Пиърс Браун
Червен изгрев (1)

1.
Пъклолаз

Първото, което трябва да знаете за мен, е, че съм син на баща си. И когато дойдоха за него, аз постъпих така, както той ме помоли. Не плаках. Нито когато Обществото предаваше ареста по телевизията, нито докато Златните го съдиха, нито когато Сивите го обесиха. Майка ми ме удари заради това. Брат ми Кийран трябваше да бъде стоикът. Той беше по-големият, аз — по-малкият. Аз трябваше да съм ревльото. Вместо това Кийран се разциври като момиченце, когато Малката Ео втъкна хемант в лявата работна обувка на баща ми и пак изтича обратно към татко си. Сестра ми Лиана го заоплаква тихо до мен. Аз само гледах и си мислех, че е срамота, дето той танцуваше, когато умря, а не бе обул обувките си за танци.

На Марс гравитацията е слаба. Затова, за да се строши вратът, трябва да се дръпне човекът за краката. Това предоставят на близките.

Вътре в пържилника собствената ми воня нахлува в носа ми. Скафандърът е от някаква нанопластмаса и в него не е чак такава жега, каквато предполага названието му. Той ме изолира от глава до пети. Вътре нищичко не прониква. Нищо не се процежда и навън. Топлината — в никакъв случай. Най-гадното е, че не можеш да си избършеш потта от очите. Страшно люти, докато се просмуква през лентата за глава и ти се стича в петите. А как смърди, като пикаеш, за това да не отваряме дума. И няма как да не пикаеш. Налага ти се да лочиш тонове вода през тръбичката за пиене. Сигурно може да си сложиш катетър. Ние избираме вонята.

Чувам от комуникатора в ухото ми как сондьорите от моя клан клюкарстват помежду си, докато се возя върху ноктоСондата. Сам съм в дълбокия тунел, яхнал машината с конструкция на титанична метална ръка, която рови и кърти земята. Аз контролирам нейните разтапящи скалите пръсти от седалката, монтирана като кобур върху сондата точно където трябва да е лакътят. Там пръстите ми, напъхани в контролиращите ръкавици, управляват многобройните, подобни на пипала, сонди на около деветдесет метра по-надолу, откъдето съм кацнал. Казват, че за да станеш Пъклолаз, пръстите ти трябва да се стрелкат бързо като огнени езици. Моите са още по-бързи.

Въпреки гласовете, кънтящи в ухото ми, аз съм сам в дълбокия тунел. Моето съществуване — това са вибрациите, ехото на дъха ми и жегата, толкова гъста и гадна, сякаш съм увит в тежко одеяло от вряла пикня.

Нова река от пот шурва под алената превръзка на челото ми, нахлува в очите ми и ги подлютява така, че стават червени досущ като ръждивата ми коса. Едно време се мъчех да бърша потта, но само напразно дращех по лицевото стъкло на моя пържилник. И още ми се иска да я избърша. След цели три години гъделичкането и лютенето на потта са си живо нещастие.

Корона от лампи облива стените на тунела край моето седло кобур в сярно жълта светлина. Лъчите им помръкват, щом погледна нагоре към тънката вертикална шахта, която издълбах днес. Над мен безценният хелий-3 блещука като течно сребро, но аз се взирам в сенките, оглеждам се за пъклени пепелянки, които, навити на кълбо в мрака, търсят топлината на моята сонда. Способни са да проникнат в скафандъра — прегризват обвивката и после гледат да се заровят там, където е най-топло, обикновено в корема ти, та да си снесат яйцата. Хапали са ме. Още го сънувам тоя звяр — черен и подобен на тлъст маслен ластар. Стават дебели колкото бут и дълги три човешки боя, но нас ни е страх от бебетата. Те не знаят как да разпределят отровата си. Също като мен, и техните предци са дошли от Земята, а после Марс и дълбоките тунели са ги видоизменили.

В дълбоките тунели е зловещо. Самотно. Ревът на сондата не успява да заглуши гласовете на приятелите ми, до един по-възрастни. Не мога да ги видя на половин километър над мен в тъмното. Те копаят високо горе, близо до входа на прокарания от мен тунел, спускат се с въжета и куки и увисват по стените на тунела, за да се доберат до тънките жили хелий-3. Копаят с еднометрови сонди и поглъщат плявата. Тази работа също изисква шеметна сръчност на ръцете и краката, но онзи, който изкарва прехраната на бригадата, съм аз. Аз съм Пъклолазът. Такъв не може да стане кой да е — а по-млад от мен не помнят да е имало.

В мините съм от три години. Почваш на тринайсет. Щом си дорасъл да чукаш, значи си дорасъл и да бачкаш. Поне така заяви чичо Нарол. Само че аз се ожених едва преди шест месеца, та не знам защо го каза.

