Пиърс Браун
Червен изгрев (40)

40.
Парадигма

— Фичнър тръгна ли си? — пита ме тя.

— През прозореца — отговарям.

Гледам Мустанга от другата страна на бялата маса в щаба на Аполон. Навън бушува виелица — несъмнено с цел да задържи армията ми вътре в крепостта около топлите огньове и гърнетата с гореща супа. Косата й се вие около раменете, привързана с кожени ремъци. И тя носи вълча наметка като останалите, но нейната е с тъмночервени ивици. Кални ботуши с шпори са вдигнати на масата. Знамето й, единственото оръжие, действително предпочитано от нея, е облегнато на стол наблизо. Лицето на Мустанга е живо. Върху него бързо цъфват подигравателни усмивки. И симпатични бръчици. Тя ми се усмихва и пита какво занимава ума ми.

— Чудя се кога ли ще ме предадеш.

Веждите й се сключват.

— Това ли очакваш?

— Измами или ще те измамят. От твоята уста го чух.

— Ти ще ме измамиш ли? — гледа ме тя. — Не. Защото какво ли ще спечелиш с това? Аз и ти победихме тази игра. Те искаха да повярваме, че един е длъжен да победи с цената на всички останали. Това не е вярно и ние го доказваме.

Нищо не казвам.

— Имаш доверието ми, защото, когато ме видя да се крия в калта, след като превзе моята крепост, ме остави да избягам — обяснява тя замислено. — А аз имам доверието ти, защото те измъкнах от калта, когато Касий те заряза умиращ.

Мълча.

— Та, ето ти го отговора. Ти ще извършиш велики дела, Дароу. — Мустанга рядко ме нарича Дароу. — Може би няма нужда да ги вършиш сам?

Думите й ме карат да се усмихна. После скачам на крака и я стряскам.

— Доведи хората ни! — заповядвам.

Зная, че тя с нетърпение очакваше да си почине тук. Аз също. Уханието на супа ме изкушава. Както и топлината, леглото и мисълта да прекарам спокойно време с нея. Но не затова побеждават мъжете.

— Ще изненадаме Прокторите. Ще превземем Юпитер.

— Не можем да ги изненадаме — почуква по пръстена си тя. ПолеЗаглушителя на Фичнър вече го няма. Бихме зарязали напълно пръстените, но те са нашата застраховка. Макар и Прокторите да могат да поизрежат по нещичко тук-там, здравият разум диктува да не бърникат много из заснетото или Подборниците ще станат подозрителни.

— А дори и да успеем да стигнем в тази буря, какво ще постигне превземането на Юпитер? — пита Мустанга. — Щом Аполон не е напуснал, след като неговият Дом загубил, и Юпитер няма да напусне. Само ще ги предизвикаш да се намесят. Сега трябва да погнем Чакала.

Знам, че Прокторите ме наблюдават как планирам това. Искам да узнаят накъде вървя.

— Не съм готов за Чакала — казвам й. — Имам нужда от още съюзници.

Тя ме поглежда със сключени вежди. Не разбира, но няма значение. Доста скоро ще разбере.

 

 

Въпреки виелицата моята армия се движи бързо. Увиваме се в наметки и кожи толкова дебело, че приличаме на животни, препъващи се из снега. Нощем се ориентираме по звездите, които се движат въпреки усилващите се ветрове и трупащия се сняг. Моята армия не се оплаква. Те знаят, че няма да ги поведа безцелно. Новите ми войници се стараят повече, отколкото смятах за възможно. Чували са за мен. Пакс се грижи за това. И отчаяно се стремят да ме впечатлят. Това се превръща в проблем. Където и да отида, онези около мен внезапно удвояват усилията си, та да надминат тези отпред или да се откъснат от онези отзад.

