Пиърс Браун
Червен изгрев (24)

24.
Войната на Тит

Не убих Викс. Но убих шанса за обединение на Дома. Спринтирам надолу по витите стълбища на централната кула. Зад мен се носят викове. Подминавам излегналите се ученици от тайфата на Тит — те си споделят парчета сурова риба, която са успели да набодат с копия в реката. Ако знаеха какво съм сторил, можеха да ме спънат. Две момичета ме гледат как минавам, чуват виковете на водачите си, ала се задействат твърде късно. Аз съм извън обхвата им, излязъл съм от долната стражева постройка на кулата на главния площад на крепостта.

— Касий! — провиквам се нагоре пред постройката към крепостта, където спят моите войници. — Касий!

Той си подава главата от прозореца и вижда лицето ми.

— Ох… Да му се не види. Рок! — крясва. — Случи се! Вдигай Утайките!

Три от момчетата на Тит и едно от момичетата му ме преследват през двора. По-бавни са от мен, но още една се задава от поста си на стената, за да отреже пътя ми — Касандра. В късата й коса звънтят вплетени парченца метал. Без усилие, тя скача осем метра надолу от парапета с брадва в ръка и се втурва да пресече пътя ми, преди да съм стигнал стълбището. Златният й пръстен с вълка блести в гаснещите лъчи. Прекрасна гледка е.

После цялото ми племе се изсипва от стражевата къщичка. Носят самоделните си мешки, ножовете и бухалките, които издялахме от нападали клони, взети от горите ни. Ала не тръгват към мен. Те са умни, затова отварят грамадната двойна порта, отделяща крепостта от дългия полегат път, водещ надолу към долчинката. През отворената порта прониква мъгла и те изчезват в мрачината. Оставят само Куин.

Куин, най-бързата от Марс. Тя припка по калдъръма като газела, притича ми се на помощ. Бухалката й се завърта във въздуха. Касандра не я вижда. Дълга златиста конска опашка плющи в хладния нощен въздух, когато Куин замахва с усмивка, напада Касандра по фланга от сляпата й страна и забива с пълна сила бухалката си в коляното й. Дървото силно изпращява при удара в здравата Златна кост. Касандра надава силен писък. Кракът й не се чупи, но тя се подхлъзва върху калдъръма. Куин не забавя крачка. Втурва се към мен и заедно оставяме зад гърба си глутницата на Тит.

Настигаме другите на дъното на долчинката. Поемаме през скалистите хълмове и се насочваме към нашия северен форт дълбоко сред обвитите от мъглата планини. Влагата полепва по косите ни и капе като перли. Стигаме до форта късно след полунощ. Той е подобна на пещера гола кула, надвесена над клисура като пиян магьосник. Лишеи покриват плътния сив камък. Мъгла обвива парапетите й и ние за първи път се храним с птиците по стрехите на единствената кула. Някои успяват да избягат. Чувам пляскането на крилете им в тъмната нощ. Нашата гражданска война започна.

За съжаление, Тит не е глупав враг. Не ни напада, както си мислехме. Надявах се да дойде и да се опита да обсади нашия северен форт, армията му да види огньовете ни зад каменните зидове и да подуши месото, докато то цвърчи в мазнината. С овцете, които събрахме по-рано, можехме да се изхранваме седмици наред, дори месеци, ако имахме вода. Бихме могли да пируваме всяка вечер. Тогава щяха да клекнат. Щяха да зарежат Тит. Но Тит знае за моето оръжие — огъня, и затова ни избягва, та момчетата и момичетата му да не разберат с какви луксове разполагаме.

Той не оставя племето си само достатъчно дълго, за да почне да мисли. Безумието, войната притъпяват сетивата на човека. Затова от шестия ден нататък нападат Дом Церера, а той измисля трофеи за проявени храброст и ярост и поставя с кръв белези по бузите на момчетата и момичетата, които те носят с гордост. Ние се прокрадваме и наблюдаваме от храсталака и сред високата трева в равнината военните им празненства. Понякога се сдобиваме с наблюдателен пост на някой от южните планински върхове близо до Фобос. Оттам наблюдаваме обсадата на Дом Церера.

