Пиърс Браун
Червен изгрев (10)

10.
Ваятелят

Израснах с едно петнайсетгодишно момиче с игрива усмивка, толкова влюбено в младия си съпруг, че когато той обгоря в мините и раната му загнои, то продаде тялото си на един Гама в замяна на антибиотици. Жената бе по-силна от мъжа си. Когато той оздравя и откри какво е било сторено за негово добро, уби онзи Гама със Секач, тайно измъкнат от мините. Лесно е да се досетите какво се случи после. Името й беше Лана, тя бе дъщеря на чичо Нарол. Вече не е сред живите.

Мисля за нея, докато гледам холо в пентхауса, както го нарече Хармъни, а Танцьора се занимава с подготовка. Прескачам по многобройните канали с едно помръдване на пръста. Дори и онзи Гама имаше семейство. Той копаеше като мен. Бе роден като мен, минаваше през Промивката като мен и също никога не виждаше слънцето. Обществото му даваше само едно пакетче с лекарства — и вижте ефекта. Колко са хитри. Колко много ненавист създават между хора, които трябва да са сродници. Но ако клановете знаеха що за лукс съществува на повърхността, ако знаеха колко много са ги ограбили, щяха да се изпълнят с омразата, която чувствам аз, да се обединят. Моят клан сме кибритлии от сой. Как ли би изглеждало едно тяхно въстание? Сигурно като горелката на Даго — пламти жарко, ала изгаря бързо и се превръща цялата в пепел.

Попитах Танцьора защо Синовете са излъчили смъртта на жена ми в мините. Защо вместо това не покажат на низшеЧервените богатствата на повърхността? Това ще посее в тях гняв.

— Защото едно въстание сега ще бъде потушено за броени дни — обясни Танцьора. — Трябва да поемем по друг път. Една нация не може да бъде съкрушена отвън, докато не се разруши отвътре. Ние сме съкрушители на нацията, а не терористи.

Когато Танцьора ми обясни какво ми предстои да извърша, аз се разсмях. Не зная дали ще мога. Аз съм една прашинка. По повърхността на Марс се разпростират хиляда града. Флотилии от грамадни метални чудовища се реят между планетите, на борда им има оръжия, които могат да разрушат мантията на спътник. На далечната Луна се издигат сгради, над десет километра високи — там Консулът суверен, Октавия ау Лун, управлява заедно с нейните Императори и Претори. Властелинът на Пепелта, създал света от пепелта на Рея, е неин фаворит. Тя властва над дванайсетте Олимпийски рицари, легиони от Безподобни белязани, а Обсидианите са безбройни като звездите. И тези Обсидиани са само елитът. Сивите войници дебнат из градовете и осигуряват Реда, осигуряват покорство на йерархията. Белите раздават своето правосъдие и налагат своята философия. Розовите доставят наслада и служат в домовете на висшеЦветните. Сребърните броят и манипулират валутата и логистиката. Жълтите изучават медицина и науки. Зелените разработват технологии. Сините пилотират сред звездите. Медните управляват бюрокрацията. Всеки Цвят има своето предназначение. Всеки Цвят крепи Златните.

Холото ми показва Цветове, които не знаех, че съществуват. Показва ми мода — нелепа и изкусителна. Съществуват биомодификации и телесни импланти — жени с толкова гладка и лъскава кожа, с толкова кръгли гърди и толкова лъскави коси, че изглеждат като същества от различен вид, не от този на Ео и всички жени, които съм познавал. Мъжете са уродливо мускулести и високи. Ръцете и гърдите им се издуват от изкуствена сила и те се перчат с мускулите си като момичета, които се фукат с новите си играчки.

Аз съм Ламбда Пъклолаз от Ликос, но какво ли е то в сравнение с всичко това?

— Хармъни дойде. Време е да тръгваме — обажда се Танцьора от вратата.

