Пиърс Браун
Червен изгрев (14)

14.
Андромед

Матео не може да ме научи да танцувам. Той ми показва как изглежда всяка от петте форми на танц на Ауреатите и с това приключваме. В танците на Златните се набляга на партньора повече, отколкото в танците, на които ме е учил чичо ми, но движенията са подобни. Изпълнявам и петте с умение, далеч превъзхождащо неговото. За да се изфукам, си превързвам очите и изпълнявам отново последователно всеки танц без музика, по памет. Чичо Нарол ме научи да танцувам и след безброй нощи, в които си запълвах времето единствено с песни и танци, аз съм майстор в запаметяването на движенията на моето тяло, дори и когато е ново. То умее неща, които старото ми тяло не умееше. Мускулните влакна се свиват другояче, сухожилията се разтягат повече, нервите се задействат по-бързо. Чувствам сладко парене в мускулите, докато плавно изпълнявам движенията.

Един танц — „Полемид“ — ми навява носталгия. Матео ме кара да държа палка, докато пристъпвам със завъртания, а ръката ми с палката е изпъната, все едно се бия с бръснач. Дори и докато тялото ми се движи, чувам ехо от миналото. Усещам вибрациите на мината, мириса на моя клан. Виждал съм този танц и преди и го изпълнявам по-добре от всички останали. Това е танц, за който тялото ми е създадено — той толкова много прилича на незаконния Жътварски танц.

Когато приключвам, Матео е сърдит.

— Това някаква игра ли е? — озъбва ми се.

— Какво искаш да кажеш?

Той ме поглежда гневно и потропва с крак.

— Никога ли не си бил извън мините?

— Знаеш отговора.

— Никога ли не си се бил с меч или щит?

— Да, бил съм се. Освен това бях капитан на звездни крайцери и вечерях с Претори. — Смея се и питам какво има.

— Това не е игра, Дароу.

— Да съм казал, че е? — Объркан съм. С какво го предизвиках така? Правя грешката да се засмея, за да поразсея напрежението.

— Смееш се? Момче, ти си се забъркал не с какво да е, а с Обществото! И се смееш? Те не са някаква отвлечена идея. Те са смразяващата реалност. Ако разберат кой си, няма да те обесят. — Докато го казва, добива отнесено изражение, сякаш всичко му е до болка познато.

— Това го знам.

Той не обръща внимание на обаждането ми.

— Обсидианите ще те хванат и ще те дадат на Белите, а те ще те отведат в своите тъмни килии и ще те изтезават. Ще ти извадят очите и ще ти отрежат всичко, което те прави мъж. Разполагат и с по-изтънчени методи, но бас държа, че информацията няма да е единствената им цел — ако това искат, имат си химикали за него. Скоро след като им изпееш всичко, ще убият мен, Хармъни, Танцьора. И твоето семейство ще избият — с плътоБелачки, и ще стъпчат главите на племенниците и племенничките ти. Тези неща те не ги дават по холото. Такива са последствията, когато повелителите на планети са твои врагове. На планети, момче.

Усещам как мраз пролазва в костите ми. Знам тези неща. Защо той не престава да ме засипва с тях? Вече се боя — не искам да е така, но се боя. Задачата ми изцяло ме поглъща.

— Затова пак те питам — ти този ли си, който Танцьора казва, че си?

Умълчавам се. Ех… Предполагах, че Синовете на Арес си имат по-голямо доверие, че са единодушни. Тук има пукнатина, разделение. Матео е съюзник на Танцьора, ала не му е приятел. Нещо в моя танц го накара да се подвоуми. После разбирам. Той не е видял как Мики ме извайва. Приема всичко това на доверие — че някога съм бил Червен и колко трудно трябва да ми е. Нещо в танца ми го е накарало да мисли, че съм роден такъв. Нещо, свързано с онзи, последния танц, с танца, наречен „Полемид“.

— Аз съм Дароу, син на Дейл, Пъклолазът на Ламбда от Ликос. Никога не съм бил никой друг, Матео.

Той скръства ръце.

— Ако ме лъжеш…

— Не лъжа нисшеЦветни.

