Пиърс Браун
Червен изгрев (43)

43.
Последният изпит

Намирам я заспала в покои до тези на Юпитер. Златните й коси са разбъркани, наметката й — по-мръсна от моята. Виси, сиво-кафява, а не бяла на цвят. Мирише на пушек и глад. Потрошила е стаята, преобърнала е чиния с храна, забила е кинжал във вратата. Кафявите и Розовите прислужници се боят от нея и от мен. Гледам ги как побягват. Моите далечни братовчеди. Гледам ги как се движат — съвсем чужди. Като мравки. Тъй лишени от чувства. Пронизва ме болка. Перспективата е твар проклета. Така е виждал Август Ео, когато я уби. Мравка. Не. Той я нарече „Червена кучка“. В очите му тя е изглеждала като куче.

— Слагано ли е нещо в храната? — питам един от Розовите. Красивото момче измърморва нещо, забило поглед в земята. — Говори като мъж! — крясвам.

— Успокоителни, господарю. — Той не ме поглежда. Не го обвинявам. Аз съм Златен. С цяла глава по-висок. С цели светове по-силен. И определено изглеждам умопобъркан. За колко ли покварен ме мисли? Нареждам му да си върви.

— Скрий се. Моята армия невинаги слуша, когато им казвам да не си играят с низшеЦветни.

Леглото е великолепно. Копринени чаршафи. Пухени дюшеци. Колони от слонова кост, абанос и злато. Мустанга спи на пода в ъгъла. Толкова дълго се налагаше да крием къде спим. Сигурно й се е сторило твърде нередно да легне сред идеално удобство, дори и натъпкана с успокоителни. Опитала се е да счупи и прозорците. Радвам се, че не е успяла. Много е високо.

Сядам до нея. Дъхът, който излиза от носа й, кара една-единствена къдрица да потрепва. Колко много пъти съм я гледал как спи, измъчвана от треска. Колко пъти и тя е правила същото. Но сега няма треска. Няма студ. Нямам болки в корема. Раната, нанесена ми от Касий, е оздравяла. Зимата свърши. Навън видях да разцъфват първите цветя. На планинския склон откъснах едно. То е в скритото отделение на наметката ми. Искам да го дам на Мустанга. Искам тя да се събуди с хеманта до устните си. Но когато го изваждам, в сърцето ми се забива кинжал. По-болезнен от всяко метално острие. Ео. Тази болка никога няма да стихне. Не зная дали трябва да стихне. И не зная дали съм длъжен да чувствам такава вина. Целувам хеманта и го прибирам. Не още. Не още.

Събуждам нежно Мустанга.

Усмивката й разцъфва още преди да е отворила очи, сякаш знае, че съм до нея. Произнасям името й и отмятам косата от лицето й. Клепачите й изпърхват и се отварят. Там, в ирисите й, се вихрят златни искрици. Толкова странни до моите мазолести мръсни пръсти с напукани нокти. Тя потърква носле в ръката ми и успява да седне. Прозявка. Оглежда се. Става ми смешно, докато я наблюдавам как осмисля какво се е случило.

— Е, смятах да ти разкажа един мой сън за дракони. Бяха пурпурни, красиви и обичаха да пеят песни. — Мустанга перва бронята ми с пръст и тя иззвънтява. — Гледай само как ме надцака. Смотаняк.

— Случва се.

Тя изпъшква.

— Значи съм станала девойката в беда? Да го шлакам! Мразя ги тия мацки.

Съобщавам й новината. Силите на Чакала са разцепени. Войската му обсажда Марс, а той и Лайлат се крият вдън планините. Лесно ще успеем да го намерим.

— Ако искаш, да вземеш нашата армия и да намерим онова копеле.

— Готово! — ухилва се Мустанга и вдига вежда. — Но можеш ли да ми имаш доверие? Току-виж, ми се приискало да стана големият Прим на тая смахната армия.

— Мога да ти имам доверие — заявявам.