— Искам да се бия! — казвам му, докато се спускаме с гравиАсансьора надолу заедно с Хармъни. Пипнали са ми Сиглите и сега те са по-яркочервени, като на висшеЧервените. Облечен съм със свободното облекло на висшеЧервен и нося комплект инструменти за почистване на улици. Косата ми е боядисана, имам лещи на очите — всичко това, за да изглеждам в по-ярък нюанс на червеното. По-малко мръсен.

— Не искам тази мисия. Още по-зле — не мога да я изпълня. Кой ли би могъл?

— Каза, че си готов да извършиш всичко, което е нужно — припомня ми Танцьора.

— Но това… — Мисията, която той ми е възложил, е пълна лудост, ала не заради това се страхувам. Боя се, че ще се превърна в нещо, което Ео не би разпознала. Ще се превърна в демон от приказките за Октомврийска нощ. — Дайте ми пържачка или бомба. Нека друг да го свърши.

— Ние те извадихме навън заради това — въздъхва Хармъни. — И само заради това. То е най-великата цел на Арес от рождението на Синовете насам.

— Колко други сте извели навън? Колко други са се опитвали да извършат това, за което молите мен?

Хармъни поглежда Танцьора. Той не казва нищо и тя нетърпеливо отговаря от негово име.

— Деветдесет и седем са се провалили при Извайването… доколкото знаем.

— Кърваво проклятие! — изругавам. — И какво се е случило с тях?

— Умряха — отвръща тя ласкаво. — Или помолиха за смъртта си.

— Може би Нарол трябваше да ме остави да си вися — опитвам да се засмея.

— Дароу. Ела тук. Ела. — Танцьора ме сграбчва за рамото и ме дръпва вътре. — Други може и да са се провалили. Но с теб ще е различно, Дароу. И в костите си го усещам.

 

 

Краката ми се разтреперват, когато за пръв път поглеждам нощното небе и сградите, извисяващи се около мен. Получавам световъртеж. Струва ми се, че падам, че планетата се е отклонила от орбитата си. Всичко е прекалено открито — толкова, че градът сякаш ще пропадне в небето. Поглеждам стъпалата си, поглеждам улицата и се опитвам да си представя, че се намирам в тунелните пътища, водещи от общините към Мегдана.

Улиците на Йорктон, на града, нощем са странно място. Луминесцентни кълба от светлина обграждат тротоарите и улиците. Холовидеоклипове текат като потоци от течност по части от булеварда в този хай-тек сектор на града и затова повечето хора се носят по подвижните пътеки или се возят с обществения транспорт, свели глави надолу като дръжки на бастуни. Ярките светлини превръщат нощта почти в ден. Виждам още повече Цветове. Този сектор на града е чист. Екипи от Червени хигиенисти лъскат улиците. Платната им и пешеходните пътеки се простират в идеален ред.

С бледочервена лента е отбелязано къде трябва да вървим ние — тясна лента сред широката улица. Нашата пътека не е подвижна като на другите. Една Медна жена върви по своята по-широка пътека; където и да стъпи, се включват нейните любими програми, освен когато крачи до Златен — в този случай всички холоекрани замлъкват. Но повечето Златни не вървят пеша — на тях им се позволява да ползват гравиБотуши и карети, както и на всеки Меден, Обсидианов, Сив или Сребърен, който притежава съответното разрешително, въпреки че лицензираните ботуши са ужасно калпави.

На земята пред мен изниква реклама за крем за пришки. Жена със странно стройни пропорции се измъква от червена дантелена роба. Напълно гола, тя намазва с крем едно място по тялото си, където на никоя жена преди това не е излизала пришка. Изчервявам се и отмествам поглед, отвратен, защото досега съм виждал гола една-единствена жена.

— Ще трябва да забравиш свенливостта си — съветва ме Хармъни. — Тя те бележи по-явно и от Цвета ти.

— Отвратително е! — възкликвам.

— Това е реклама, миличък — измърква снизходително Хармъни и двамата с Танцьора се подхилват.

Една възрастна Златна се издига нагоре, по-стара е от всички хора, които съм виждал. Когато минава, свеждаме глави.

