Пиърс Браун
Червен изгрев (15)

15.
Проверката

Изпитът ми идва след два месеца умствени тренировки с Танцьора. Не уча наизуст. Когато съм с него, всъщност и не уча наистина. Вместо това неговото обучение е разработено с цел да помогне на разума ми да се адаптира към промените на парадигмата. Например, ако гравитацията внезапно обърне посоката си наопаки, повечето мозъци ще са неспособни да проумеят промяната на парадигмите или да се приспособят към нея. Моят обработва, усвоява и изчислява. Друг пример: ако една риба има 3453 люспи от лявата страна и 3453 от дясната, коя страна от рибата има повече люспи? Отговор: външната. Наричат това „екстраполационно мислене“. Точно по този начин съм разбрал, че трябва да глътна картата със сърпа на първата ми среща с Танцьора. Много ме бива.

Намирам ирония в това, че Танцьора и приятелите му могат да ми създадат фалшива история, фалшиво семейство, фалшив живот, ала не могат да фалшифицират приемния ми изпит. И затова три месеца след началото на моето обучение се явявам на изпита в една светла стая, седнал до едно шумно, прилично на мишле Златочело момиче, което непрекъснато чука с писалката си по нефритовата си гривна. Тя може и да е задача от изпита, доколкото знам. Когато не гледа, грабвам писалката от пръстите й и я скривам в ръкава си. Аз съм Пъклолаз от Ликос. Тъй че, да, мога да свия писалката на някаква си тъпачка, без тя изобщо да се усети. Момичето зяпа наоколо, сякаш е станала магия. После започва да хленчи. Не й дават друга писалка и тя побягва навън, обляна в сълзи. След това Прокторът — един Грош — поглежда дейтапада си и превърта назад видеозапис от наноКамера. Поглежда ме и се усмихва. Подобни качества очевидно са достойни за възхищение.

Едно Златно момиче — направо бръснач — не е съгласно и изсъсква: „Касап!“, в ухото ми, когато изприпква покрай мен навън в коридора. Матео ми каза да не говоря с никого, защото още не съм готов да си общувам с хора, затова едва успявам да сдържа напиращия на езика ми силно Червен отговор. Още чувам думите й. Касап. Главорез. Макиавели. Безжалостен. — Всички тези думи изразяват нейното мнение за мен. Смешното е, че повечето Златни биха възприели думата като официално признание.

Един напевен глас се обръща към мен:

— Мисля, че тя всъщност ти направи комплимент. Така че не се настройвай срещу нея. Хубавичка е като прасковка, но отвътре е съвсем гнила. Веднъж си отхапах, ако схващаш накъде бия. Вкусно, а после — гнилоч. Хватката ти там вътре беше фантастична, между другото. И на мен самия ми идеше да изтръгна очите на тая мухла. Проклето почукване!

Сияйният глас идва от един младеж, изтръгнат от древногръцки стих. От него направо струят арогантност и красота. Безукорна порода. Никога не съм виждал толкова бяла и широка усмивка, толкова гладка и лъскава кожа. Той е всичко онова, което аз презирам.

Младежът ме тупва по рамото и се ръкува с мен по един от няколкото начина за полуофициално представяне. Стисвам леко дланта му. И неговото ръкостискане е здраво, но когато опитва да се наложи, притискам ръката му, докато той не отдръпва рязко своята. В очите му проблясва тревожна искра.

— Боже, ръката ти е като менгеме! — киска се той. Много бързо се представя като Касий и изваждам късмет, че почти не ми оставя време да говоря, защото, щом проговарям, бръчки прорязват челото му. Произношението ми все още не е идеално.

— Дароу — повтаря той. — Брей, това име е доста нестандартно по Цвят. Аа… — Поглежда своя дейтапад и изтегля личната ми история. — Та ти не произхождаш от някакъв род. Селяндур от далечна планета. Нищо чудно, че Антония ти се надсмя. Но слушай, ще ти го простя, ако ми кажеш как си изкарал на изпита.

— Я, ти ще ми простиш?

Веждите му се сключват.

— Опитвам се да се държа любезно! Ние от Белона не сме реформатори, но знаем, че сред хората с нисък произход има и свестни. Нека се разбираме, приятел.

Заради външността му чувствам нужда да го предизвикам.

— Е, смея да кажа, че очаквах този изпит да е по-труден. Може да не съм уцелил онова за свещта, но освен него…

Касий ме гледа, незлобливо ухилен. Живият му поглед танцува по лицето ми, докато гадая дали майка му сутрин си къдри косата със златна маша.