— Откъде знаеш? — пита ме тя пак.

И тогава я целувам. Не мога да й дам хеманта. Той е моето сърце и сърцето на Марс — едно от малкото неща, родени от червената почва. И все още принадлежи на Ео. Но Мустанг, когато я отвлякоха… На всичко бях готов само да я видя пак да се усмихва лукаво. Може би един ден ще имам две сърца за отдаване.

Вкусът й е същият като мириса й — на дим и на глад. Не се отделяме един от друг. Пръстите ми се заравят в косите й. Нейните се плъзват по челюстта ми, по шията ми и се отъркват о тила ми. Има легло. Има време. Има и жажда, по-различна от онази, когато за пръв път целунах Ео. Но си спомням как Пъклолазът на Гама, Даго, дръпна силно от горелката си и тя се разгоря, ала само след мигове угасна. Това си ти, каза той.

Зная, че съм пламенен. Поривист. Обмислям това. И ме преизпълват много чувства — страст, съжаление, вина, мъка, копнеж, ярост. В такива моменти те ме управляват, ала не сега. Не тук. Заради своята страст и мъка увиснах на ешафода. Заради чувството си за вина попаднах в калта. Бих убил Август, щом го зърна, подтикван от яростта си. Ала сега съм тук. Нищо не зная за историята на Института. Ала зная, че съм превзел онова, което никой друг не е превземал. Превзех го с гняв и хитрост, със страст и ярост. Няма да превзема и Мустанга по същия начин. Любовта и войната са две различни бойни полета.

И затова, въпреки жаждата, се дръпвам от нея. Без нито дума тя разбира мислите ми и аз усещам, че така е правилно. Мустанга ме прострелва с още една целувка, която се проточва по-дълго, отколкото би трябвало, а после се изправяме заедно и си тръгваме. До вратата се държим за ръце и там се обръщам към нея.

— Донеси ми знамето на Чакала.

— Да, Господарю Жътвар! — Тя ми се покланя шеговито и ми намига леко. А после изчезва.

Тук е същинска лудница, всички грабят. Сред целия хаос Севро е открил холоТрансмитера. В твърдите му дискове са складирани всичките ни сетивни преживявания, които е програмиран да изпраща обратно на Подборниците, където и да са те. Излъчването не е пряко и затова Подборниците все още не разполагат с днешните събития. Забавянето е половин ден. Само толкова ще отнеме. Давам на Севро наставления и го карам да се залови за работа и да снади историята, която искам да бъде разказана. На никой друг не бих се доверил.

 

 

Довеждат ми Фичнър от подземията на Дом Аполон. Той се е отпуснал върху един стол в трапезарията на Олимп. Лицето му е лилаво от моя удар. Подът е от сгъстен въздух и ние сме увиснали над вертикална пропаст, дълбока километър. Краката му са качени на масата, а устата му се извива в усмивка.

— Ето го момчето маниак — провиква се той, опипвайки с пръст брадичката си. — Знаех си аз, че шансовете ти ми се харесват.

Показвам му среден пръст за поздрав.

— Лъжец!

Той също ми показва среден пръст.

— Говно.

После хваща ръката ми.

— Не ми казвай, че още се сърдиш за отравянето, болестите, нагласената история с Касий, мечките в гората, лайняната техника, ужасното време, опитите за убийство, шпионката.

— Шпионката?

— Дето те баламосваше. Ха! Дете си още. Та като стана дума за това, къде са ти войниците? Търчат насам-натам, нагъват като тъпаци, къпят се, спят, чукат, играят си с Розовите? Това място е меден капан, момчето ми. Меден капан, който ще направи армията ти негодна за нищо.

— В по-добро настроение си.

— Синът ми е в безопасност — намига ми той. — А сега какво си наумил?

— Вече изпратих Мустанга да се справи с Чакала. А след това отивам в Марс. И после всичко приключва.