— На Червените тук горе трябва да се плаща — обяснява Танцьора, когато оставаме сами. — Не много. Но те получават пари, както и достатъчно облаги, че да изпаднат в зависимост. Каквото спечелят, харчат за стоки, които им се внушава, че са им необходими.

— Същото е и с всички плямпала — изсъсква Хармъни.

— Значи те не са роби — казвам.

— А, роби са — възразява Хармъни. — Поробени от това, че смучат от циците на онези копелета.

Танцьора се мъчи да не изостава и затова забавям крачка, докато той говори. Хармъни изсумтява раздразнено.

— Златните структурират всичко така, че да улеснят собствения си живот. Те поръчват зрелищни продукции, които да забавляват и умиротворяват масите. Раздават парични суми и подаяния на седмия ден от всеки пореден Земен месец, за да държат поколенията в зависимост. Създават стоки, за да ни осигурят подобие на свобода. Ако насилието е спортът на Златните, то манипулацията е тяхната форма на изкуството.

Навлизаме в един квартал на низшеЦветни, където няма обозначени алеи. Витрините на магазините са обрамчени с електронни Зелени панделки. Някои магазини пробутват един месец алтернативна реалност, концентриран в едночасов период, на цената на една седмична заплата. Двама дребни мъже с шарещи зелени очи и плешиви глави с метални шипове по тях, татуирани с подвижни дигитални кодове, ми предлагат екскурзия до някакво място, наречено Осгилиат. Други магазини предлагат банкови услуги, биомодификации или елементарни продукти за лична хигиена. Крещят неща, които не разбирам, говорят с числа и съкращения. Никога не съм виждал подобна суматоха.

Бордеите, обрамчени с Розова лента, ме карат да се изчервя, също както и жените и мъжете във витрините. Всеки си има цена, изписана с присветващи цифри и игриво окачена на конец — цифрата е променлива, според търсенето. Едно ячко момиче ми подвиква. Гласът му е сладък и дрезгав едновременно. Освен мъже и жени има и машини, покрити с растящаПлът. Предлага ги по-евтина фирма и техните оператори ме придумват настоятелно, докато Танцьора ми разяснява идеята за парите. В Ликос ние търгувахме само чрез размяна на стоки, пиячка, горелки и услуги.

Някои квартали на града са запазени за висшите Цветове. Достъпът до тези райони е със значки. Не мога просто да вляза пеша или с превозно средство в Златен или Меден квартал. Но един Меден винаги може да броди из Червен квартал, да посещава редовно някой бар или бардак. Никога обратното, дори и в лудешкия и свободно достъпен за всички Базар — разюздано място, където кипи търговия, кънти шум и въздухът е напоен с миризмите на тела, храна и автомобилни газове.

Навлизаме навътре в Базара. В забутаните улички тук се чувствам повече в безопасност, отколкото по откритите булеварди в хай-тек секторите. Още не ми допадат обширните пространства и се плаша, като виждам звездите горе над мен. В Базара е по-тъмно, въпреки че лампите все така сияят, а хората все така се блъскат. Сградите като че се бутат, за да се сместят. Стотици балкони оформят изпъкнали ивици нависоко над уличките. Горе се кръстосват пътеки и навсякъде около нас по разни съоръжения мигат лампички. Надигат се миризми, подобни на осезаем шум. Тук е по-влажно, мръсно е. Виждам и по-малко патрулиращи Тенекета. Танцьора казва, че в Базара има места, където дори и Обсидиан не бива да влиза.

— В най-гъстите стълпотворения на хора човещината най-лесно рухва — подхвърля той.

Странно е да си сред тълпа, където никой не те познава по лице, нито пък му пука за предназначението ти. В Ликос щях да се бутам сред хора, с които съм израснал, да се натъквам на момичета, с които съм се гонил и боричкал като дете. Тук в мен се блъскат други Цветове и дори не правят опит да ми се извинят. Това е голям град и той не ми допада. Самотно е.