Около Дом Церера димът се издига във враждебна корона. Отсичат ябълкови дървета. Осакатяват или крадат коне. Грабителите на Тит дори докопват с ласо една факла от бастионите на Церера в опит да отнесат огън в крепостта на Марс. Конници на Церера ги настигат с ведра вода, преди да са стигнали у дома. Тит се разкрещява от ярост, когато това се случва, а конниците на Церера прелитат край нас и загасят пламъците с вода, а после завиват обратно към дома. С най-добрия си войник, Полукс с дрезгавия глас, спъват един от конете с клон от дърво, издялан като пика. Ездачката се изсипва от седлото и Полукс й се нахвърля. Този ден поробват още двама.

Заедно с Касий и Рок аз наблюдавам обсадата от планините на осмия ни ден в Института. Тит язди пленения кон под стената на Дом Церера с ласо в ръка и предизвиква стрелците им да го обстрелват със стрели. Едно глупаво момиче си подава главата навън, за да стреля с лъка от по-добър ъгъл. Тя изтегля стрелата назад до ухото си, прицелва се и тъкмо се готви да я пусне, когато Тит мята нагоре ласото си. То разцепва въздуха. Тя отскача назад. Недостатъчно бързо. Ласото впримчва шията й, Тит пришпорва коня си и препуска далеч от стената, като затяга ласото. Приятелите й се хвърлят да я хванат. Държат здраво, но са принудени да я пуснат, преди вратът й да се счупи.

Виковете им отекват из равнините, когато я дръпват яростно от върха на стената и Тит я повлича обратно към ликуващите си последователи. Там Касандра изритва момичето, то пада на колене и тя го поробва с нашето знаме. Пламъците от горящите посеви издигат езици и ближат здрача, сред който неколцина Проктори се носят с гарафи вино и поднос с някакъв рядък деликатес.

— И свирепите сърца палят пламък най-жесток — измърморва коленичилият Рок.

— Той е дързък — казвам аз почтително — и обича това. — Очите му заискриха, когато ударих Викс по гърлото. Касий кимва утвърдително. — Прекалено много.

— Той е смъртоносен — съгласява се Касий, но говори за нещо друго. Поглеждам го. В гласа му звучи сурова нотка. — И е лъжец.

— Така ли? — питам.

— Тит не е убил Приам.

Рок притихва. По-дребен от нас, той прилича на дете, като е коленичил така. Дългата му коса е вързана на опашка. Мръсотия е полепнала по ноктите му, които дращят, докато връзва обувките си, а той поглежда нагоре.

— Тит не е убил Приам — повтаря Касий. Вятърът стене над хълмовете зад нас. Днес нощта идва бавно. Бузите на Касий потъват в мрака — ала при все това той е красив. — Не биха сложили Приам в двойка с чудовище като Тит. Приам е водач, а не военачалник. На Приам са дали някой лесен противник, като някой от нашите Утайки.

Знам накъде бие Касий. Познава се по начина, по който гледа Тит — студенината в очите му ми напомня погледа на пъклена пепелянка, преследваща плячката си. Червата ми се вкисват, когато го правя, но повеждам Касий в посоката, в която явно му се иска да поеме, и го подканям да захапе. Рок накланя глава насреща ми, забелязва нещо странно във взаимодействията ми с Касий.

— Дали са на Тит някой друг — казвам.

— Някой друг — повтаря с кимане Касий.

Юлиан — мисли той. Не го произнася. Нито пък аз. По-добре да оставя тази мисъл да гнои в главата му. Нека приятелят ми си мисли, че нашият враг е убил брат му. Това е изход.

— Кръвта поражда кръв поражда кръв поражда кръв… — шепне Рок. Вятърът подема думите му и те се носят на запад, към дългата равнина и към пламъците, танцуващи над ниския хоризонт. Отвъд, студени и тъмни, са се кротнали планините. По върховете им вече се застоява сняг. Гледка, от която ти секва дъхът, ала очите на Рок не се откъсват от лицето ми.

За мен е малко удоволствие това, че робите на Тит не са му много полезни като съюзници. Далече от съвършената индоктринация на един Червен, тези новопоробени са инатливи създания. Те изпълняват заповедите — иначе рискуват след завършването да им лепнат етикета Посрамени. Но съвсем умишлено никога не вършат ни повече, ни по-малко от изискваното от него — това е техният бунт. Бият се, когато той им нареди и с когото им каже да се бият, дори и тогава, когато е добре да се оттеглят. Събират горските плодове, които той им показва, макар и да знаят, че са отровни, и трупат камъни, докато камарата не рухне. Но ако портата на вражеската крепост зее, а Тит не им заповяда да влязат, те ще си висят там и ще си чоплят задниците.