— Ооо… Само че няма да приключи. — Фичнър пука познатото балонче от дъвка и трепва. Скроих номер на челюстта му. Напушва ме смях. Избива ме на смях, откакто Севро повали Юпитер. Кракът ми пулсира от болка. Дори и с обезболяващите едвам ходя.

— Стига ребуси. Защо да не приключи?

— Заради три неща — отвръща Фичнър и подобното му на брадва лице ме оглежда продължително. — Странно създание си ти. И двамата — и ти, и Чакала. Всеки иска да победи. Но вие двамата се отличавате, откачалки. Златните няма да умрат за победата. Ние твърде много ценим живота си. Вие двамата — не. Това откъде е дошло?

Напомням му, че е мой пленник и е редно той да отговаря на въпросите ми.

— Три неща не са приключили. Ето как ще процедираме. Аз ще ти кажа какви са, ако ти отговориш на въпроса ми: какво те тласка? — Въздъхва. — Първото, добри ми човече, е Касий. Той просто трябва да се дуелира с теб, докато единият от вас, двете педалчета, се катурне и умре.

От това се боях. Отговарям на въпроса на Фичнър.

Казвам му, че Чакала е искал да узнае същото. Какво ме тласка. Първичният отговор е яростта. Ярост, от край до край. Ако се случи нещо и аз не съм го очаквал, реагирам като животно — с насилие. Но дълбинният отговор е любовта. Любовта ме тласка. Затова трябва да го поизлъжа.

— Майка ми сънувала, че мога да стана по-велик от всички в семейството ми. По-велик от името Андромед. Името на баща ми. — Фалшив баща. Фалшиво семейство. Смисълът — все пак един и същ. — Аз не съм Белона. Не съм Август. Не съм Аркос. — Усмихвам се дяволито, нещо, което той може да оцени. — Но искам да мога да застана над тях и да се изпикая върху всичките им кръвогадни глави.

Това допада на Фичнър. Той винаги е желал същото, но е открил, че без родословието заслугите те издигат само дотук. Че неговата болест е безсилието.

— Второто недовършено е това. — Фичнър посочва с махване на ръка наоколо. Проумях същността на сделката — няма да ме посвети в никакви откровения. Убих Проктор. Имам доказателства, че АрхиГубернаторът е подкупвал други и е заплашвал трети, та детето му да победи. Непотизъм. Манипулация на свещената школа. Това не е празна новина. Тя ще разтърси нещо. Може дори да свали АрхиГубернатора от поста. Промени. Наказание? Подборниците ще искат кръв. А АрхиГубернаторът ще поиска главата ми. Това ще го посрами и потенциално ще отвори място за АрхиГубернатор от Белона.

Фичнър ме пита защо се доверявам на войниците от моята армия, които са били роби.

— Те ми имат доверие, защото са видели какво би ги сполетяло сред всичко това, ако не се бях притекъл аз. Мислиш ли, че искат Чакала за свой господар?

— Добре — кимва Фичнър. — Ти се доверяваш на всички тях. Великолепно, значи няма трето усложнение. Грешката е моя. — Настоявам да ми обясни, той въздъхва и омеква. — А, само това, че прати Мустанга и половината армия да се справи с Чакала.

— Е, и?

— Нищо, нищо. Ти й имаш доверие.

— Не. Кажи ми. За какво намекваш?

— Е, добре. Щом трябва да знаеш, щом просто няма как иначе: тя е сестрата близначка на Чакала.

 

 

Виргиния ау Август. Сестра на Чакала. Близнаци. Наследница на великото семейство, родът Августа. Единствената дъщеря на АрхиГубернатора Нерон ау Август. Мъжът, заради когото се случи всичко това. Държана затворена и извън полезрението на Обществото, за да я опазят от опити за убийство, също като брат си. Ето защо Касий не е познавал дъщерята на архисъперника на своето семейство. Но когато бях седнал с Чакала, Мустанга го позна. Брат й. Дали е знаела преди това за самоличността на Чакала? Нищо не може да обясни мълчанието й, ако е знаела кой е той преди това и не е казала нищо. Нищо, с изключение на родството — а верността към него стои над дружбата, над любовта, над целувката в ъгъла на стая. Изпратих половината си армия при Чакала. Дал съм им откатДоспехи, гравиБотуши, призрачни Наметала, бръсначи, пулсОръжия, достатъчно техника, че да превземе Олимп. Проклятие.

