Пиърс Браун
Червен изгрев (2)

2.
Общината

Скафандърът ми не издържа на жегата тук долу. Външният слой почти се е разтопил. Скоро и вторият ще си замине. После скенерът примигва в сребристо — получих онова, за което дойдох. За малко да не забележа. Замаян и уплашен, се отдръпвам от свредлата. Педя по педя се набирам нагоре и бързам да се махна от ужасната горещина. После става засечка. Кракът ми се заклещва точно под лоста, близо до един от пръстите на сондата. Запъхтявам се, обзет от внезапна паника. Залива ме ужас. Усещам как подметката ми се топи. Първият слой се разтича. Вторият завира. После е ред на плътта ми.

Принуждавам се да поема дълбоко въздух и преглъщам писъците, надигащи се в гърлото ми. Сещам се за Секача. Вадя го от задния кобур. Свирепо закривен резец, дълъг колкото крака ми — за сечене и обгаряне на крайници, заклещени в машини, точно моят случай. Повечето мъже се панират, когато се заклещят, и затова Секачът има формата на гаден полумесец, предназначен за вързаните в ръцете. Дори и преизпълнен с ужас, аз пак не съм вързан в ръцете. Замахвам три пъти със Секача и срязвам нанопластмаса, а не плът. На третия замах посягам надолу и измъквам крака си. Забърсвам с кокалчета края на един свредел. Изгаряща болка прострелва ръката ми. Замирисва ми на цвъртяща плът, но се набирам и се изкатервам нагоре, далече от адската жега, намествам се отново в моето седло кобур и не спирам да се смея. Плаче ми се.

Чичо ми беше прав. Аз бях този, дето сгреши. Но проклет да съм, ако се издам пред него.

— Идиот! — е най-любезният му коментар.

— Маниашко! Кърваво проклятие, маниашко! — реве Лоран.

— Минимално количество газ — казвам. — Сега сондираме, чичо.

Когато прозвучава свирката, Влекачите откликват на дръпването ми. Измъквам се от моята сонда, оставям я на нощната смяна в дълбокия тунел и уморено подхващам с ръка въжето, което другите ми хвърлят в дълбоката един километър шахта, за да ми помогнат да се изкатеря. Въпреки силно изгорената ръка се набирам нагоре по въжето с приплъзване и се измъквам от шахтата. Кийран и Лоран тръгват с мен към другите, събрали се пред най-близкия гравиАсансьор, само на километър нататък по подобния на пещера коридор на новата мина. Жълтите лампи висят като паяци от тавана.

Когато стигаме до правоъгълния гравиАсансьор, моят клан и тристате мъже от Гама вече са си пъхнали пръстите на краката под металните релси. Избягвам чичо си — толкова е бесен, че плюе. За каскадата обирам няколко десетки тупвания по гърба. Младите като мен си мислят, че сме спечелили Лавър. Те знаят колко суров хелий-3 сме добили за месеца — повече, отколкото Гама. Дъртите фъшкии само мрънкат и ни разправят, че сме глупаци. Скривам си ръката и си напъхвам пръстите на краката под релсата.

Гравитацията се изменя и ние се стрелваме нагоре. Един келеш от Гама, дето ръждата му се набива под ноктите от няма и седмица, забравя да си пъхне краката под релсата и увисва във въздуха, докато асансьорът се издига шест километра вертикално нагоре. Ушите ни пукат.

— Едно лайно от Гама плува тука — разправя Барлоу на клана Ламбда и се хили.

Може и да звучи дребнаво, но винаги е приятно да видиш как някой от Гама се прецаква. Заради Лавъра на тях им отпускат повече храна, повече горелки, от всичко по повече! А на нас ни остава да ги презираме. Но пък това и се очаква от нас, струва ми се. Питам се дали сега те ще ни презират.

Хайде стига толкова! Хващам хлапето за ръждивочервения пържилник от нанопластмаса и го дръпвам долу. Хлапе? Ега ти майтапа. Той е по-малък от мен има-няма три години.

Уморен е до смърт, но когато вижда кървавочервения ми пържилник, се вкаменява, извръща очи от моите и така единствен забелязва изгорената ми ръка. Намигам му и той като че се насира в скафандъра. На всички ни се случва. Спомням си моята първа среща с Пъклолаз. Струваше ми се същински бог.

А сега е мъртъв.