— С ръце като твоите трябва са си страхотия с бръснача — казва той насочващо.

— Бива ме — лъжа аз. Матео не ми позволява дори да го пипна.

— Скромност! Да не са те отгледали Белите качулки, човече? Карай да върви, след физическите изпити заминавам за Егия. Ела с мен, а? Чувам, че Ваятелите поработили възхитително върху новите дами в „Изкушение“. А в „Среща“ съвсем наскоро инсталирали гравиПодове — можем да се реем насам-натам без гравиБотуши. Какво ще кажеш, а, пич? Интересува ли те? — Той потупва едното от своите крила и намига. — Там има много прасковки и нито една не е гнила.

— За съжаление, не мога.

— А… — Той подскача, все едно току-що се е сетил, че съм селяндур от далечна планета. — Спокойно, драги ми господине, аз плащам и прочее.

Отказвам учтиво, но той вече тръгва нанякъде. Преди да се махне, чуква по моя дейтапад. Холоекранът, наложен върху вътрешната страна на лявата ми ръка, присветва. Измеренията на лицето му и информацията за разговора ни остават — адресът на клубовете, за които е споменал, енциклопедичната статия за Егия и информацията за семейството му. Касий ау Белона, пише там. Син на Претор Тиберий ау Белона, Император на Шеста флотилия на Обществото и може би единственият човек на Марс, който може да съперничи по власт на АрхиГубернатор Август. Очевидно родовете се мразят. Като че имат гадния навик да се избиват помежду си. Същински бебета пъклени пепелянки, да.

Мислех, че ще се уплаша от тези хора. Мислех, че те ще са малки богчета. Но освен Касий и Антония, повечето не впечатляват с нищо. В моята изпитна зала са само седемдесет души. Някои приличат на Касий. Но не всички са красавци. Не всички са високи и високомерни. И твърде малко ме поразяват като мъже и жени. Въпреки цялата си физическа величавост те са дечурлига с прекомерно самомнение. Те не познават трудностите. Бебета. Предимно Феички и Бронзита.

След това проверяват физическите ми качества. Седя гол в едно кресло в една бяла стая, докато Медните лаборанти от Съвета за Качествен контрол ме наблюдават през наноКамери.

— Дано изгледът да ви е добър — казвам.

Един Кафяв работник идва и слага щипка на носа ми. Погледът му е безизразен. В него няма никаква съпротива, никакво презрение към мен. Кожата му е бледа, движенията му — неловки и тромави.

Нареждат ми да не дишам, доколкото ми позволят дробовете. Десет минути. После Кафявият маха щипката и напуска. След това трябва да вдишам и издишам. Правя го и изведнъж разбирам, че в стаята няма кислород. Когато залитам в креслото, кислородът се завръща. Замразяват стаята и измерват колко време ми трябва да започна да треперя неконтролируемо. После я загряват, за да проверят кога сърцето ми започва да се съпротивлява. Усилват гравито в стаята, докато сърцето ми не може да изтласква достатъчно кръв и кислород към мозъка. После проверяват колко мога да издържа на движение, докато повърна. Свикнал съм да яхам деветдесетметрова сонда и им се налага да се откажат.

След като вече съм готов да убия оня, дето дърпа шалтера на тази малка адова килия, те изпращат Кафяви прислужници да ме напъхат в биометричен костюм и да ме отведат в една спортна зала. Там измерват потока кислород към мускулите ми, ударите на сърцето, плътността и дължината на мускулните влакна, показателите на костите за издръжливост на опън. Всичко това, след като съм спринтирал няколко дължини и съм изкатерил една скална стена при силноГрави. Същинска разходка в парка след оня ад с Хармъни.

Карат ме да хвърлям топки, после ме строяват до една стена и ми нареждат да спирам малки топки, които изстрелват към мен с циркулярна машина. Моите ръце на Пъклолаз са по-бързи от тяхната машина и затова те докарват един Зелен техник да нагласи уреда така, че той почва да изстрелва същински ракети. Най-накрая една топка ме уцелва по челото и припадам за кратко. И това записват.

Следват проверки на очите, ушите, носа, устата и съм готов. След тестовете имам смътното усещане за далечност. Все едно са измерили тялото и мозъка ми, но не и самия мен. Не осъществих никакви лични взаимодействия освен онова с Касий. Всичко се провеждаше в много студена, много институционализирана атмосфера.