Всички Проктори знаят. И когато ги подминавам бежешком, се смеят. Смеят се на тъпотата ми. Яростта се надига в мен. Иска ми се да убия нещо. Строявам войските си. Те са плъзнали из целия замък, нагъват храната, възползват се от удоволствията. Глупаци. Глупаци. Най-добрите ми войници са там, където са ми нужни. Севро е оставен да си върши работата. Това е най-важното. Нареждам на Такт да догони остатъците от Венера и Меркурий и да ги пороби. Сега трябва да отида в Дом Марс. Не мога да изчакам войниците ми да се съберат. Имам нужда от нови, защото, когато дойдат близнаците Август, те ще разполагат с оръжия и технологии, равни на моите, а може да имат и повече войници. Играта се промени. Не бях подготвен за това. Чувствам се глупак. Как можах да я целуна? Мрак поглъща сърцето ми. Ами ако й бях дал хеманта? Накъсвам го на ивици, когато скачам от ръба на Олимп с гравиБотушите си и пускам надолу листенцата.

Вземам със себе си само Виещите и те изпреварват листенцата, докато се спускаме надолу.

Всички сме с гравиБотуши и брони и носим пулсЮмруци и пулсМечове. Снегът се е стопил в земите на Марс и го е заменила кална почва, утъпкана от нозете на нашествениците. Планините са обвити в мъгла. Мирише на пръст и обсада. Нашите кули Фобос и Деймос са се превърнали в отломки. Катапултите, подарени на обсадителите, са си свършили работата. Напреднали са и с обработката на стените на старата ми крепост. Фасадата е в руини и е обсипана със стрели, гърнета с катран, мечове, брони и телата на няколко ученици.

Почти сто души обсаждат Марс. Лагерът им е близо до линията на дърветата, но около крепостта е издигната ограда, за да спре всякакви внезапни нападения от укреплението. Зимата е била дълга и за двете страни, въпреки че забелязвам слънчевите тенджери, портативните нагреватели, хранителните пакети на обсадната войска на Чакала — състояща се от Юпитер, Аполон и четвърт от Дом Плутон. Няколко кръста се издигат в полите на склона, обърнати към крепостта. На кръстовете са разпънати три тела. Гарваните ми съобщават в какво състояние са. Единственият признак на съпротива от страна на Дом Марс, който забелязвам, е нашият флаг — вълкът на Марс, одрипавял и обгорял. Той виси — почти няма вятър.

Виещите и аз се спускаме от небето като златни богове. Парцаливите ни наметки плющят зад гърбовете ни. Но ако обсадителите са очаквали ние да сме Проктори, които им носят още дарове, нямало е как да сбъркат повече. Приземяваме се тежко. Първо — Виещите. Един, двама, трима, единайсет. А аз съм начело и щом кацам, врагът се разпръсва пред мен в пълен ужас.

Жътваря си е дошъл у дома.

Навеждам се и загребвам шепа от земята на Дом Марс, докато войниците ми вършат моята работа наоколо. Марс. У дома. Развявал съм друго знаме, ала моят Дом ми липсваше. Врагове тичат да ме нападнат. Виждат острието ми, знаят кой съм. Вървя, неуязвим. Моята пулсБроня е моят щит. Севро и Виещите са моят меч.

Отивам до трите кръста, взирам се нагоре и виждам Антония, Касандра и Викс.

Предателите. Какво ли са направили този път?