Виелицата е страшна. Пакс винаги е до нас с Мустанга, сякаш иска да ни заслони от вятъра. Той и Севро вечно се надпреварват да застанат най-близо до мен, въпреки че Пакс сигурно щеше и да ми пали огньовете и да ме завива вечер, като си легна, ако му го позволях, докато Севро би ми казал да ходя да си чопля гъза. Сега всеки път, като го погледна, виждам в него баща му. Сега, когато познавам семейството му, той ми изглежда по-слаб. Няма никаква причина да е така — сигурно просто съм предполагал, че наистина е изскочил от слабините на вълчица.

Най-накрая снегът спира и пролетта идва бързо и ударно — а това потвърждава подозренията ми. Прокторите си играят игрички. Виещите се погрижват всички погледи да са устремени към небето, ако Прокторите решат да ни тормозят, докато пътуваме нататък. Никой не ни тормози. Такт се озърта за техни следи. Но всичко е спокойно. Не виждаме никакви вражески разузнавачи, не чуваме военни рогове в далечината, не виждаме да се вие дим освен на север, в планинския район на Марс.

Извършваме набези над складовете с провизии в изгорените и разрушени крепости, докато напредваме към Юпитер. Има кани от крепостта на Бакхус — Севро с разочарование откри, че са пълни с гроздов сок, а не с вино, солено месо от дълбоките подземия на Юнона, сирена с плесен, риба, увита в листа, и торби с вечното пушено конско месо. Те ни поддържат сити по време на похода.

За четири тежки дни стигам и обсаждам обградената с тройни стени крепост на Юпитер сред ниските планински проходи. Снегът се топи достатъчно бързо, че да разкаля земята за конете ни. През лагера ни текат потоци. Не си правя труда да разработвам план за действие — просто казвам на подразделенията на Пакс, Милия и Найла, че онзи, който ми поднесе крепостта, ще спечели награда. Защитниците са малобройни и моята армия превзема външните укрепления за един ден, като издига поредица от дървени рамки под периодичен обстрел със стрели.

Останалите ми три подразделения разузнават из околната територия, ако Чакала реши да се намеси. Явно основната армия на Юпитер е закъсала оттатък придошлия Аргос, докато е обсаждала крепостта Марс. Не са очаквали реката да прелее толкова бързо. Все още няма знак нито от войниците на Чакала, нито от Прокторите. Чудя се дали вече са открили Фичнър, заключен в една от килиите на крепостта Аполон. Оставих му храна, вода и лице, цялото в синини.

На третия ден на обсадата върху укрепленията на Юпитер се развява бяло знаме. Слабичко момче, средно на ръст и с плаха усмивка, се измъква през задния вход на крепостта Юпитер. Тя е разположена на висок, скалист терен, притисната е между две грамадни канари и триетажните й стени са наклонени навън. Скоро ще опитам да пратя войници на канарите. Това би трябвало да е работа за Виещите — но стига им толкова слава. Тази обсада принадлежи на войниците, пленени в боя с Аполон.

Момчето отива плахо пред главния вход. Там го посрещам със Севро, Милия, Лайла и Пакс. Ние сме страховита шайка дори и без Такт и Мустанга, въпреки че Мустанга никак не заслужава да бъде наречена „страховита“, що се отнася до външността й — в най-добрия случай „буйна“ може би. Милия изглежда, сякаш е излязла от кошмар — и тя започна да носи трофеи като Такт и Паламидата. А Пакс нанася резки върху острието на грамадната си брадва за всеки роб, когото е пленил.

Пред моите лейтенанти си проличава, че момчето се нервира. Усмихва се бързешката, сякаш едва ли не се тревожи, че не одобряваме това. На пръста си носи пръстена на Юпитер. Вероятно гладува, защото вече му е твърде голям.

— Името ми е Луциан — започва момчето, като се опитва да говори мъжката. Явно си мисли, че Пакс командва. Пакс издава боботещ смях и посочва мен и моя Секач. Щом ме поглежда, Луциан трепва. Май много добре знаеше, че водачът съм аз.

— Да си разменяме усмивки ли сме дошли? — питам. — Какво имаш за казване?

