Метаданни
Данни
- Серия
- Червен изгрев (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Red Rising, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Боен екшън
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
-
- Близък Космос (Слънчева система)
- Далечно бъдеще
- Извън Земята
- Линеен сюжет
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2017 г.)
Издание:
Автор: Пиърс Браун
Заглавие: Червен изгрев
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева
Редактор: Вихра Манова
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-28-1668-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732
История
- — Добавяне
39.
Дарът на Проктора
На другата сутрин моята армия спи до късно. Аз нямам нужда от почивка, въпреки че си правя компания със Севро и още половин дузина други на бастионите. Те стоят в плътна групичка, сякаш всяко отворено пространство е възможност за Прокторите да ме убият.
Севро е освободил петима ученици от Меркурий от робите от Аполон. Те се тълпят около него върху укрепленията и се развличат с игри за бързина — пляскат се един друг по опакото на ръцете, за да проверят кой е най-чевръст. Аз не участвам, защото много лесно печеля — най-добре да оставя децата да се забавляват. След като превзехме крепостта, макар че тежката работа я свършиха Севро и Такт, моите момичета и момчета си мислят, че това ме прави герой. Мустанга ми казва, че рядко ставало така.
— Сякаш мислят, че не си от това време.
— Не разбирам.
— Сякаш си един от старите завоеватели. Древните Златни, завзели Земята, унищожили флотилиите й и прочее. Използват го за оправдание да не се състезават с теб, защото как би могъл Хефестион да се състезава с Александър или Антоний с Цезар?
Вътрешностите ми се оплитат на възел. Това е само една игра, а те ме обичат толкова много. Когато избухне въстанието, тези момчета и момичета ще са мои врагове и аз ще ги заменя с Червени. Какви фанатици тогава трябва да са тези Червени? И ще значи ли нещо фанатизмът, ако трябва да се изправят срещу създания като Севро, като Такт, като Пакс и Мустанга?
Гледам как Мустанга се промъква към мен покрай вала. Тя съвсем леко накуцва — глезенът й е навехнат, ала е въплъщение на грацията. Косата й прилича на гнездо от клонки, тъмни кръгове ограждат очите й. Тя ми се усмихва. Красива е. Като Ео.
От укрепленията се вижда Великата гора, а на север се съзира началото на планинския район на Дом Марс. Планините ни се въсят от запад, вляво от нас.
— Един Проктор идва.
Телохранителите ми затягат кръга около мен, но това е само Фичнър. Севро се изплюва от вала.
— Блудният ни родител се завърна.
Фичнър се спуска с усмивка, разказваща приказка за изтощение, страх и мъничко гордост.
— Може ли да поговорим? — пита ме той и оглежда начумерените ми приятели.
Двамата с Фичнър сядаме в щаба на Аполон. Мустанга наклажда огън. Фичнър я оглежда скептично — присъствието й не му допада. Той си има мнение почти по всички въпроси, като един друг, дето го познавам.
— Страшно оплеска нещата, момко.
— Да се договорим да не ме наричаш момко — прекъсвам го.
Той кимва. В устата му няма дъвка. Не знае как да каже онова, което иска да ми каже. Тревогата в очите му ми загатва какво е.
— Аполон не е напуснал Олимп — казвам.
Той се вцепенява, изненадан от догадката ми.
— Правилно. Още е там.
— А какво означава това, Фичнър? — Мустанга идва и сяда до мен.
— Точно това — отвръща Фичнър и ме гледа. — Той не е напуснал Олимп, както е длъжен. Голяма бъркотия. Аполон щеше да получи сладко назначение, ако Чакала победи. Същото важи за Юпитер и за някои други. Говореше се, че на Луна се освобождава една от позициите на Претор Рицар.
— А сега тази възможност се изплъзва — отбелязва Мустанга, поглежда ме и се ухилва. — Заради едно хлапе.
— Да.
Засмивам се. Звукът отеква в полеЗаглушителя.
— И какво трябва да се направи?
— Ти нали все още искаш да победиш? — пита ме Фичнър.
— Да.
— А какъв е смисълът на всичко това? — продължава той, макар и да е ясно, че из главата му се върти нещо друго. — Ти ще получиш чиракуване независимо от всичко.
Навеждам се напред и почуквам с пръст по масата.
— Смисълът е да им се покаже, че не могат така кръвогадно да мамят в собствената си игра. Че АрхиГубернаторът не може просто да каже, че синът му е най-добрият и трябва да ме победи само защото е роден с късмет. Става въпрос за заслуги.
— Не. — Фичнър също се привежда напред. — Става въпрос за политика. — Той поглежда Мустанга. — Ще я отпратиш ли вече?
— Мустанга остава.
— Мустанга! — подиграва ми се той. — Е, Мустанг, какво мислиш ти за измамите на АрхиГубернатора в полза на неговия син?
Мустанга свива рамене.
— Убий или ще те убият, измами или ще те измамят? Това са правила, които съм виждала Ауреатите да спазват, особено Безподобните белязани.
— Измами или ще те измамят. — Фичнър се потупва по горната устна. — Интересно.
— С измамите ти си съвсем наясно — отговаря му тя.
— Трябва да ни оставиш с Дароу да си поприказваме, Мустанг.
— Тя остава.
— Няма нищо — измърморва Мустанга загадъчно и стисва рамото ми на тръгване. — И без това ми писна от твоя Проктор.
Когато тя излиза, Фичнър се вторачва в мен. Посяга към джоба си, поколебава се, после вади нещо. Кутийка. Той я подхвърля на масата и с жест ме подканва да я отворя. Досещам се какво има вътре.