Антония е още жива, както и Викс, който едва диша. Нареждам на Паламидата да ги свали и да ги откара обратно на Олимп при медБотовете. Те ще трябва да живеят със съзнанието, че са прерязали гърлото на Лея. Дано ги измъчва. Оставам в полите на хълма. Провиквам се, за да им кажа кой съм. Но те вече знаят, защото знамето на Марс се спуска надолу и на негово място се вдига мръсен чаршаф с набързо изрисуван на него извит Секач.

— Жътваря! — крещят те, сякаш съм тяхното спасение. — Прим!

Защитниците са дрипави, мръсни и измършавели. Някои са толкова немощни, че се налага да ги изнесем на ръце от развалините на крепостта. Тези, които могат да ходят, идват да ме поздравят, козируват или ме целуват по бузите. Които не могат, докосват ръката ми, когато минавам. Има счупени крака и смазани ръце. Всички тях ще ги оправят. Откарваме ги на Олимп. Дом Марс няма да ни е от полза в предстоящата битка и затова използвам войници от Плутон, Юпитер и Аполон. Нареждам на Клоуна и Чакълчето да поробят всички тях със знамето на Марс. Мършаво момче, което не мога да позная, ми го донася. Но когато ме притиска в прегръдката си на скелет — прегръдка, толкова силна, че чак ме заболява, разбирам кой е.

Безмълвно ридание отеква в гърдите ми.

Той мълчи, докато ме прегръща. После тялото му се разтърсва като тялото на Пакс, когато посрещна смъртта. Само че това са тръпки на радост, а не на болка.

Рок е жив.

— Моят брат! — изхлипва той. — Моят брат!

— Мислех те за мъртъв. — Притискам крехкото му тяло. — Рок, мислех те за мъртъв! — Притеглям го към себе си. Косата му е толкова рядка! Усещам костите му през дрехите. Той е като мокър парцал, увил се около бронята ми.

— Братко! — възкликва той. — Знаех си, че ще се върнеш. В душата си го знаех. Това място бе пусто без теб. — Усмихва ми се с такава гордост!

Прим на Дом Диана беше права. Дом Марс е пожар. И гладува ужасно. Рок има белези по лицето. Той тръсва глава и разбирам, че иска да ми разкаже — къде е бил, как се е върнал. Но това — по-късно. Той се отдалечава с куцукане. Куин, едноуха и уморена, тръгва с него. Изговаря беззвучно „благодаря“ и обгръща с длан кръста на поета по начин, от който разбирам, че е напуснала Касий.

— Той все говореше, че ще се върнеш — усмихва се тя. — Трябва да го е знаел.

Полукс, когато го виждам, все още си е майтапчия. Гласът му е продран, той сграбчва ръката ми. Куин и Рок крепели Дома, обяснява ми той. Касий се предал много отдавна. Чакал ме в щаба.

— Не го убивай… моля те. Онова направо му изяде разсъдъка. Онова, което ти стори, го изяде целия — всички разбрахме. Затова само го пусни да се пръждоса от това място, пич. То ти бърка в мозъка. Кара те да забравиш, че нямаме избор. — Полукс ритва буца кал. — Копелетата ме бяха сложили с едно момиченце, знаеш ли.

— На Посвещението?

— Сложили ме бяха в двойка с момиченце. Опитах се да я убия нежно… но тя не умираше. — Полукс изсумтява нещо и ме тупва по рамото, после се мъчи да се засмее кисело. — Сурово постъпиха с нас, ама поне не сме Червени, схващаш ли?

Да, бе.

Той ме оставя сам в старата ми крепост. Тит умря на мястото, където стоя. Поглеждам главната кула. Сега е по-зле, отколкото по негово време. Всичко сега е някак си по-зле.