— Че гладуваме — смее се жално той. — Три седмици не сме яли нищо освен плъхове и сурово жито.

Почти ми дожалява за него. Косата му е мръсна, очите сълзят. То знае, че си проваля шанса за чиракуване. Цял живот ще го укоряват, че се е предало. Но е гладно, както и останалите седмина защитници. Странно, всички са от Дом Юпитер, не са роби. Техният Прим е оставил тук собствените им слабаци вместо роби.

Единственото им условие да предадат крепостта е да не бъдат поробени. Само Пакс измрънква нещо за чест и че трябвало да си спечелят свободата като останалите от нас, но аз се съгласявам да удовлетворя молбата на момчето. Нареждам на Милия да ги наглежда. Ако се бунтуват, тя ще вземе скалповете им за трофеи. Връзваме конете си на двора. Камъните са заоблени и мръсни. Висока ъгловата централна кула се издига нагоре, врязана в скалата.

През облаците се процежда мрак. Към планинския проход се задава буря и затова вкарвам войската си в крепостта и залоствам портите. Мустанга и нейният отряд остават зад стените и ще се върнат по-късно вечерта след разузнаване с Такт. Разговаряме по комуникаторите и Такт ни псува, че имаме сух покрив над главата. През нощта се изсипва пороен дъжд.

Преди да вечеряме, се погрижвам нашите ветерани да заемат първите легла в спалните помещения на Юпитер. Моята армия може и да е дисциплинирана, но за топло легло биха заклали и майка си. Това е единственото, с което повечето от тях така и не свикнаха — да спят на земята. Липсват им дюшеците и копринените чаршафи. На мен ми липсва малката кушетка, която делях с Ео. Мъртва е от повече време, отколкото бяхме женени. Учудвам се колко ме заболява, когато го осъзнавам.

Мисля, че вече съм на осемнайсет според Земните мерки. Не съм съвсем сигурен.

Нашите хляб и месо са райска благодат за изгладнелите защитници на Юпитер. Луциан и бандата му — до един кльощави душици с изтощен вид — набиват толкова бързо, че Найла се притеснява да не им се спукат червата. Тя тича наоколо и обяснява на всички, че пушеното конско месо няма да се юрне в галоп наникъде. Пакс и неговите Кръвогръби от време на време замерят хрисимата тайфа с кокали. Смехът на Пакс е заразителен — той кънти от устата му, а след две секунди добива някаква женствена нотка. Никой не може да остане сериозен, когато той се разхили. Пак говори за Хелга. Оглеждам се за Мустанга да се посмеем, но нея няма да я има още часове. Липсва ми, и вътре в гърдите ми нещо се надига, защото зная, че тази нощ ще се сгуши в леглото ми и заедно ще хъркаме като чичо Нарол след Коледа.

Извиквам Милия начело на масата. Моята армия се излежава из щаба на Юпитер — лесно е да ги покориш. Картата на Юпитер е унищожена — не мога да разбера какво знаят.

— Как ти се струват нашите домакини? — питам Милия.

— Предлагам да им сложим по една Сигла.

Изцъквам с език.

— Ти никак не обичаш да спазваш обещания, нали?

Тя много прилича на ястреб — лицето й е само ъгли и жестокост. Гласът й е от същата порода.

— Обещанията те оковават — изрича дрезгаво Милия. — А оковите трябва да ги разкъсаш.

Казвам й да остави юпитерианците на мира, но после на висок глас й нареждам да донесе виното, което отмъкнахме по време на нашия преход до Юпитер. Тя взема няколко момчета и донася бъчвите от склада на Бакхус.

Изправям се глупашки върху масата.

— И ви заповядвам да се напиете! — изревавам на своята армия. Те ме гледат, все едно съм превъртял.

— Да се напием? — пита един.

— Да! — срязвам го аз, преди да успее да каже нещо повече. — Ще се справите ли? Да се държите като тъпаци поне веднъж?