По-късно същата вечер проучвам изпълнените от мен танци. „Полемид“ на гръцки означава „дете на войната“. Това е танцът, който тъй силно ми напомня за танците на чичо Нарол. Той е военният танц на Златните, на който те учат децата като малки, за да ги подготвят за движенията при бойни действия и използването на бръснача. Гледам холо на Златни, които водят битка, и сърцето ми отива в петите. Те се бият като лятна песен. Не като гръмотевичните, чудовищни Обсидиани, а като птички, гмуркащи се в свеж вятър. Бият се на двойки, извиват се, танцуват, убиват, разпарят поле, пълно с Обсидианови и Сиви, сякаш си играят със сърпове и всички тела, повалени от тях, са житни стебла, разпръскващи кръв вместо жълтеникава плява. Златните им доспехи сияят. Бръсначите им проблясват. Те са не хора, а богове.

И аз възнамерявам да ги унищожа?

Тази нощ спя лошо в леглото си, застлано с копринени чаршафи. Дълго след като съм целунал хеманта на Ео заспивам и сънувам баща си и какво щеше да бъде, ако го бях познавал, докато възмъжавам, ако се бях научил да танцувам от него, а не от брат му, пияницата. Когато се будя, стискам алената лента за глава в ръка. Държа я с такава нежност, с каквато стискам венчалния си ширит. Всички тези неща, които ми напомнят за дома.

Ала те не са достатъчни.

Страх ме е.

Танцьора ме заварва, докато си ям сутрешната закуска.

— Ще се зарадваш да научиш, че нашите хакери две седмици си играха, докато проникнат в облака на Съвета за Качествен контрол, за да сменят името Кай ау Андромед с Дароу ау Андромед.

— Много добре.

— Само това ли ще кажеш?! Ти знаеш ли колко много… Зарежи. — Той тръсва глава и се позасмива. — Дароу. Толкова е съмнително на Цвят! Ще има вдигнати вежди.

Свивам рамене, за да прикрия страха си.

— Значи ще ги разбия на кръвогадния им изпит и на тях хич няма да им пука.

— Думи на Златен!

На другия ден Матео ме откарва с кораб в конюшните на Ищар, недалеч от Йорктон. Това е едно място край морето, където зелени поля се простират по хълмисти възвишения… Никога не съм попадал на по-обширно пространство! Никога не съм виждал земя, която да се отдалечава от мен с извивки! Никога не съм виждал истински хоризонт, нито животни, така ужасяващи като зверовете, с които Матео бе уредил да проведем урок. Те тропат, тупат по земята с копита и пръхтят, мятат опашки и оголват страховитите си жълти зъби. Коне. Винаги ме е било страх от коне въпреки историята за Андромеда, която разказваше Ео.

— Те са страшилища! — прошепвам на Матео.

— Независимо от това — пошушва ми той в отговор — така правят джентълмените. Ти трябва да яздиш добре, инак ще изпаднеш в срамно положение при някаква официална ситуация.

Оглеждам другите Златни, които ме задминават с конете си. Днес в конюшнята те са само трима, всеки придружен от прислужник като Матео — Розови и Кафяви.

— Като тази ситуация ли? — изсъсквам му. — Добре де, добре. — Посочвам един едър черен жребец с копита, които рият земята. — Вземам този звяр.

Матео се усмихва.

— Този повече ще ти пасне по скорост.

И ми дава пони. Едро пони, обаче пони. Тук няма социално взаимодействие — другите ездачи ме подминават в тръс и докосват главите си за „добър ден“, но само толкова. Усмивките им обаче са достатъчни, за да разбера колко нелепо изглеждам. Язденето не ми потръгва. Още по-зле ми потръгва, когато моето пони се понася стремглаво, щом двамата с Матео го подкарваме по пътечка през една горичка. От другата страна на горичката скачам от гърба на животното и ловко се приземявам в тревата. Някой в далечината се смее — дългокосо момиче. Тя язди жребеца, който посочих по-рано.

— Май по-добре да си стоиш в града, Феичке! — подвиква ми, после пришпорва коня си и потегля. Изправям се от коляно и я гледам как препуска в далечината. Косата й се развява зад нея, по-златна от залязващото слънце.