— Ние сме за тук — обажда се Танцьора и ме вкарва в тъмен вход, където върху камъка блещука електронен летящ дракон. Масивен Кафяв с имплант вместо нос ни спира. Изчакваме металния нос да спре да пухти и души. Той е по-едър от Танцьора.

— Косата му е боядисана! — изръмжава, щом подушва косата ми. — Тоя е Ръждавел.

От колана му надниква пържачка. Зад китката има кинжал — досещам се по начина, по който се движи дланта му. Още един главорез идва при него на площадката пред входа. Той има имплантиран в очните ябълки процесор бижу — червени рубинчета, които блещукат, когато светлината падне върху тях под нужния ъгъл. Взирам се в бижуто и в кафявите очи.

— Какво му става на тоя? Да ми се пробва ли иска? — изплюва главорезът. — Продължавай да ме зяпаш и ще занеса черния ти дроб за продан на пазара.

Мисли си, че го предизвиквам. На мен всъщност рубините просто са ми любопитни, но когато той ме заплашва, му се усмихвам и му намигам леко, както бих постъпил в мините. В ръката му се плъзва нож. Тук правилата са други.

— Продължавай с игричките, момченце. Айде, давай. Продължавай с игричките.

— Мики ни чака — казва Танцьора на мъжа.

Гледам приятеля на Импланта, докато той се мъчи да ме смачка с поглед отвисоко, все едно съм някакво дете. Импланта се ухилва самодоволно и оглежда злобно крака и ръката на Танцьора.

— Никакъв Мики не познавам, сакатият. — Той поглежда приятеля си. — Ти да познаваш Мики?

— Не. Тука няма Мики.

— Какво облекчение. — Танцьора се хваща за пържачката под якето му. — Щом не познаваш Мики, няма да ти се налага да му обясняваш защо… моят щедър приятел не е успял да се свърже с него. — Той отмята якето си, за да видят глифа, изрязан на приклада на пушкалото му. Шлемът на Арес.

Щом вижда глифа, Импланта преглъща и измърморва:

— Издънка.

После и двамата се юрват един през друг да отворят вратата.

— Т-т-трябва да ви вземем пушкалата.

Трима други тръгват към нас с полуприцелени пържачки. Хармъни отваря жилетката си и им показва бомба, прикрепена на корема й, а после премята мигащ детонатор през чевръстите си Червени пръсти.

— Не, добре сме си така.

Импланта преглъща и кимва.

— Добре сте.

Вътре в сградата е тъмно. Мракът е напоен с дим и примигващи светлини — горе-долу като в моята мина. Пулсира музика. Стъклени цилиндри се издигат като колони сред маси и столове, по които мъже пият и пушат. В стъклените тръби танцуват жени. Някои се гърчат във вода, странните им ципести пръсти на краката и гладки бедра се движат в такт с музиката. Други се въртят в ритъма на кънтящата мелодия, обградени от златист дим или сребриста боя. Изчервявам се, докато гледам една гола жена, обвита в син и оранжев огън. Гладката й кожа не изгаря. Струва ми се, че зървам криле на гърба й. Изглежда толкова млада, дори още по-млада, когато виждам мъжете, насядали на кушетки около нея с малки електронни бележничета. Накланям глава настрана.

— Наддават за нея — мрачно пояснява Хармъни. — Хайде.

Още главорези ни отвеждат на една задна маса, сякаш направена от вода, разпръсваща дъгоцветни отблясъци. Там се е изтегнал строен мъж с няколко създания с най-причудлив вид. Отначало ги вземам за чудовища, но колкото по-внимателно ги оглеждам, толкова повече се обърквам. Те са човешки същества. Но са с по-различна направа. Изваяни по-различно. Хубаво младо момиче, не по-възрастно от Ео, ме гледа с изумрудени очи. Криле на бял орел изникват от плътта на гърба й. Тя прилича на създание, изтръгнато от трескав сън — само дето е трябвало да си я оставят в него. Други като нея се изтягат сред дима и странните светлини.