— Ще пробваме! — провиква се Милия. — Нали? — В отговор прозвучават бодри викове. По-късно, докато унищожаваме запасите на Бакхус, предлагам на висок глас вино на юпитерианците. Пакс се надига, олюлявайки се, да протестира срещу идеята да делим с тях хубавото вино. Добър актьор е.

— Противоречиш ли ми? — питам.

Пакс се поколебава, но успява да кимне с грамадната си глава.

Изваждам своя Секач от ножницата на гърба ми. Той изсвистява във влажния въздух на щаба. Стотици очи се втренчват в нас. Навън еква гръм. Пакс прави грамадна пиянска крачка и се люшва напред. Ръката му стиска дръжката на брадвата, но не я изважда. След малко той тръсва глава и прикляка на коляно — и пак е висок почти колкото мен. Прибирам Секача, прихващам Пакс, вдигам го и му казвам, че ще командва патрула.

— Патрула? Ама… в дъжда и в бурята?

— Чу ме, Пакс.

Кръвогръбите, мрънкайки, се заклатушкват подире му, за да поемат наказанието си. Всички те са достатъчно умни и са се досетили какви са ролите им, макар и да не познават пиесата.

— Дисциплина! — фукам се аз пред Луциан. — Дисциплината е най-добрата черта на човечеството! Дори и у грамадни зверове като тоя!

В отсъствие на Пакс разигравам театро и раздавам церемониални вълчи наметки на робите от Венера и Бакхус, спечелили свободата си в превземането на тази крепост — церемониални, защото нямаме време да намерим вълци. Ехти смях и цари безгрижно настроение. Поне този път да се повеселим, въпреки че никой не зарязва оръжията си. Придумват Найла да изпее една песен. Тя има ангелски глас. Пее в Марсианската опера и по програма е трябвало да гастролира във Виена, но й изникнала по-добра възможност под формата на Института. Възможността на живота й. Какъв майтап.

Луциан седи в ъгъла на щаба с останалите седем защитници и гледа как нашите войници зрелищно заспиват върху масите, пред камината, покрай стените. Някои се измъкват, за да гепят легла. Хъркане загъделичква слуха ми.

Севро стои близо до мен, сякаш Прокторите всеки момент могат да нахлуят вътре и да ме убият. Казвам му да се натряска и да ме остави на мира. Той се подчинява и скоро се смее, а после захърква върху една дълга маса. Тръгвам към Луциан, като се препъвам в спящата си армия, ухилен до уши. Не съм се напивал отпреди смъртта на жена ми.

Луциан, въпреки кротостта си, се оказва любопитен екземпляр. Рядко ме поглежда в очите, а раменете му са прегърбени. Но ръцете му никога не се пъхат в джобовете на панталоните му, нито се скръстват в отбранителна поза. Питам го за войната с Марс. Както и си мислех, почти е спечелена. Той споменава за някакво момиче, предало Марс. Струва ми се, че е Антония.

Трябва да действам бързо. Не зная какво ще се случи, ако превземат знамето и крепостта на моя Дом, въпреки че си имам независима армия. Технически мога да загубя.

Приятелите на Луциан са уморени и ги пускам да се опитат да си намерят легла. Няма да е проблем. Луциан остава да си говорим. Каня го на масата в щаба. Когато приятелите му се изнизват, чувам Мустанга в коридора. Навън трещят гръмотевици. Косата й е влажна и сплъстена, вълчата наметка — подгизнала, ботушите й оставят кални следи.

Когато ме вижда заедно с Луциан, лицето й е олицетворение на объркването.

— Мустанг, миличка! — провиквам се аз. — Боя се, че закъсня. Вече пресушихме складовете на Бакхус! — Посочвам хъркащата си армия и й намигам. Останали са петдесетина, проснати в различни пози из обширното помещение на щаба. Всичките пияни като Нарол по Коледа.

