър. Да ядеш кльопачката им, е все едно да преглъщаш сухи жилави сюнгери. Дори и Куин, с всичките нейни истории, не успява да стъкми свястно ядене.

Готвим козе и еленско месо в походната ни кухня на шест километра от крепостта, правим го нощем в деретата, та димът и светлината да не се виждат. Не убиваме овцете — събираме ги и ги държим на сигурно място в един северен форт. Мога да докарам и повече неща на племето си заедно с храната, но храната е колкото благодат, толкова и опасност.

Как ли биха постъпили Тит и неговите убийци, ако открият, че имаме огън, храна, чиста вода…

Връщаме се в крепостта с Рок от разузнавателна обиколка на юг, когато долавям шум откъм една горичка. Прокрадваме се по-близо и чуваме сумтене и звуци от трошене. Очакваме да видим глутница вълци, ръфащи коза, взираме се през храстите и откриваме четирима от войниците на Тит, наклякали около един труп. Лицата им са окървавени, очите — потъмнели и лакоми, докато одират ивици кожа от мъртвия елен с ножовете си. Пет дни без огън, пет дни на гадни горски плодове и вече са се превърнали в диваци.

— Трябва да им дадем кибрит — казва ми после Рок.

— Не. Ако им дадем кибрит, Тит ще се сдобие с още повече власт.

— На този етап има ли значение? Ако ядат сурово месо, ще се разболеят. Вече са болни!

— Значи се насират — изсумтявам. — Има и по-големи гадости.

— Кажи ми, Дароу — по-добре ли ще е, ако Тит е на власт и Марс е силен, или ако Дароу е на власт, а Марс е слаб?

— По-добре за кого? — питам кисело.

Той само клати глава.

— Нека изгният кръвогадните им търбуси — е мнението на Касий. — Постлаха си, сега нека се осират.

Моята армия се съгласява.

Привързан съм към тях — утайки, низшеПодборни. Те не са толкова привилегировани и възпитани като висшеПодборните. Повечето се сещат да ми благодарят, когато им давам храна — отначало не се сещаха. Не тичкат след Тит на среднощни набези с брадви само за да си напълнят търбусите. Не, те следват нас, защото Касий е харизматичен като слънцето, а в неговата светлина сянката, която хвърлям аз, създава впечатление, че знам какво върша. Но не знам. Сянката, също като мен, е родена в мина.

Все пак наистина изглежда така, сякаш имам някаква стратегия. Нареждам да направим карти на нашата територия на дигиплочите, които намерихме в заблатена изба на дъното на една клисура, ала все още не разполагаме с други оръжия освен моя Секач, няколко ножа и заострени колове. Затова цялата ни стратегия се основава на добиването на информация.

Странното е, че само едно племе си има представа какво се случва. И то не е нашето. Не е и на Антония. Не е и Титовото, адски ясно. Това е племето на Севро и аз съм почти сигурен, че той е единственият му член, ако досега не е осиновил вълци. Трудно е да се каже дали е, или не е. Нашият Дом не сяда да вечеря семейно. Въпреки че от време на време го мярваме да тича по хълмистите склонове нощем, наметнат с вълчата си кожа, с вид, който Касий охарактеризира най-добре: „Като някакво космато демонско детенце, друсано с халюциногени“. А веднъж Рок дори чу нещо — не беше вълк — да вие в обвитите с облаци планини. Някои дни Севро се разкарва един такъв нормалничък — обижда всичко, дето мърда, освен Куин. За нея прави изключение и й носи месо и ядливи гъби, вместо да я обсипва с обиди. Мисля, че си пада по нея, макар тя да си пада по Касий.

Молим я да ни разказва истории за него, но Куин не иска. Лоялна е и може би затова ми напомня за дома. Постоянно разказва хубави истории, повечето — със сигурност разкрасени лъжи. Куин притежава жива искра, същата като у жена ми. Тя последна от нас се обръща към Гоблина със „Севро“. Освен това е единствената, която знае къде живее той. При цялото ни разузнаване не можем да открием и следа от леговището му. Доколкото знам, той броди и събира скалпове отвъд планините. Известно ми е, че Тит е пратил хора да го дебнат, но не мисля, че имат успех. Те дори мен не могат да проследят. Заради това Тит го хваща бяс.

— Според мен той лъска бастуна в храсталака — киска се Касий. — И само ни чака да се изпотрепем.

Когато Лея се прибира в крепостта с куцукане, Рок ни извиква навън с Касий.

— Набиха я — съобщава той. — Не лошо, но я изритаха в корема и й взеха храната.

— Кой? — настръхва Касий. — Кой е тая шлака?

— Не е важно. Важното е, че са гладни. Така че стига сте си играли на „око за око“. Така не може да продължава — заявява Рок. — Момчетата на Тит гладуват. Как очаквате да постъпват? По дяволите, това грамаданско добиче преследва Гоблина, защото има нужда от огън и храна. Ако просто му ги дадем, можем да обединим Дома, да поддържаме вежливи отношения. Може би дори и Антония ще вразуми племето си.

— Антония? Вразумяване? — кикоти се Касий.

— Дори и това да се случи, Тит все така ще има най-голяма власт — казвам. — И нищо няма да се оправи.

— Аха, да. Това на теб не ти понася — някой друг да има власт. Добре тогава. — Рок подръпва дългата си коса. — Говори с Викс или с Полукс. Отвлечи капитаните му, ако трябва. Но изцери Дома, Дароу. Инак ще загубим, когато друг Дом ни почука на вратата.

На шестия ден се вслушвам в съвета му. Знам, че Тит е тръгнал да плячкосва, и рискувам да потърся Викс в централната кула. За беда Тит се връща по-рано от очакваното.