Горе в транспортното депо — голяма сива пещера от бетон и метал — сваляме горнищата си и всмукваме чистия студен въздух на един свят далече, далече от разтопените свредла. Смрадта и потта, в които сме плувнали всички, бързо превръщат мястото в кенеф. В далечината трепкат светлини и ни предупреждават да не се доближаваме до линията на магнитния хоризонТрамвай от другата страна на депото.

Тръгваме към хоризонТрамвая в олюляваща се колона от ръждивочервени скафандри, без да се смесваме с Гамите. Половината — със знака Л на Ламбда, половината с бастуните на Гама, изписани в кървавочервено на гърбовете им. Двама алени Говорители. Двама кървавочервени Пъклолази.

Отряд Тенекета ни оглеждат, докато се тътрим покрай тях по изровения бетонен под. Сивите им дуроБрони са прости и износени, раздърпани като косите им. Обикновен нож биха спрели, но не и йонен, а пулсНож или бръснач биха ги срязали като хартия. Но такива сме виждали само по холоКутията. Сивите хич не си правят труда да показват перки. На хълбоците им висят тупалки. Знаят, че няма да се наложи да влязат в работа.

Покорството е най-висшата добродетел.

Капитанът на Сивите, Дан Грозния — мазно копеле, — ме замеря с камъче. Кожата му е почерняла от излагане на слънце, но косата му е сива, също като останалото от неговия Цвят. Рядка и провиснала, тя му пада в очите — две бучки лед, овъргаляни в пепелта. Сиглите на неговия Цвят — извит сив символ, подобен на четворка и няколко черти до него, са изписани на ръцете и китките му. Жесток и начумерен като всички Сиви.

Чух, че Дан Грозния го върнали от фронта в Евразия, където и да се намира това, след като осакатял и не искали да му купуват нова ръка. Сега той носи заместител стар модел. Това го притеснява и аз се постаравам да ме забележи как мятам един поглед към ръката му.

— Видях, че денят ти мина вълнуващо, миличък — гласът му е тежък и задушлив като въздуха в моя пържилник. — Вече си смелчага и герой, а, Дароу? Винаги съм вярвал, че от теб ще излезе смелчага и герой.

— Героят си ти — кимвам аз към ръката му.

— И се мислиш за голям умник, а?

— Най-обикновен Червен съм.

Той ми намига.

— Много здраве на твоето пиленце от мен. Тъкмо е узряла за праскане! — Той си облизва зъбите. — Дори и за Ръждавелка.

— Пиленца никога не съм виждал. — Само по холото.

— Хубава работа! — киска се той. — Чакай, къде тръгна? — пита, когато завивам. — Един поклон пред по-висшите от тебе няма да ти навреди, не мислиш ли? — Подсмихва се на другарчетата си. Без да ми пука от гаврите му, се врътвам и се покланям ниско. Чичо ми вижда това и обръща гръб, погнусен.

Оставяме Сивите зад нас. Кланям се и ми е все тая, обаче само да ми падне Дан Грозния, сигурно ще му прережа гърлото. То е все едно да кажа, че стига да ми скимне, ще офейкам на Венера с Кораб факла.

— Ей, Даго, Даго! — подвиква Лоран на Пъклолаза на Гама. Пичът е легенда — всички останали гмурци минават и заминават. Аз може и да го надмина. — Колко изкара?

Даго — бледа ивица стара кожа с мазна усмивка вместо лице, пали дълга горелка и издухва във въздуха облак.

— Не знам — отвръща той провлачено.

— Айде стига!

— Не ми пука. Грубите сметки никога не излизат, Ламбда.

— Да, бе, да, друг път! Колко е изкарал за седмицата? — провиква се Лоран, докато се товарим на трамвая. Всички палят горелки и отварят пиячка. Но до един са наострили уши.

— Девет хиляди осемстотин двайсет и едно кила — изфуква се един Гама. Щом го чувам, се облягам назад и се ухилвам. Чувам как по-младите Ламбди надават одобрителни викове. Дъртите бачкатори не реагират. Аз се чудя какво ли ще я прави Ео захарта този месец. Досега не сме заработвали захар, само сме я печелили на карти. И плодовете. Чувам, че за Лавър ти дават плодове. Сигурно ще раздаде всичко на гладуващи деца само за да докаже на Обществото, че техните награди не й трябват. А аз? Аз щях да изям плодовете и да си играя на политика на сит стомах. Тя обаче се пали по идеи, а аз не горя за нищо друго освен за нея.