Мики Ваятеля е мъж скалпел с крива усмивка и черна коса, разливаща се като петролна локва отстрани на главата му. Лицева татуировка — аметистова маска, обвита в дим, се вие около лявото му око. Това е Сиглата на Виолетов — творците — и затова постоянно се мени. Ръцете му са изпъстрени с други виолетови символи. Той си играе с малко електронно кубче — пъзел с видоизменящи се стени. Пръстите му са бързи, по-тънки и по-дълги, отколкото е редно; освен това са дванайсет. Пленително. Никога преди не съм виждал човек на изкуството, дори и по холото. Срещат се толкова рядко, колкото и Белите.

— А, Танцьор — въздъхва той, без да вдига поглед от кубчето. — Чух те, че идваш, познах те по тътрещата се крачка. — Присвива очи, взрян в играчката в ръцете си. — И Хармъни. Още от вратата те подуших, мила моя. Ужасна бомба впрочем. Другия път, като ти трябва истинска, потайна майсторска изработка, потърси Мики, става ли?

— Мик — казва Танцьора и се настанява на масата със създанията от сънищата. Забелязвам, че Хармъни се позамайва от дима. Аз съм свикнал да дишам и по-големи гадости.

— Виж сега, Хармъни, прелестна обич моя — измърква Мики. — Още ли не си зарязала тоя сакатия? Може би ще дойдеш в моето семейство, а? Да? Да си сложиш чифт криле? Остри нокти на ръцете? Опашка? Рога? С рога ще си страхотна гледка! Особено увита в моите копринени чаршафи.

— Извай си душа и може и да ти се отвори парашутът — подсмихва се Хармъни.

— Ех, ако за да се сдобиеш с душа, трябва да си Червен, ще пропусна.

— Тогава дай по същество.

— Колко си рязка, мила моя. Разговорите трябва да се смятат за форма на изкуството или да се провеждат като великолепна вечеря. Всяко блюдо — с времето си. — Пръстите му прелитат над кубчето. Той нарежда страните според електронната им честота, ала действа малко бавно и не успява да ги нареди, преди да са се изменили. Все още не е вдигнал очи.

— Имаме предложение за теб, Мики — намесва се нетърпеливо Танцьора и поглежда надолу към кубчето.

Усмивката на Мики е продължителна и крива. Не вдига поглед. Танцьора повтаря думите си.

— Направо към основното блюдо, а, сакат? Ами предлагай си.

Танцьора избива кубчето от ръцете на Мики. Масата замлъква. Главорезите зад нас настръхват, а музиката продължава да дъни. Сърцето ми бие равномерно и оглеждам пържачката на бедрото на най-близкия главорез. Мики бавно вдига очи и разпръсва напрежението с една крива усмивка.

— Каква е работата, приятелю?

Танцьора кимва на Хармъни и тя пъхва в ръцете на Мики някаква кутийка.

— Подарък? Нямаше нужда! — Мики разглежда кутийката. — Евтиния. Какъв безвкусен цвят, Червен. — После я отваря и хлъцва от ужас. Отскача от масата и затръшва капака. — Тъпи смотани копелета! Какво е това?!

— Знаеш какво представляват.

Мики се навежда напред и гласът му преминава в самотно съскане.

— Донесли сте ги тук? Да не сте се побъркали? — Мики поглежда последователите си — те са се вторачили в кутийката и се чудят какво ли така е извадило от равновесие повелителя им.

— Дали сме се побъркали? Кърваво проклятие, ние сме маниаци, бе! — Танцьора се усмихва. — И тези неща трябва да се присадят. Скоро.

— Да се присадят? — разсмива се Мики.

— На него — посочва ме Танцьора.

— Къш! — крясва Мики на своя антураж. — Къш, превзето ухилени мерзавци подлизурковци! На вас говоря… на вас, изроди! Вън! — Когато антуражът му припряно побягва, той отваря кутийката и изсипва съдържанието й на масата. Две златни крила, Сиглите на Златен, издрънчават върху нея.

Танцьора сяда.

— Искам да превърнеш нашето момче тук в Златен.