Влизам със залитане в съблекалните, съсипан и объркан. Още двама-трима се преобличат там, затова си вземам дрехите и се местя в един по-дискретен отсек на дългите редици пластмасови шкафчета. После чувам странно подсвиркване. Мелодията ми е позната. Тя е онази, която ехти в моите сънища. Онази, под чиито звуци умря Ео. Проследявам звуците и се натъквам на момиче, което се преоблича в ъгъла на съблекалнята. Стои с гръб към мен със стегнати мускули и облича ризата си. Вдигам шум. Тя изведнъж се обръща и за един неловък миг аз стоя там и се червя. На Златните не би трябвало да им пука от голотата. Но не мога да се сдържа. Красива е — сърцевидно лице, пухкави устни, очи, които ти се смеят. Смеят се така, както когато тя яздеше коня. Това е същото момиче, което ме нарече Феичка, докато яздех понито.

Едната й вежда се извива нагоре. Не зная какво да кажа, паникьосано се обръщам и се изнасям с най-бърза крачка от съблекалните.

Един Златен не би постъпил така. Но докато седя с Матео в совалката и тя ни откарва от Йорктон обратно у дома, в Тоутон, си спомням лицето на момичето. И то се изчерви.

Полетът е кратък, твърде кратък. Наблюдавам Марс през пода от дуростъкло. Въпреки че планетата е тераформирана, по нашия маршрут растителността е оскъдна. Повърхността на планетата е нашарена с ивици зеленина в долините и по екватора. Растителността прилича на зелени белези, врязани в издълбаното й от шарка лице. Правил съм виртуални екскурзии по планетата почти всеки ден, откакто получих златните си очи.

Вода изпълва нейните кратери и създава величествени езера. А басейнът на Бореалис, прострял се по цялото северно полукълбо, прелива от прясна вода и гъмжи от странни морски форми на живот. Грамадни равнини, където вихрушки събират мантии от горния пласт на почвата и се втурват през обработваемите земи. Бури и лед властват на полюсите, където се обучават и живеят Обсидианите. Казват, че там времето е сурово и студено, въпреки че сега по голяма част от повърхността на Марс преобладава умереният климат.

На Марс има хиляда града, всеки се управлява от Губернатор, а над всички властва АрхиГубернаторът. Всеки град се намира в центъра на сто миньорски колонии. Губернаторите управляват тези колонии, а отделните МинМагистрати, като Подгин, управляват миньорите. Цитаделата на АрхиГубернатора се намира в Егия, във Валес Маринерис — най-големият каньон в Слънчевата система.

При толкова много мини и толкова много градове предполагам, че случайността е довела в дома ми АрхиГубернатора с неговия снимачен екип. Случайността и моето положение на Пъклолаз. Те искаха да ме превърнат в пример за назидание — за Ео се сетиха после. И тя нямаше да пропее, ако АрхиГубернатора го нямаше там. Иронията на живота никак не е очарователна.

— Какво ще е в Института, ако вляза? — питам Матео, докато се взирам през прозореца.

— Купища уроци, предполагам. Откъде да знам?

— Няма ли информация?

— Няма.

— Няма? — повтарям.

— Ами някаква сигурно се намира — признава Матео. — Завършват три вида хора: Безподобните белязани, Абсолвентите и Посрамените. Безподобните могат да се издигнат в Обществото; Абсолвентите — също, но техните перспективи са относително ограничени и те все още са длъжни да заслужат белезите си; а Посрамените ги пращат в далечни колонии като Плутон, където се живее тежко, за началници през първите години на тераформирането.

— Как се става Безподобен?

— Сигурно има някаква система за класиране, може би съревнование. Не знам. Но Златните са порода, която гради върху завоевания. Най-вероятно това ще е присъщо на твоята конкуренция.

— Колко неясно! — въздъхвам аз. — Понякога си ми от помощ толкова, колкото и безкрако куче.

— Ще обясня.

— Кръвогадост! Никой не те спира, бе!

— Играта в Обществото на Златните, драги ми господине, е протекцията. Твоите действия в Института ще послужат като продължително прослушване за сдобиването с тази протекция. Трябва да чиракуваш. Нужен ти е могъщ покровител. — Той се ухилва. — Тъй че, ако искаш да подпомогнеш нашата кауза, ще трябва да дадеш всичко от себе си, за да се справиш, кърваво проклятие! Представи си, ако станеш чирак на Претор. След десет години самият ти може да станеш Претор! Може да се сдобиеш с флотилия! Представи си какво би могъл да постигнеш с флотилия, драги ми господине! Само си представи!

Матео никога не споделя подобни полети на фантазията и затова възбудата в очите му е заразна. Тя ме кара да си представям.