— Пак няма да спечелите — подхвърля провлачено Даго, щом трамваят тръгва. — Дароу е още пале, но пипето му сече достатъчно, че да е наясно. Нали така, Дароу?

— Пале или не, ще ти сритам ръбестия задник.

— Сигурен ли си?

— Сигурен до смърт! — Намигам му и му пращам въздушна целувка. — Лавърът е наш. Този път изпрати сестрите си в моята община за захар. — Приятелите ми се смеят и се удрят по набедрените капаци на пържилниците.

Даго ме гледа. След малко дръпва силно от горелката си. Тя светва ярко и изгаря бързо.

— Ей това си ти — казва ми той. След половин минута от горелката е останала само люспа.

 

 

След като слизам от хоризонТрамвая, се насочвам с останалите от бригадата към Промивката. Там е студено, плесенясало и си мирише точно на онова, което представлява това място: тясна метална барака, където хиляди мъже си свалят пържилниците, след като са пикали и са се потили в тях с часове, за да вземат въздушен душ. С две думи, мирише лошо. Тъмно е. Подът е кален. Стените се цепят. По цимента има пукнатини, в които се трупат косми и човешки отпадъци.

Свалям си скафандъра, слагам една от нашите предпазни шапки и заставам гол в най-близката прозрачна тръба. В Промивката са наредени хиляди от тях. Екват бръмчене на мотори и дюдюкания, докато голите мъже и момчета се блъскат и се нареждат за почистване. Тука няма танци, няма фукливи подскоци — единственото другарско обединяване са умората и тихото припляскване на длани по бедра в ритъм с фученето и обстрела на душовете.

Вратата на моята тръба се затваря със свистене зад гърба ми и заглушава музиката. Машинарията е грохнала. Мръсотия и залежи от мъртва кожа и стари косми са полепнали по дупките на пода, през които излиза въздухът. Щом машината се включва, стъпвам по-далечко от гадориите. Моторът забръмчава познато, следва мощна въздушна вълна, прокънтява звук от всмукване и въздухът, наситен с антибактериални молекули, нахлува с рев отгоре в машината и се стрелва по кожата ми, за да отнесе мъртвите люспи и мръсотията към канала на дъното на тръбата. Болезнено е.

След това се разделям с Лоран и Кийран — те отиват на Мегдана да пият и да танцуват в кръчмите, преди официално да започнат танците за Лавровия празник. Тенекетата ще раздават хранителните дажби, а в полунощ ще обявят носителя на Лавъра. Преди и след това за нас, дневната смяна, ще има танци.

Легендите разказват, че бог Марс бил баща на сълзите, враг на танците и лютнята. За първото съм съгласен. Но ние в колонията Ликос, една от първите колонии под повърхността на Марс, сме хора, които обичат песните, танците и семействата си. Плюем на тази легенда и сами създаваме свое право по рождение. Това е единствената съпротива, която можем да си позволим, срещу управляващото ни Общество. Така не сме съвсем безгръбначни. На него не му пука, че пеем и танцуваме, стига послушно да копаем, стига да подготвяме планетата за него. Но все пак, за да ни напомни къде ни е мястото, има един танц и една песен, за които присъдата е смъртно наказание.

Баща ми го избра за свой последен танц. Виждал съм го само веднъж и песента също съм я чувал само веднъж. Когато бях малък, нищо не разбрах — в нея се пееше за далечни долини, за мъгла, за изгубени влюбени и за жътвар, който щял да ни поведе към невиждания ни дом. Бях ситен и любопитен, когато жената я запя, докато бесеха сина й за кражба на хранителни продукти. Той би израснал висок, но никога не успяваше да получи достатъчно храна, за да позаякне малко. След него умря и майка му. Хората от Ликос ги почетоха със Заглъхващата погребална музика — печално удряне с юмруци по гърдите, заглъхващо бавно, бавно, докато юмруците спрат да бият — като нейното сърце — и всички се разпръснат.

Онази нощ звукът ме преследваше. Плаках сам в нашата кухничка и се питах защо ли се разплаках тогава, а не се разплаках за баща ми. Докато лежах на студения под, чух тихо драскане по вратата на семейството ми. Щом отворих, открих малка пъпка на хемант, сгушена в червената пръст. Жива душа не се виждаше — само мъничките следи на Ео в пръстта. Тогава тя за втори път донесе цветя след нечия смърт.