— Изглеждаш жизнен и пъргав — отбелязва той, преди да съм успял да намеря Викс в каменните зали на кулата и прегражда пътя ми с едрото си тяло — раменете му почти опират в двете стени. Усещам още някой зад гърба си в коридора. Викс и други двама. Коремът ме присвива. Тъпо беше да постъпвам така. — Къде си тръгнал, ако мога да попитам?

— Исках да сравня разузнавателните ни карти с главната карта в стаята на командването — излъгвам, щом се сещам, че имам дигиплоча в джоба.

— О, искал си да сравниш разузнавателните карти с главната карта… за доброто на Марс, благородни Дароу?

— За чие друго добро? — питам. — Ние сме на една и съща страна, нали?

— О, на една и съща страна сме — отвръща Тит и избухва в неискрен смях. — Викс, ако сме на една и съща страна, не мислиш ли, че ще е най-добре да споделите помежду си своите картенца?

— Тъй ще е най-добре — съгласява се Викс. — Гъби, карти, все тая.

Значи той е нападнал малката Лея. Погледът му е мъртвешки. Като очите на гарван.

— Да. Затова аз ще погледна вместо тебе, Дароу. — Тит изтръгва разузнавателните карти от ръцете ми. Няма как да го спра.

— Моля заповядай — казвам. — Стига да знаеш, че има вражески огньове далече на изток и по всяка вероятност — врагове във Великата гора на юг. Плячкосвай колкото си щеш, само да не те изловят със смъкнати гащи.

Тит души из въздуха. Не ме е слушал.

— Щом ще си споделяме, Дароу… — той пак подушва, по-близо до врата ми — може би ще споделиш с нас защо миришеш на дим от дърва.

Вцепенявам се и не знам какво да правя.

— Гледайте го как се спече. Вижте го как усуква лъжа. — Гласът на Тит е самото отвращение. — Подушвам измамата ти. Подушвам лъжите, които капят от тебе като пот.

— Като от разгонена жена! — жлъчно подмята Полукс и присвива извинително рамене пред мен.

— Отврат! — подхвърля с насмешка Викс. — Мизерник е той. Окаян женчо. — Не знам защо съм си въобразявал, че ще успея да го настроя срещу Тит.

— Ти си малък паразит — продължава Тит. — Гризкаш морала, защото не щеш да си подвиеш опашката. Чакаш моите благородни момчета и момичета да измрат от глад. — Те стягат кръга около мен отзад, отстрани. Тит е грамада. Полукс и Викс са жестоки и едри почти колкото мен. — Ти си окаяна твар. Червей в гръбнака ни.

Свивам нехайно рамене и се опитвам да им внуша впечатлението, че не се тревожа.

— Това можем да го оправим — заявявам.

— Нима? — възкликва Тит.

— Решението е просто, здравеняко — настоявам аз. — Доведи момчетата и момичетата си у дома. Спри с всекидневните набези над Церера, преди някой друг Дом да е довтасал и избил всички ви. После ще говорим за огън. И за храна.

— Мислиш си, че можеш да ни нареждаш ли, Дароу? Натам ли биеш? — пита Викс. — Смяташ, че си по-добър, защото си изкарал по-добре на някакво си тъпо изпитче? Защото Прокторите избраха първо теб?

— Мисли си го — киска се Тит. — Мисли си, че заслужава да е Прим.

Ястребовото лице на Викс се привежда до моето, устните изричат подигравателно всяка дума. Красиви в покой, устните му сега се изпъват жестоко назад, а дъхът му вони, докато ме измерва с поглед и се опитва да ми внуши, че не се впечатлява. Той изпръхтява с презрителен смях. Виждам го как измества глава, за да се изплюе върху лицето ми. Позволявам му го. Пихтиестата храчка ме уцелва и бавно се стича по бузата ми към устните.

Тит наблюдава с вълча усмивка. Светват му очите; Викс го поглежда — търси насърчение. Полукс се приближава.

— Ти си разглезено пишлеменце — ръмжи Викс. Носът му почти опира в моя. — И точно това смятам да ти взема аз, драги ми господине — пишленцето.

— Или би могъл да ме пуснеш да си ходя — отвръщам. — Като че си запушил вратата.

— Охо! — смее се той и поглежда господаря си. — Той се опитва да покаже, че не го е страх. Опитва се да избегне сбиването. — Викс ме поглежда със златистите си мъртви очи. — Хиляда пъти съм пречупвал надути момченца като теб в клубовете за дуели.

— Нима? — питам невярващо.

— Пречупвал съм ги като вейчици. А после съм оправял гаджетата им ей тъй, за спорта. Как съм ги посрамвал пред бащите им! В какви ревльовци превръщам момченца като теб!

— Ох, Викс! — въздъхвам аз, като внимавам гласът ми да не се разтрепери от ярост и страх. — Викс, Викс, Викс. Момченца като мен няма.

Поглеждам Тит и внимавам да го гледам в очите, когато нехайно, все едно танцувам, правя кръг с ръката си на Пъклолаз и я забивам отстрани на врата на Викс, във вратната вена, със силата на удар с тежък ковашки чук. Това го събаря, ала все пак, докато пада, му нанасям удари с лакът, с коляно и с другата си ръка. Ако беше стъпил по-здраво на крака, първият удар можеше да пречупи врата му. Вместо това той се търкулва настрана при ниската гравитация, изпъва се хоризонтално и тръпне под валящите ми удари, когато пада на земята. Очите му угасват. В корема ми се надига страх. Тялото ми е толкова силно!

Тит и останалите са твърде стреснати от внезапната ми ярост и не ме спират, а аз се завъртам покрай протегнатите им ръце и хуквам надолу по коридорите.

Не го убих.

Не го убих.