Пиърс Браун
Червен изгрев (35)

35.
Клетвопрестъпник

Моите приятели са с мен. Какво ли искат да ми кажат с това? Кои приятели? Синовете на Арес? Или тайнственият приятел е говорел по-общо и е намеквал за онези, които подкрепят шансовете ми в Института? Дали знаят какво означава Пегасът? Или просто са ми дали нещо, което според тях може да ми липсва?

Толкова много въпроси и никой от тях не е важен. Те са извън играта. Играта. Какво друго има освен играта? Всички истински неща на света, всичките ми връзки, всичките ми стремежи и нужди са обгърнати от тази игра, от моята победа. За да победя, имам нужда от армия, но тя не може да бъде съставена от роби. Не и отново. Сега се нуждая от последователи, не от роби — каквато нужда ще имам и начело на въстание.

Човекът не може да бъде освободен от същата неправда, която го е поробила.

Седмица след като инжектирам Мустанга и треската й минава, поемаме на север. Колкото повече вървим, толкова повече укрепват силите й. Кашлицата престава, живата й усмивка се завръща. Понякога й трябва почивка, но скоро вече може и да ме задмине. И ми дава да го разбера. Вървим и вдигаме възможно най-голям шум, за да привлечем плячката си. На шестата нощ наклаждаме за пореден път отвратително голям огън и за първи път си похапваме.

Клетвопрестъпниците идват покрай един поток и използват ромола му, за да заглушат приближаването си. Веднага ми стават симпатични. Ако огънят ни не беше клопка, щяха да ни изловят неподготвени. Но той е клопка и когато двамата излизат на светло, проявяват достатъчно ум да оставят още някой в тъмното. Чувам как поставя стрела на тетива. После долита изскимтяване. Мустанга се заема с онзи в тъмното. Аз — с другите двама. Изправям се върху своята пряспа, от вълчата ми наметка се ръси сняг и ги събарям изотзад с плоския край на лъка си.

По-късно удареният от Мустанга се държи за подутото око край нашия огън, докато аз разговарям с водачката им. Тя се казва Милия — висока върба с издължено конско лице и леко прегърбени рамене. Дрипи и откраднати кожи прикриват костеливото й тяло. Другият, който не е пострадал, се казва Дакс. Нисък, миловиден, с три измръзнали пръста. Даваме им още кожи и мисля, че това изцяло променя разговора.

— Разбирате, че можем да ви поробим, нали? — пита Мустанга, размахала знамето си. — И когато играта приключи, ще сте двойни Клетвопрестъпници и ще ви избягват двойно повече.

На Милия като че ли й е все едно. На Дакс не му е. Другият само следва Милия.

— Пука ми колкото за плъхова пишка. Веднъж, дваж, все тая — казва Милия. Всички носят знака на роби на Марс. Не ги разпознавам, но пръстените им показват, че са от Дом Юнона. — По-добре да бера срам, отколкото да си охлузя коленете. Познаваш ли баща ми?

— Не ми пука за баща ти.

— Баща ми — упорства тя — е Гай ау Трах, Правосъдник на южното марсианско полукълбо.

— Пак не ми пука.

— А неговият баща беше…

— Не ми пука.

— Значи си глупак! — изрича провлечено тя. — Двоен глупак, ако мислиш да ме направиш своя робиня. През нощта ще те заколя!

Кимвам на Мустанга. Тя изведнъж се изправя със знамето в ръка и го допира до челото на Милия. Знакът на Марс се превръща в знака на Минерва. После Мустанга изтрива белега на Минерва и челото на Милия вече е само мръсотия и злато. Дакс се облещва.

— Дори и ако те освободя? — питам аз Милия. — Пак ли ще ме заколиш?

Тя не знае какво да каже.

— Мили — обажда се тихо Дакс. — Какво мислиш?

— Без робство — дообяснявам аз. — Без бой. Ако копаеш кенефна яма, аз също копая кенефна яма за лагера. Ако някой те заколи, аз заколвам тях. Е, ще постъпиш ли в нашата армия?

— В неговата армия — поправя ме Мустанга. Поглеждам я намръщено.

— А кой е той? — пита Милия, без да откъсва очи от лицето ми.

— Той е Жътваря.

Минава седмица, докато съберем десетима Клетвопрестъпници. От моя гледна точка тези десетимата вече са дали да се разбере, че не искат да бъдат роби. Затова може и да харесат първия човек, който им дава цел, храна, кожи и който не настоява да му лижат ботушите. Повечето са чували за мен, но всички са разочаровани, че прочутият Секач, с който съм победил Пакс, не е у мен. Момчето явно се е превърнало в легенда. Казват, че вдигнал на ръце кон с ездача му и ги запокитил в Аргос, когато робите на Марс се били с тези на Юпитер.