Въпреки придобиването на роби и изравняването със земята на посевите и овощните градини на Церера войската на Тит, напълно годна да упражнява насилие, е жалка, когато се опитва да прави нещо друго. Войниците му си изпразват червата в плитко изкопани дупки или зад дърветата, или в реката в опит да отровят учениците от Дом Церера. Едно от момичетата му дори пада в реката, след като си изпразва червата във водата, и се мята в собствените си нечистотии. Комична сцена, ала смехът е станал рядкост — освен от страна на учениците от Церера. Те седят зад своите високи зидове, ловят риба от реката, ядат хляба от своите фурни и меда от пчелините си.

В отговор на смеха Тит замъква един от мъжете роби пред портата. Робът е висок, с дълъг нос и дяволита усмивка, отправена към дамите. Мисли си, че всичко е игра до момента, в който Тит отрязва едното му ухо. После почва да плаче за майка си като малко детенце.

Прокторите, дори и тези на Дом Церера, не спират насилието. Те гледат от небето по двойки и по тройки и се реят наоколо, докато медБотове се спускат с вой от Олимп да обгорят рана или да се погрижат за тежка травма на главата.

На дванайсетата сутрин в Института защитниците хвърлят кошница с хлябове долу, докато войниците на Тит се опитват да издънят с повалено дърво високата порта. Обсаждащите се сбиват помежду си за храната — само за да открият, че хлябът е с пълнеж от бръснарски ножчета. Писъците кънтят чак до следобед.

Отговорът на Тит идва точно преди смрачаване. С петима новопоробени, включително едноухия роб, той тръгва към портата и спира, когато се приближава на около километър и половина. Разхожда се напето пред робите с четири дълги пръта в ръка. Дава по един на всеки роб, освен на момичето, което смъкна от бастионите с ласо.

С дълбок поклон към портата на Церера той махва с ръка и заповядва на робите да започнат да бият девойката. Тя е висока и яка също като Тит и затова е трудно да я жалиш. В началото.

Първоначално робите удрят плахо момичето. После Тит им напомня за срама, който ще бележи навеки имената им, ако не се подчинят, и те замахват по-силно. Целят се в златната глава на девойката. Удрят я, удрят я, докато крясъците й отдавна са заглъхнали и кръв сплъстява русите й коси. Когато на Тит му омръзва, той замъква раненото момиче обратно в своя лагер за косата. Тялото й се влачи отпуснато по земята.

Ние наблюдаваме от нашето място в планината и се налага Лея и Куин да спират Касий да не изтича долу в равнините. Момичето ще живее, казвам му. Боят е само показно. Рок се изплюва сърдито в тревата и хваща Лея за ръка. Странно е да виждаш как тя му дава сили.

На другата сутрин откриваме, че отговорът на Тит не се е ограничил до побоя. След като сме се оттеглили в нашата крепост, посред нощ Тит се е промъкнал обратно да скрие момичето точно пред портата на Церера под дебело покривало от трева, вързана и със запушена уста. После накарал една от своите последователки да пищи цяла нощ и да се преструва, че е робинята в лагера. Тя пищяла, че я изнасилват и се гаврят с нея.

Може би пленената девойка от Церера си е мислела, че в тревата нищо не я застрашава. Може би си е мислела, че Прокторите ще я спасят и тя ще се прибере у дома при мама и татко, у дома при уроците си по езда, у дома при своите кученца и книги. Но в ранния утринен здрач, ездачи, вбесени от фалшивите писъци, се втурнали в галоп през портата на Церера, за да я спасят от импровизирания лагер на Тит. Разбрали глупостта си едва когато чули медБотовете, спуснали се зад тях да отнесат смазаното й тяло на Олимп.

Тя никога не се завръща. Ала въпреки това Прокторите не се намесват. Питам се защо ли съществуват изобщо.

Мъчно ми е за дома. За Ликос, разбира се, но и за мястото, където бях в безопасност заедно с Танцьора, Матео и Хармъни.

Скоро никой не е останал за поробване. От Дом Церера не излизат, след като се стъмни, и охраняват високите си зидове без пламъци. Дърветата пред зида са изсечени до едно, но вътре, заградени от дългите стени, има насаждения и още овощни градини. Хлябът все още се пече, а реката все още протича през бастионите им. Тит нищо не може да направи, освен да опустошава земята им и да краде остатъците от техните ябълки. Повечето са набодени с игли и жила на оси. Тит се провали. И както погледът на всеки тиранин след загубена война, и неговият се обърна навътре.