Ео танцува в мислите ми, докато се взирам в контролното табло и пъхам пръстите на ноктоСондата около една прясна жила, разтапям и изстъргвам скалата, за да изолирам минерала, без да го съсипя. Ео. Понякога ми е трудно да я назова наум другояче освен с името, с което я наричахме като деца.

Малката Ео — дребосъче, скрито под червена грива. Червена като скалата около мен — не истинско червено, а с цвета на ръжда. Червена като нашия дом — Марс. И Ео е на шестнайсет. Тя може и да е като мен, да произхожда от клан на Червени копачи — клан на песните, танците и пръстта, но сякаш е родена от въздуха, от етера, който свързва звездите в пъстра мозайка. Не че някога съм виждал звездите. Никой Червен от миньорските колонии не вижда звездите.

Малката Ео. Искаха да я омъжат, когато навърши четиринайсет — като всички момичета от клановете. Но тя започна да взема от намалените дажби и ме изчака да стана на шестнайсет. Венчалната възраст за мъжете, преди да увие ширита около пръста си. Знаела, че ще се оженим, каза ми тя, още когато сме били деца. Аз не знаех.

— Задръж! Задръж! Задръж! — подвиква сопнато чичо Нарол по канала за свръзка. — Дароу, задръж бе, момче!

Пръстите ми се вцепеняват. Той е високо горе заедно с другите и следи напредъка ми в своя шлем.

— Какво се палиш? — питам с досада. Мразя да ме прекъсват.

— Какво се палиш, пита Пъклолазчето — киска се старият Барлоу.

— Газов джоб, ето какво! — тросва се Нарол. Той е Говорителят на нашата бригада от над двеста души. — Задръж. Ще извикам сканБригада да провери подробностите, преди да ни вдигнеш във въздуха и да ни пратиш в пъкъла.

— Онзи газов джоб ли? Дреболия! — възкликвам. — По-скоро е газова пъпка! Ще се оправя с него.

— Изкарал на сондата една година и вече се мисли за толкова печен, че може да различи главата си от задника! — добавя ехидно старият Барлоу. — Спомни си какво е казал нашият златен водач. Търпение и послушание, малкият! Търпението е най-добрата съставка на доблестта. А покорството — най-добрата съставка на човечността. Слушай по-възрастните!

Щом чувам тази епиграма, завъртам очи. Ако по-възрастните умееха онова, дето го върша аз, може би щеше да има за какво да ги слушам. Те обаче са ударени и в ръцете, и в главата. Понякога ми се струва, че им се иска и аз да съм същият като тях, особено на чичо ми.

— Тъкмо съм се развихрил — казвам. — Ако според вас там има газов джоб, мога да скоча и да го сканирам ръчно. Нищо работа. Няма да се разтакавам.

Сега ще почнат да опяват, че трябва да съм предпазлив. То пък те като са били предпазливи, все едно това им е помогнало с нещо. Не сме печелили Лавър от памтивека.

— Искаш Ео да овдовее ли? — хили се Барлоу и гласът му пращи в ухото ми. — Аз не възразявам. Сладуранка е тя. Забий сондата в тоя джоб, а нея ми я остави на мен. Може да съм дебел дъртак, ама мойта сонда още я бива да копа.

Двеста сондьори горе избухват в смях. Стисвам контролните уреди и кокалчетата ми побеляват.

— Слушай чичо Нарол, Дароу. По-добре да отстъпим, докато все още получаваме данни — додава брат ми Кийран. Той е три години по-голям от мен и затова се мисли за мъдрец и си въобразява, че знае повече. Освен от предпазливост от нищо друго не разбира. — Ще има време.

— Време? Дявол да го вземе, това ще се проточи с часове! — сопвам се. Всичките са против мен. Всичките бъркат и въобще не загряват, че от Лавъра ни дели само един дързък ход. Нещо повече, те се съмняват в мен. — Нарол, държиш се като страхливец.

От другата страна млъкват.

Наречеш ли някого страхливец, той надали би ти съдействал на драго сърце. Не биваше да го казвам.

— Аз викам ти сам да сканираш — грачи братовчед ми Лоран, син на Нарол. — Не го ли направиш, Гама ще се позлатят и ще пипнат Лавъра сигурно за стотен път.

Лавърът. В подземната миньорска колония Ликос живеят двайсет и четири клана и раздават по един Лавър на тримесечие. Това е толкова храна, че не можеш да я изядеш. И повече горелки за пушене. Вносни завивки от Земята. Кехлибарена пиячка със знаците за качество на Обществото. Лавърът значи победа. Кланът Гама го държи, откакто се помним. Затова ние, по-долните кланове, винаги сме се борили за Квота, колкото да я бутаме някак. Ео казва, че Лавърът е морковът, с който Обществото ни подмамва — вечно само на педя от обсега ни. Колкото да знаем, че ни трябва съвсем мъничко и че почти нищо не можем да направим по въпроса. Уж сме първопроходци. Ео ни нарича роби. Аз си мисля, че просто не се стараем достатъчно. Никога не поемаме големи рискове заради старците.