Докато растем на брой, се крием от по-големите армии. Марс може да е моят Дом, но след като Рок умря, а Касий ми стана враг, от моите приятели там са останали само Куин и Севро. Може би и Полукс, но той се обръща натам, накъдето духа вятърът.

Не мога да бъда с моя Дом. Там няма място за мен. Може да съм бил техният водач, но помня как ме гледаха. А сега е жизненоважно те да узнаят, че съм жив.

Въпреки войната между Марс и Юпитер здравата крепост Церера се издига непобедена край реката. Зад високите зидове все още се вие димът от хлебните фурни. Конни бойни отряди от двете армии бродят из равнините около Церера и пресичат замръзналия Аргос, когато си поискат. Сега носят йонМечове със слаб заряд и могат да се осакатяват и да си прилагат електрошок само с едно докосване на метала. МедБотове пищят над бойното поле, когато сблъсъците прерастват в сбивания, и лекуват ранените ученици, които кървят или стенат със счупени кости. Първенците на всяка армия носят йонБрони, за да ги пазят срещу новите оръжия. Коне се блъскат. Летят йонСтрели. Роби се суетят и се млатят един друг с по-стари и по-прости оръжия из обширната равнина, разделяща планините и голямата река Аргос. Грандиозно зрелище — ала глупаво, толкова глупаво!

Наблюдавам с Мустанга и Милия как два бронирани бойни отряда от Марс и Юпитер се устремяват един срещу друг по равнината пред кулата Фобос. Плющят вимпели. Коне тъпчат дълбокия сняг. Зашеметяващите електрически разряди на копия проблясват върху широки щитове и брони. Ослепителни мечове се удрят в други остриета като техните. ВисшеПодборни се бият с висшеПодборни. Роби тичат на групи по стотици, сблъскват се помежду си — пионки в тази великанска партия шах.

Виждам Пакс в грамадни, ръждясали тъмночервени доспехи, толкова древни, че приличат на пържилник. Разсмивам се, когато той се захваща с един кон. Но ако някога е съществувал образ на идеалния рицар, то това не е Пакс. Не, това би бил Касий. Сега го забелязвам. Доспехите му сияят, докато той зашеметява противник след противник, носейки се в галоп сред вражеската войска, мечът му свисти наляво и надясно и проблясва като огнен език. Той може да се бие, ала съм шокиран колко глупаво го прави — благородно се гмурва право в търбуха на врага с отряд копиеносци и пленява врагове. А после оцелелите войски се прегрупират и му отвръщат по същия начин. И пак, и пак, без нито една от страните да надделее.

— Какви идиоти! — казвам на Мустанга. — Всичките тези красиви доспехи и мечове ги заслепяват. Знам. Може би ако се сблъскат един с друг още три-четири пъти, току-виж, сработило.

— Те имат тактика — отвръща тя. — Виж, ето там са в клиновиден строй. А там — маневра за заблуда, която ще премине в широка атака по фланга.

— И все пак съм прав.

— И все пак не грешиш. — Тя наблюдава известно време. — Сякаш се повтаря нашата малка война, само дето ти не тичаш насам-натам и не виеш срещу хората като вълк, пощурял от луната. — Мустанга въздъхва и обгръща раменете ми. — Ех, доброто старо време!

Милия ни гледа, набърчила нос.

— Тактиката печели битки. Стратегията печели войни — заявявам.

— Оооо! Аз съм Жътваря. Бог на вълците. Крал на стратегията. — Мустанга ме щипва по бузата. — Ти си такъв сладур, че направо е прекалено!

Шляпвам я и я отблъсвам. Милия завърта очи.

— Е, каква е стратегията ни, милорд? — пита ме Мустанга.

Колкото повече протакам всеки конфликт с врага, толкова повече шансове имат Прокторите да ме съсипят. Трябва да се издигна като ракета! Това не й го казвам.

— Бързината е нашата стратегия — отвръщам. — Бързината и крайните предразсъдъци.

 

 

На другата сутрин боен отряд от Дом Марс открива моста над Метас блокиран от дървета, нападали през нощта. Както се очаква, отрядът обръща конете и се връща в крепостта, уплашен, че може да е някаква клопка. Техният караул във Фобос и Деймос не може да ни забележи — те се взират надолу и изпращат димни сигнали, че в пустите широколистни гори край моста няма врагове. Не ни виждат, защото сме залегнали по корем в една и съща поза сред гората на петдесет метра от моста още преди да се зазори. Всеки от моите Клетвопрестъпници сега си има бяла или сива вълча наметка. Мина седмица, докато намерим вълците, но може би това е за добро. Ловът създаде връзка между нас. Десетимата ми войници са разнородна компания. Лъжци, порочни измамници, които биха предпочели да съсипят бъдещето си пред това да са роби в тази игра. Значи горда, практична, но не особено почтена тайфа. Тъкмо каквато ми трябва. Лицата им са боядисани в бяло с птичи курешки и сива глина и затова приличаме на призрачни зимни зверове, когато парата на дъха ни бълва от ухилената ни паст.