Тъй като песните и танците са ни в кръвта, сигурно не е за учудване, че аз пеех и танцувах, когато за първи път осъзнах, че обичам Ео. Не Малката Ео. Не каквато беше преди. А Ео каквато е сега. Тя каза, че ме обикнала още преди да обесят баща ми. Но когато рижавата й коса се развя, стъпалата й запристъпваха в ритъма на цитрата, а бедрата й заиграха в такт с барабаните и сърцето ми прескочи няколко удара, това се случи в една задимена кръчма. Не беше заради нейните подскоци и цигански колела. В танца й ги нямаше фукливите щуротии, тъй характерни за младежките танци. Нейните движения бяха грациозни и горди. Без мен тя нямаше да се храни. Без нея аз не бих живял.

Ео ме поднася за това, че го казвам — ала тя е духът на нашите хора. Животът ни раздаде трудни карти. Трябва да се жертваме за благото на мъже и жени, които не познаваме. Да копаем, за да подготвим Марс за други. Това прави някои от нас проклетници. Но добротата, смехът и пламенната воля на Ео — от това по-хубаво не може да излезе от дом като нашия.

Аз я взех в семейството си, в нашата родова община, само на осемстотин метра по тунелите от Мегдана. Тя е една от двайсетината общини около Мегдана — подобие на кошер от скупчени домове, издълбани в скалните стени на старите мини. Камъкът и земята са наш таван, наш под, наш дом. Кланът е едно гигантско семейство. Ео е израснала на един хвърлей място от моята къща. Братята й са същите като моите, баща й — като онзи, когото загубих.

Бъркотия от електропроводи се преплита по тавана на пещерата като джунгла от черни и червени лиани. От джунглата висят лампи и леко се поклащат, полъхвани от циркулиращия откъм централната кислородна система на Мегдана въздух. В центъра на общината виси грамадна холоКутия — квадратна кутия, която прожектира образи и от двете страни. Някои пиксели не са в ред и образът е безцветен и мъгляв, но това нещо никога не се е повреждало, не се е изключвало. То облива с бледата си светлина нашите скупчени домове. Видеофилми, излъчвани от Обществото.

Домът на семейството ми е издълбан в скалата сто метра под най-долния етаж на общината. Стоманена пътека води от него към земята, макар че можеш да се издигнеш до най-големите висини на общината и с помощта на скрипци и въжета. Използват ги само старите и недъгавите. А при нас и първите, и вторите са малко.

В къщата ни стаите са малобройни. Ние с Ео едва неотдавна успяхме да си вземем самостоятелна стая. Кийран и семейството му разполагат с две стаи, а майка ми и сестра ми обитават единствената стая на втория етаж.

Всички Ламбди в Ликос живеят в нашата община. Омега и Ипсилон са ни съседи, на една минута път от двете страни по широкия тунел. Всички сме свързани — освен Гама. Те живеят на Мегдана, над кръчмите, ремонтните работилници, магазините за коприна и търговските пазари. Тенекетата са се настанили в една крепост над тях, по-близо до пустинната повърхност на суровия ни свят. Там се намират летищата, от които на нас, откъснатите от световете първопроходци, ни карат хранителни продукти.

ХолоКутията над мен прожектира изображения на борбите на човечеството, последвани от възвишена музика, докато се изнизват триумфалните победи на Обществото. Сиглата на Обществото — златна пирамида с три успоредни черти, прикрепени към трите стени на пирамидата, оградени в кръг, пламва на екрана. Гласът на Октавия ау Лун, възрастната суверенна владетелка на Обществото, разказва за борбите, водени от човека при колонизацията на планетите и спътниците от Системата:

Още от зората на човечеството сагата на нашия вид е сага за междуплеменни войни. Сага на изпитанията, на саможертвата, на дързостта да прекрачиш естествените граници на природата. Сега дългът и покорството ни обединяват, ала борбата ни не е по-различна. Синове и дъщери на всички Цветове, от нас отново се изисква саможертва. Това е най-щастливият ни час, ние хвърляме своите най-добри семена сред звездите. Къде ли ще разцъфтим най-напред? На Венера? На Меркурий? На Марс? На луните на Нептун и Юпитер?