Кървава шлака! Защо Мустанга трябваше да ме предаде? Сега всичко познато е мрачно. Сянка, паднала върху живота. Толкова много пъти можеше да ми го каже. Но никога не ми го каза. Знаех, че искаше да говори с мен, когато бях с Чакала, но най-вероятно само за нещо маловажно. Някаква дреболия. Или би предала кръвта си заради мен? Не. Ако би го сторила, щеше да сподели, преди да й дам половината си армия. Тя взе и своето знаме, и знамето на Церера. Защо ли й трябваха толкова много знамена, освен за да тръгне на война срещу мен? Струва ми се, сякаш тя е убила Ео. Сякаш тя й е надянала примката, а аз дръпнах краката. Тя е дъщеря на баща си.

Усещам онова леко прищракване в ръцете ми. Предадох Ео.

Изплювам се върху камъните. Устата ми е пресъхнала. Нищо не съм пил цяла сутрин. Главата ме боли. Време е да си „пусна топките“, както се изразяваше чичо Нарол. Време е да видя Касий.

Той седи с изваден йонМеч на масата на Дом Марс, на стола, върху който изрязах моята Сигла. Флагът на Марс лежи в скута му. Ръката на Прим виси на врата му. Толкова време мина, откакто той заби този меч в корема ми. Сега оръжието изглежда глупашки. Играчка, реликва. Толкова съм се отдалечил от тази стая, от този меч, от обсега му, ала погледът му кара сърцето ми да спре. Усещам вината като черна горчилка в гърлото си. Тя изпълва гърдите ми и ме изпива.

— Съжалявам за Юлиан — казвам му.

Къдрите му са златни, ала сплъстени от пясък и мазнина. Там гнездят бълхи. Още е красавец, още е по-красив, отколкото някога ще бъда аз. Но искрата в очите му е угаснала. Време и пространство далече от това място — от това има нужда душата му. Обсадата се е проточила месеци. Месеци на гняв и поражение. Месеците загуби и вина са пресушили всичко онова у него, което го прави Касий. Какъв клетник! Жал ми е за него. Досмешава ме. След като той заби нож в корема ми, ми е жал за него. Той никога не е губил битка. Той единствен от всички Примове може да го каже освен Чакала. Ала въпреки това сваля знака и ми го подхвърля.

— Ти победи. Ала струваше ли си? — пита Касий.

— Да.

— Никакви колебания… — кимва. — Това е разликата между теб и мен.

Оставя долу знамето и меча си и идва толкова близо, че усещам вонята на дъха му. Мисля си, че ще ме прегърне. Искам да го прегърна, да му се извиня и да го помоля за прошка. Тогава Касий обелва струпей от кокалчетата си, засмуква потеклата кръв и ме стряска, като я изплюва в лицето ми.

— Това е кръвна вражда! — изсъсква той на висшеЖаргон. — Ако някога се срещнем пак, ти си мой и аз съм твой. Ако някога пак си поемем дъх в една и съща стая, дъхът на единия ще спре. Чуй ме сега, жалък червей! Ние сме дяволи един за друг, докато едното от сърцата ни не спре да бие! А сега гний!

Това е официална, хладнокръвна декларация, която изисква от мен само едно. Кимвам. И Касий си тръгва. След като излиза, стоя и треперя. Сърцето думка в гърдите ми. Не всички грехове се опрощават.

Вземам флага на Марс и си закачам знака на Прим. Гледам картата на стената. Моето знаме със Секач плющи над всички крепости там. Сега тези крепости принадлежат на мен, а не на вълка от Дом Марс. Моят Секач прилича на буквата L на Ламбда. Моят клан. Мястото, където брат ми, сестра ми, чичо ми, майка ми, приятелите ми продължават да се трудят. Сякаш цял свят ги дели от мен, ала техният символ, символът на нашето въстание — трудово сечиво, превърнато в оръжие за война — се ветрее над всички Домове на Ауреатите освен един. Плутон.

Напускам крепостта през шпила. Аз съм Червен Пъклолаз на Ликос. Аз съм Златен Прим на Дом Марс. И тръгвам на последния си бой в тази долина, кърваво проклятие да я стигне дано! След това започва истинската война.