— Те обичат да бъдат ценени от някого, който вдъхва страх — каза ми Милия предната вечер с глас, студен и крехък като ледените висулки, увиснали по трепетликите. — Както и аз.

— Марс ще лапне стръвта — прошепва ми сега Мустанга. — В Дома не е останал кой знае колко мозък.

Не и след като Рок вече го няма. Тя избра място в снега близо до мен. Толкова близо, че кракът й е изпънат до моя, а лицето й, извърнато настрана, докато лежи по корем, е само на педя от моето под белите ни наметки. Когато вдишвам, въздухът вече е стоплен от диханието й. Мисля, че сега за първи път ми хрумва да я целуна. Прогонвам тази мисъл и призовавам образа на палавите устни на Ео.

Пладне е, когато Касий изпраща войска — главно роби, защото се страхува от засада — да разчисти нападалите дървета от моста. Всъщност Касий играе твърде хитра игра. Тъй като е убеден, че се бие срещу Юпитер, предположил е, че изчакват прикрити, за да се втурнат във внезапна кавалерийска атака, след като мостът бъде разчистен. Затова праща конници да заобиколят реката, да поемат на юг из планините и да завият обратно от другата страна на моста близо до Фобос, за да връхлетят неочаквано върху кавалерията, която, според него, ще дойде откъм Великата гора или от равнините. Милия, това находчиво момиче, ми праща вест за този конен ход под формата на вой от своята наблюдателница на около километър оттам, където, скрита сред високите борове, варди на пост. Време е да се размърдаме.

Не вием и не крещим, когато ние единайсетимата хукваме през обезлистената гора към трудещите се роби. Четирима висшеПодборни на коне следят работата. Единият е Ципио. Ускоряваме ход. Все по-бързо се приближаваме по фланга през голите дървета. Те не ни виждат. Разпръсваме се. Надпреварваме се един с друг кой ще нанесе първия удар.

Печеля аз.

Подскачам пет метра над земята при ниското грави, изхвърчам от гората като обладан от демон и удрям Ципио по рамото със затъпен меч. Той пада от седлото. Конете цвилят. Мустанга поваля още един висшеПодборен с копието си. Моята войска се втурва напред, безмълвна и прикрита под бели и сиви сенки. Още двама от моите Клетвопрестъпници скачат върху конете на висшеПодборни и халосват ездачите с тояги и затъпени брадви. Заповядал съм да не се убива. Приключваме за четири секунди. Конете нямат представа къде са се дянали ездачите им. Моята войска прехвърча покрай тях и връхлита върху робите, разчистващи моста от повалените дънери. Половината дори не ни чуват, докато Мустанга превръща шестима от тях в роби на Минерва и им заповядва да ни помогнат да озаптим останалите. Тогава се разнасят крясъци и робите на Марс обръщат брадвите си срещу моята войска.

Тези от Минерва разпознават Мустанга и тя ги освобождава, като премахва знака на Марс. Все едно приливът се обръща. Шестима роби са наши. Те нападат останалите роби на Марс и ги приковават към земята, а Мустанга притичва и им слага своя знак. Осем — чрез същия процес. Десет. Единайсет и тогава един-единствен ни създава неприятности. И той е наградата. Пакс. Без броня, слава богу. Дошъл е тук да се труди, ала въпреки това са нужни седмина от нас, за да го повалят на земята. Той реве и крещи името си. Скачам върху него и забивам юмрук в лицето му. Плюя и се смея, докато се трупаме отгоре му и накрая дванайсет от нас притискат към земята генетичното чудовище. Мустанга го освобождава от знака на Марс и ревът му преминава в смях, толкова висок и пронизителен, че звучи като момичешки.

— Свободаааа! — изревава той, скача и търси кого да осакати. — Дароу ау Андромед! — крясва ми, готов да смачка лицето ми, ала Мустанга му изкрещява да мирува.

— Той е на наша страна! — обяснява тя.

— Вярно ли? — пита Пакс и усмивка разцепва грамадното му лице. — Ама че новина! — И той ме награбва в мечешка прегръдка. — Свободаааа, братя… и сестри! Сладка свобода! — Зарязваме Ципио и останалите висшеПодборни да пъшкат на земята.

