Пиърс Браун
Червен изгрев (25)

25.
Племенна война

От трийсет дни сме в Института и още не съм видял никакви признаци за друг вражески Дом освен димните сигнали на далечни огньове. Войниците от Дом Церера бродят из източните краища на нашата земя. Сега, след като племето на Тит се оттегли обратно в крепостта ни, те яздят безнаказано. Крепост. Не. Превърнала се е в коптор.

Идвам в нея заедно с Рок рано сутринта. Мъглата все така полепва по четирите шпила, а светлината се мъчи да проникне през навъсеното небе на нашия планински климат. Звуците от вътрешността на каменните стени отекват в тихата утрин като монети, дрънчащи в тенекия. Гласът на Тит. Той псува всички от племето си и ги юрка да стават. Очевидно малцина се надигат. Някой му казва да ходи да се шлака — нищо чудно. Двуетажните легла са единственото истинско удобство в крепостта, несъмнено сложени там да насърчават лентяйството. Моето племе не разполага с такива удобства — ние спим на камъните, сгушени един до друг около нашите пращящи огньове. Ах, какво ли не бих дал отново да легна в легло!

С Касий се промъкваме по полегатия черен път, водещ към портата. Едва го различаваме — толкова гъста е мъглата. Още звуци се носят отвътре. Като че робите са станали. Чувам кашлица, мрънкане и няколко подвиквания. Дългото проскърцване и дрънченето на вериги означават, че портата се отваря. Касий ме дръпва отстрани на пътя и ни скрива в мъглата, докато робите се тътрят покрай нас. На слабата светлина лицата им са бледи. В хлътналите им бузи са се приютили ями, а косите им са мръсни. Кал е полепнала по кожата около Сиглите им. Тит минава толкова близо до мен, че ме лъхва телесната му миризма. Изведнъж се вцепенявам, разтревожен, че той пак ще подуши моята миризма на дим, но не я усеща. До мен Касий кротува, ала долавям гнева му.

Промъкваме се обратно надолу по пътя и наблюдаваме от гората как робите се бъхтят. Тук сме в относителна безопасност. Те не са Ауреати, докато стържат лайна и се ровят за горски плодове в бодливите трънаци. На един-двама им липсва ухо. Викс, съвзел се от моето нападение — останал е само един грамаден лилав белег на врата му, обикаля и ги налага с дълга пръчка. Ако изпитанието е да обединиш разединен Дом, то аз се провалям.

Докато ранната утрин отминава и апетитите се променят с идването на топлите слънчеви лъчи, ние с Касий дочуваме звук, от който кожата ни настръхва. Писъци. Писъци от високата кула на Марс. Те са от особен вид, от онези, които смразяват духа.

Когато бях малък в Ликос, във вечерта на Лавровия празник мама ми поднасяше супа на нашата каменна семейна маса. Беше година след като умря баща ми. Кийран и Лиана седяха заедно с мен — и двамата още нямаха десет години. Едно-единствено осветително тяло примигваше над масата и мама бе обвита в мрак — виждаше се само ръката й от лакътя надолу. И тогава се разнесе писъкът, заглушен от далечината и завоите на нашата пещерна община. Все още пред очите ми е гледката как бульонът потрепери в черпака, как се разтрепери ръката на майка ми, когато го чу. Писъци. Не на болка, а на ужас.

— Това, което причинява на момичетата… — изсъсква ми Касий, докато се прокрадваме далече от крепостта в падащия мрак. — Той е звяр.

— Война е — казвам, въпреки че думите звучат на кухо дори и в собствените ми уши.

— Тук е училище! — напомня ми той. — Ами ако Тит постъпваше така с нашите момичета? С Лея… с Куин?

Замълчавам си.

— Щяхме да го убием — отвръща вместо мен Касий. — Щяхме да го убием, да му отрежем пишката и да я натикаме в устата му. — Зная също и че мисли какво ли трябва да е сторил Тит на Юлиан.

Въпреки мърморенията на Касий го хващам за ръката и го издърпвам надалече от крепостта. Портите са заключени, за да не влезе нощта. Нищо не можем да направим. Отново се чувствам безпомощен. Безпомощен, както когато Дан Грозния ми отне Ео. Ала сега съм различен. Ръцете ми се свиват в юмруци. Сега съм нещо повече.

На връщане в нашия северен форт забелязваме сияние във въздуха. Златните гравиБотуши блестят, докато Фичнър се спуска. Той дъвче дъвка и се хваща за сърцето, щом вижда злобните ни погледи.

— Какво съм направил, млади приятели, та да си заслужа да ме гледате така на кръв?

— Той се отнася с момичетата като с животни! — кипва Касий. Вените на врата му изпъкват. — Те са Златни, а той се отнася с тях като с кучета, като с Розови!

— Ако той се отнася с тях като с Розови, то е, защото не са заслужили нищо по-добро в този малък свят, отколкото Розовите в нашия голям свят.

— Шегуваш се. — Касий не може да проумее. — Те са Златни, а не Розови. Той е изчадие.