— Да се натряскаш, изглежда примна идея в подобен момент — казва тя странно, поглежда пак Луциан, после мен. Нещо не й допада. Представям я на Луциан. Той промърморва колко приятно му било да се запознаят. Мустанга се изсмива. — Как те убеди той да не го поробваш, Дароу?

Не знам дали тя разбира каква игра играя.

— Даде ми своята крепост! — Махвам непохватно с ръка към полуразрушената каменна карта на стената. Мустанга казва, че ще седне с нас. Започва да привиква някои от своите войници в коридора, но аз я отрязвам. — Не, не! Ние с Луциан тук си ставаме първи приятели! Никакви момичета! Вземай си хората и върви да намериш Пакс.

— Но…

— Върви намери Пакс! — отсичам.

Знам, че е объркана, ала ми се доверява. Смънква ни едно „довиждане“ и затваря вратата. Тропането на ботушите й бавно утихва.

— Мислех си, че никога няма да се разкара! — смея се на Луциан. Той се обляга назад на стола. Наистина е много строен, по него няма нищо излишно. Русата му коса е с обикновена подстрижка. Ръцете му — тънки и сръчни. Напомня ми на някого.

— Повечето хора не искат хубавиците да си тръгват — усмихва ми се искрено Луциан и дори се поизчервява, когато го питам наистина ли смята Мустанга за хубавица.

Приказваме си близо час. Постепенно той се отпуска. Доверието му нараства и скоро ми разказва за детството си, за взискателен баща, за семейни очаквания. Но не е жалък в това. Реалист е — черта, която харесвам. Вече не е нужно да избягва погледа ми, докато разговаряме. Раменете му не са толкова прегърбени и Луциан става симпатичен, дори пуска шеги. Няколко пъти се смея на глас. Късна нощ е, ала ние продължаваме да си приказваме и да се майтапим. Той се подиграва на ботушите ми, увити в животински кожи. Сега, когато снеговете се топят, с тях ми е горещо, но трябва да нося кожите.

— Ами ти, Дароу? Дърдорим ли дърдорим все за мен… Мисля, че е твой ред. Кажи ми, теб какво те доведе тук? Какво те тласка? Не мисля, че семейството ти съм го чувал…

— Право да си кажа, не са от хората, за които ще ти е интересно да слушаш. Но мисля, че в края на краищата е заради едно момиче, това е всичко. Аз съм обикновен, причините ми — също.

— Хубавицата ли? — изчервява се Луциан. — Мустанга? Тя никак не изглежда обикновена.

Свивам рамене.

— Аз всичко ти казах! — протестира Луциан. — Не ми се прави на бледоЛилав! Дай по същество, пич! — Той почуква нетърпеливо по масата.

— Добре де, добре. Всичко ще ти разкажа — въздъхвам аз. — Виждаш ли тая мешка до теб? Вътре има една торбичка. Бръкни и ми я извади, ако обичаш!

Луциан вади торбичката и ми я подхвърля. Тя иззвънтява върху масата.

— Дай да ти видя ръката.

— Ръката ми? — пита със смях.

— Правилно, просто я протегни, моля. — Удрям по масата. Той не реагира. — Хайде бе, човек. Работя по една теория. — Потупвам нетърпеливо по масата. Луциан протяга ръка.

— И как това изяснява твоята история или теория? — Той все така се усмихва.

— Сложно е. По-добре да ти покажа.

— Става.

Отварям торбичката и изсипвам съдържанието й. Двайсетина златни пръстени със Сигли се търкулват по масата. Луциан гледа как се търкалят.

— Всички те са от мъртви хлапета. Хлапетата, които медБотовете не са успели да спасят. Да видим. — Ровя се в купчинката пръстени. — Имаме Юпитер, Венера, Нептун, Бакхус, Юнона, Меркурий, Диана, Церера… а ето тук имаме и Минерва. — Намръщвам се и продължавам да ровичкам. — Хмм, странно… Не мога да намеря Плутон.

Поглеждам го. Очите му сега са различни. Мъртви. Притихнали.

— О, ето един.