Димни сигнали се издигат над Фобос и Деймос, когато хукваме през гористата долина към планините джуджета на север, преди конниците от Марс да успеят да заобиколят блокирания мост и да ни нападнат. Караулът е видял всичко. И сигурно са изпаднали в ужас. Всичко стана за по-малко от минута. Пакс не спира да се смее като момиче.

Внезапното изтощаване на техните редици ще предизвика смут в Дом Марс. Но ми е нужно повече. Имам нужда те да заменят представата си за мен — несъвършения водач — с идеята за нещо свръхестествено, което са неспособни да проумеят. Трябва да бъда като Чакала — безименен свръхчовек.

Същата нощ се изплъзвам по снега на север от крепостта Марс. Ездачи патрулират из долината. Тревата заглушава нощем тропота на копитата им. Чувам как дрънчат сбруите им в мрака. Не ги виждам. Моята вълча наметка е бяла като падащия сняг. Вдигнал съм главата и приличам на пазител от по-студените кръгове на ада. Скалата е по-стръмна, отколкото си я спомням. Едва не падам, докато се катеря по снежния вертикал. Стигам до стената на крепостта. По бастионите пламтят факли. Вятърът раздухва пламъците. Мустанга трябва да е наоколо, за да запали огъня.

Свалям наметката си и я сгъвам на кълбо. Кожата ми е намазана с въглен. Пъхам металните щипци във фугите между камъните. Все едно отново се качвам на сондата си, само дето съм по-силен и не съм облечен с пържилник. Лесна работа! Пегасът се удря в гърдите ми, докато се набирам нагоре. Дори не съм се задъхал, когато шест минути по-късно се изкатервам до върха.

Пръстите ми се вкопчват в камъка точно под бастионите. Увисвам и се ослушвам към минаващия страж. Робиня е, разбира се. И не е глупава. Тя ме вижда как се прехвърлям през бастиона и опира копие в гърлото ми. Показвам пръстена си на Марс, той проблясва и допирам пръст до устните си.

— Защо да не извикам? — пита тя. Някога е била от Минерва.

— Казаха ли ти да пазиш стената от врагове? Да, убеден съм. Но аз съм от Дом Марс. Пръстенът го потвърждава. Значи не мога да бъда враг, нали?

Тя се мръщи.

— Прим ми каза да пазя стените от натрапници и да ги убивам или да извикам…

— Това е моят Дом. Аз съм от Дом Марс. Аз съм твой господар и настоявам да продължиш да вардиш стените от натрапници. Това е заповед! — Намигам й. — Кълна се, че Виргиния ще се зарадва, ако спазваш буквално заповедите!

Щом чува истинското име на Мустанга, тя накланя глава и ме оглежда от глава до пети.

— Моята Прим е жива?

— Дом Минерва не е паднал — казвам.

Момичето се усмихва така, че лицето му едва не се разцепва на две.

— Ами… тогава… сигурно това е твоят Дом. Не мога да ти попреча да влезеш. Длъжна съм да спазвам клетвата си да се подчинявам! Чакай… Познавам те! Казаха, че си умрял.

— Благодари на своята Прим, че мога да си поема дъх.

От нея научавам, че членовете на Дома нощем спят, а робите охраняват крепостта. Това е проблемът с робите. Толкова се стремят да намерят начин да заобикалят задълженията си и толкова напират да споделят тайни! Оставям я и се промъквам в централната кула с ключа, който тя случайно изтърва в ръката ми.

Докато влизам в своя Дом крадешком, се изкушавам да направя визита на Касий. Но не съм дошъл да го убия. Насилието е изходът на глупака. Понякога съм глупак, но тази вечер се чувствам умен. Освен това не съм тук, за да крада знамето. Него ще го пазят. Не. Дошъл съм да им напомня, че някога се бояха от мен. Че аз съм най-добрият от всички тях. Че мога да ходя където си искам и да правя каквото си искам.

Оставам в тъмното, въпреки че мога да използвам същия довод срещу всеки техен страж — роб. Вместо това изрязвам Секач на всяка врата в централната кула. Промъквам се в щаба и изрязвам Секач върху грамадната маса там, за да създам мит. После изрязвам череп върху стола на Касий и забивам нож дълбоко в дървената му облегалка, за да създам мълва.

Когато напускам, така както съм дошъл, виждам как склонът на хълма северно от крепостта избухва в пламъци. Клонките, струпани във формата на Секача на Жътваря, пламват жарко в нощта.

Севро, ако още е с Марс, ще ме открие. А помощта на това копеленце ще ми е от полза.