Гласът й зазвучава тържествено, а лицето й с царствени черти се взира надолу от екрана. Върху опакото на дланите й блещука символът на Златните — точка в средата на крилата окръжност. Едно-единствено несъвършенство обезобразява златното й лице — дълъг белег във формата на полумесец покрай дясната й скула. Тя има красотата на жестока хищна птица.

Вие, храбри Червени първопроходци на Марс — най-силните от човешкия род, — се жертвате в името на прогреса, жертвате се, за да прокарате пътя за бъдещето. Вашият живот, вашата кръв плащат в аванс безсмъртието на човечеството, когато ние ще заживеем отвъд Земята и Луната. Вие отивате там, където ние не бихме могли. Вие страдате, за да не страдат другите.

Приветствам ви! Обичам ви! Хелий-3, който вие копаете, е живата кръв на процеса на тераформирането. Скоро на Червената планета ще има въздух, който може да се диша, и плодородна почва. И скоро, когато Марс стане годен за обитаване, когато вие, храбрите първопроходци, подготвите Червената планета за нас, по-меките Цветове, ние ще дойдем при вас и вие ще получите най-висша почит под небесата, сътворени от вашия труд. Вашата кръв и вашата пот са горивото на тераформирането!

Храбри първопроходци, помнете винаги, че покорството е най-висшата добродетел. Над всичко са покорството, уважението, саможертвата, йерархията…

Заварвам кухнята вкъщи празна, но чувам Ео — тя е в спалнята.

— Спри и не мърдай! — заповядва ми през вратата. — В никакъв случай не поглеждай в тази стая!

— Добре. — Спирам.

Тя излиза минута по-късно, смутена и зачервена. Косата й е цялата в прах и паяжини. Заравям ръце в плетеницата. Ео идва направо от Паяжинотъкачницата, където събират биоКоприната.

— Не си минала през Промивката — казвам усмихнато.

— Нямах време. Трябваше да се измъкна от Паяжинотъкачницата да взема нещо.

— Какво взе?

Тя се усмихва сладко.

— Не си се оженил за мен, защото ти казвам всичко, помниш ли? И недей да влизаш в онази стая.

Хвърлям се към вратата. Ео ми препречва пътя и смъква превръзката на главата ми върху очите. Челото й се блъска в гърдите ми. Разсмивам се, махам превръзката, сграбчвам я за раменете и я оттласвам леко назад, за да я погледна в очите.

— Или какво? — питам с вдигната вежда.

Тя само ми се усмихва и накланя глава настрана. Дръпвам се от металната врата. Аз се гмуркам във врящи минни шахти, без да ми мигне окото. Но има предупреждения, които можеш да отхвърлиш, и други, които не можеш.

Ео се вдига на пръсти и ме целува право по носа.

— Добро момче! Знаех си, че ще си лесен за дресиране — казва тя. После набръчква носле, защото подушва изгореното. Тя не ме утешава, не ме гълчи, даже нищо не ми казва освен „Обичам те“, но с едва доловима нотка на тревога в гласа.

Изважда разтопените парчета от пържилника ми от раната, зейнала от кокалчетата ми до китката, и я увива в стегната мрежопревръзка с антибиотици и нервонуклеици.

— Това откъде го взе? — питам.

— Щом аз не ти опявам, и ти няма да ме разпитваш кое какво е.

Целувам я по носа и се заигравам с тънката плитка от коса около безименния й пръст. Кичур от моята коса, заплетена с коприна — това е венчалният й ширит.

— За довечера съм ти приготвила изненада — заявява тя.

— И аз на теб също — отвръщам и си мисля за Лавъра. Слагам превръзката си за глава върху косата й като корона. Мокра е и тя набръчква носле.

— Добре де, всъщност аз съм ти приготвила две изненади, Дароу. Жалко, че не си се сетил предварително. Можеше да ми вземеш бучка захар или сатенен чаршаф, или… може би дори кафе заради първия подарък.

— Кафе! — смея се аз. — Ти за какъв Цвят мислиш, че си се омъжила?

Ео въздъхва.

— От Пъклолаз няма никакви облаги, ама никакви! Смахнат, инат, все прибързва…

— Сръчен? — подхвърлям аз с палава усмивка и приплъзвам ръка под полата й.

— Това сигурно си има някои предимства. — Тя се усмихва и бутва ръката ми, все едно е паяк. — А сега сложи тези ръкавици, освен ако не искаш жените да се разприказват. Майка ти вече тръгна.