— Лоран, стига си дрънкал за Лавъра. Ударите ли газа, кьорав Лавър няма да видим чак до Второ пришествие, малкият! — изръмжава чичо Нарол.

Заваля думите. Направо подушвам през комуникатора как дъха на спирт. Иска да извика сензорен екип, за да върже гащи. Или го е шубе. Това пиянде още като се е родило, се е напикало от страх. Страх от какво? От нашите повелители Златните? От техните стражи Сивите? Кой знае това? Малцина. На кого му пука? На няма и толкова. Всъщност само на един му пукаше за чичо ми и той умря, когато чичо му издърпа краката.

Чичо ми е слабак. Предпазлив е и не си знае мярката в пиенето — бледа сянка на баща ми. Като примигва, жуми продължително и стиска клепачи, сякаш ще го заболи да си отвори очите и пак да види света. Тук долу, в мините, му нямам доверие — нито пък другаде. Но майка ми ще заръча да го слушам и ще ми напомни да уважавам по-възрастните. Макар и венчан, макар и да съм Пъклолазът на своя клан, тя ще каже, че „пришките ми още не са станали мазоли“. И аз ще я послушам, въпреки че от това побеснявам също както от гъдела на потта по лицето ми.

— Добре — измърморвам.

Свивам сондата в юмрук и изчаквам чичо ми да се обади горе от камерата над дълбокия тунел, където няма страшно. Това ще се проточи с часове. Пресмятам. Осем часа, докато свирнат. За да бием Гама, трябва да поддържам темпо 156,5 кила в час. Докато сканБригадата се довлече дотук и си свърши работата, ще минат два-два и половина часа в най-добрия случай. И след това ще трябва да помпам по 227,6 кила. Невъзможна работа. Само че ако продължа и прескоча досадното сканиране, Лавърът е наш.

Чудя се дали чичо Нарол и Барлоу са наясно колко сме близо. Сигурно. Навярно просто смятат, че за нищичко не си струва да рискуваш. Навярно си мислят, че божествена намеса ще прецака шансовете ни. Лавърът е за Гама. Така е и така ще бъде. Ние от Ламбда се мъчим да я бутаме някак с нашето ядене и оскъдни удобства. Няма възход, няма падение. Нищо не заслужава риска да промениш йерархията. Баща ми го откри, увиснал в края на въжето.

Нищо не заслужава риска да умреш. Усещам върху гърдите си сватбения ширит от коса и коприна, висящ на връв на врата ми, и си мисля за ребрата на Ео.

Този месец ще видя още няколко крехки ребра да изпъкват под кожата й. Тя ще обикаля по семействата от Гама и ще проси остатъци зад гърба ми. Аз ще се правя, че не знам. Но пак ще гладуваме. Аз ям много, защото съм на шестнайсет и още раста; Ео лежи и разправя, че никога не е имала апетит. Някои жени се продават срещу храна или луксозни предмети на Тенекетата (на Сивите, ако трябва да бъдем точни) — гарнизонните войски на Обществото в нашата малка миньорска колония. Тя не би продавала тялото си, за да ме храни. Нали? Но като се замисля, аз съм готов на всичко, за да я нахраня…

Поглеждам надолу, под ръба на моята сонда. Изкопаната от мен яма е дълбока като пропаст. Нищо, освен стопена скала и съскащи свредла. Преди да се усетя, се измъквам от ремъците със скенера в ръка и скачам от стотици метри височина надолу към пръстите на сондата. Оттласквам се с крака напред-назад между вертикалните стени на шахтата и дългия вибриращ корпус на сондата, за да забавя падането. Проверявам да не би наблизо да има гнездо на пъклена пепелянка, когато посягам да се хвана за един лост точно над пръстите на сондата. Десетте нажежени свредла светят. Въздухът трепти и изкривява образите. Жега облъхва лицето ми, усещам я как пробожда очите ми, усещам я как изгаря корема и топките ми. Тия свредла ще ти стопят кокалите, ако не внимаваш. А аз не внимавам, само съм чевръст.

Смъквам се надолу, педя по педя, смъквам се с краката напред между пръстите на сондата, за да спусна скенера достатъчно близо до газовия джоб и да получа данни. Жегата не се трае, въздухът така пари дробовете ми, че не се диша. Това беше грешка. Гласове ми крещят по комуникатора. Когато най-накрая се спускам достатъчно близо до газовия джоб, едва не забърсвам едно от свредлата. Скенерът трепери в ръката ми, докато отчита данните. Скафандърът ми клокочи, усещам остра и сладка миризма на прегорял сироп. За един Пъклолаз така ухае смъртта.