— Тогава докажи, че си мъж и го спри! — заявява Фичнър. — Щом не ги убива една по една, това не е наша грижа. Всички рани заздравяват. Дори и тези.

— Лъжа! — заявявам му. Никога няма да се излекувам от Ео. Тази болка ще трае вечно. — Някои неща не отшумяват. Някои неща са непоправими.

— Ала ние не предприемаме нищо, защото той има повече бойци! — изплюва се Касий.

Връхлита ме идея.

— Можем да поправим това.

Касий се обръща към мен. Чул е безжизнеността в гласа ми, точно както аз я виждам в очите му, когато говори за Тит. Това е нещо странно, общо и за двама ни. Ние сме създадени от огън и лед — макар да не знам точно кой от нас е ледът и кой — огънят. Все пак крайностите ни управляват повече, отколкото бихме желали — точно затова сме в Марс.

— Имаш план — казва Касий.

Кимвам студено.

Фичнър ни гледа двамата и се ухилва.

— Кръвогадост! Крайно време беше!

Планът започва с една отстъпка, на която е способен само човек, който някога е бил съпруг. Касий не може да удържи смеха си, когато му обяснявам подробностите. Дори и Куин се изхилва на другата сутрин. После тръгва и тича като сърна към Кула Деймос да предаде официалните ми извинения на Антония. Трябва да ми донесе отговора й при едно от нашите скривалища с припаси край река Фурор, северно от крепостта.

Касий охранява новия ни форт с остатъка от нашето племе, ако Тит реши да нападне, а ние с Рок отиваме през деня при скривалището с припаси. Куин не се появява — идва здрачът. Въпреки че се стъмва, ние проследяваме пътя, по който тя би минала от Кула Деймос насам. Вървим, докато стигаме до самата кула, разположена сред ниските хълмове, заобиколена от гъсти гори. Петима от войниците на Тит се излежават в основата й. Рок ме сграбчва и ме дръпва долу в горския храсталак. Посочва едно дърво на петдесет метра от нас, където Викс е седнал, скрит, на висок клон. Хванали ли са Куин? Не, тя е твърде бърза. Дали някой ни е предал?

Завръщаме се във форта рано сутринта. Сигурен съм, че съм бил и по-скапан, но не помня кога. Пришки измъчват краката ми въпреки удобните обувки, а вратът ми се бели от дългите дни на слънце. Нещо не е наред.

На портата на форта ме посреща Лея. Тя прегръща Рок и ме поглежда, все едно съм й баща. Не е плаха по обичайния си начин. Подобното й на птичка тяло трепери не от страх, а от ярост.

— Трябва да убиеш този мръсен боклук, Дароу! Трябва да му отрежеш шлаканите топки!

Тит.

— Какво се е случило? — оглеждам се. — Лея… Къде е Касий?

Тя ми обяснява.

Тит пленил Куин на връщане от кулата. Пребили я. После Тит изпратил тук едното й ухо. Пратил го на мен. Те си мислели, че Куин е моето момиче, а Тит си въобразява, че познава характера ми. Предизвикали желаната от тях реакция, само че не от моя страна.

Касий бил на стража и докато останалите спели, той се измъкнал към крепостта, за да предизвика Тит. Блестящият младеж, кой знае защо, бил достатъчно арогантен да си мисли, че стотици години Ауреатска чест и традиции ще издържат на болестта, поразила племето на Тит само за някакви си седмици. В реалния свят той би бил в безопасност. В този, малкия, не е.

— Но той е жив — казвам.

— Да, жив съм, Феичке такава! — Касий излиза от двора със залитане, без риза.

— Касий! — ахва Рок и лицето му изведнъж пребледнява.

Лявото око на Касий е подуто и затворено. Устните му — нацепени. Ребрата — лилави като грозде. Другото му око е плувнало в кръв. Три изкълчени пръста стърчат като дървесни корени, а рамото му е странно извито.

Останалите се взират в него с такава тъга! Касий беше момчето на Императора — техният бляскав рицар. А сега тялото му е развалина и погледите им, както и бледата отсянка на кожата им ми подсказват, че никога преди не са виждали осакатен красив човек.

Аз съм виждал.

Касий вони на пикня.

Той се опитва да го отиграе, все едно всичко е някакъв майтап.

— Смляха ме на шлака от бой, когато го предизвиках. Млатиха ме с лопата по главата отстрани. После ме обкръжиха и се изпикаха в кръг. След това ме вързаха в оная смрадлива дупка, централната кула, но Полукс ме освободи като свястно момче и се съгласи да отвори портата, ако ни е нужно.

— През ум не ми минаваше, че си толкова тъп — клатя глава.

— Много ясно, че е, той иска да стане един от рицарите на Суверена! — измърморва Рок. — А те само се дуелират и нищо повече! — Той тръсва дългата си коса. По кожения ремък, с който е вързана на опашка, е полепнала мръсотия. — Трябваше да ни изчакаш.

— Станалото станало — въздъхвам. — Продължаваме по план.

— Добре — изсумтява Касий. — Но като му дойде времето, Тит е мой!