— Е, вие, копелета, ми дължите някой и друг дар — засмивам се тъжно, докато надявам на пръста си пръстеНожа на Танцьора. Натискам го отдолу и от пръста ми щръква острие, удължаващо го с двайсет сантиметра. Пак натискам и острието се прибира.
— Обсидиановите ти го взеха, преди да преминеш Посвещението, нали? Беше ми казано, че бил на баща ти.
— Така ли ти беше казано? — Започвам да чопля по масата с острието. — Каква неточна информация.
— Няма нужда от ехидство, момко. — Забивам поглед в очите на Фичнър. — Дошъл си тук, за да спечелиш чиракуване. Вече го спечели. Ако продължаваш да тормозиш Прокторите, те ще те убият.
— Като че си спомням да сме водили този разговор.
— Дароу, в това, което правиш, няма никакъв шлакан смисъл! Безразсъдно е!
— Няма смисъл? — повтарям след него.
— И да победиш момчето на АрхиГубернатора, какво? Какво ще постигнеш с това?
— Всичко! — озъбвам се аз. Разтрепервам се от гняв и се вторачвам в огъня, докато в гласа ми се възвърне самообладанието. — Това доказва, че аз съм най-добрият Златен в това училище. Показва, че мога всичко онова, което могат и те. Защо ли изобщо приказвам с теб, Фичнър? С всичко се справих без твоята помощ. Нямам нужда от теб. Аполон се опита да ме убие, а ти нищичко не направи! Нищичко! Та какво точно ти дължа? Може би това? — Плъзвам острието навън.
— Дароу!
— Фичнър… — завъртам очи.
Той плясва по масата.
— Не ми говори като на глупак. Погледни ме. Погледни ме, малък снизходителен тъпако!
Поглеждам го. Шкембето му е пораснало. Лицето му е твърде изпито за Златен. Косата му жълтее, пригладена назад. Никога не е бил хубавец — а сега по-малко от всякога.
— Погледни ме, Дароу. За всичко, което имам, аз трябваше да се боря. Не съм роден в дома на АрхиГубернатор. По-далеч от това не мога да стигна, но ти трябва да отидеш много по-далеч! Моят син би трябвало да отиде по-далеч, ала не може и не бива. Ако се опита, ще умре. Всеки си има предел, Дароу. Предел, който не може да надскочи. Твоят е по-високо от моя, но, кръвогадост, не толкова високо, колкото ти се иска! Ако го надскочиш, ще те съборят долу.
Той извръща очи, все едно го е срам, и се взира намръщено в огъня. Неговият син. Личи си по цвета им, по лицето, по нрава и по начина, по който си говорят помежду си. Глупак.
— Ти си бащата на Севро — казвам.
Той дълго време мълчи. А когато отговаря, тонът му е умолителен:
— Ти го караш да си мисли, че е способен да се изкачи по-високо, отколкото може. Ще го убиеш, малчуган. Ще убиеш и себе си.
— Тогава ни помогни! — настоявам аз. — Дай ми нещо, което мога да използвам срещу Аполон. Или още по-добре, прати ги да се бият с мен. Събери останалите Проктори и ще поведем битка срещу тях.
— Не мога, малчуган, не мога.
Въздъхвам.
— Да… така си и мислех, че няма да се навиеш.
— Ако ти помогна, кариерата ми принудително ще свърши. Всичко, заради което съм робувал, всички тези многобройни неща ще бъдат подложени на риск. За какво? Само за да докажа нещо на АрхиГубернатора.
— Всички толкова ги е страх от промяната — поклащам глава аз и се усмихвам най-искрено на сломения мъж. — Напомняш ми моя чичо.
— Промяна няма да има — мърмори Фичнър, докато се изправя. — Тя никога не настъпва. Знай си проклетото място или няма да се измъкнеш от всичко това, малчуган. — Изглежда така, сякаш му се иска да посегне и да ме докосне по рамото. Не ме докосва. — По дяволите, вече са ти заложили капана и ти влизаш право в него.
— Готов съм за капаните на Чакала, Фичнър. Или на Аполон. Все тая. Те няма да успеят да предотвратят онова, което им се пише.
— Не — възразява Фичнър и се поколебава за миг. — Не техните капани. Капанът на момичето.
Отговарям му по начин, по който ще разбере:
— Фичнър… Не ме разигравай като глупак с неясни и дразнещи намеци за двуличие. Моята армия си е моя, спечелена със сърце, тяло и душа. На този етап те могат да ме предадат не повече, отколкото аз — тях. Ние сме нещо, което досега не си виждал. Тъй че престани.
Той клати глава.
— Тази борба си е твоя, малчуган.
— Да, това е моята борба — усмихвам се. Сега е моментът, който очаквах. — Фичнър, чакай! — подвиквам му, преди да стигне вратата. Той спира и се поглежда назад. Изритвам стола си и отивам при него. Прокторът ме оглежда любопитно. После му подавам ръка. — Въпреки всичко ти благодаря.
Той я стисва.
— Късмет, Дароу! — пожелава ми. — Но се грижи за Севро. Това лайненце би те последвало навсякъде, без значение какво казвам аз.
— Ще се грижа за него. Обещавам. — Хватката ми на Пъклолаз се затяга около дланта му.
За миг, макар и само за миг, сме приятели. После натискът на моята ръка върху неговата го кара да трепне. Отначало се смее, после разбира и очите му се отварят широко.
— Съжалявам — казвам.
И тогава счупвам носа му и го удрям с лакът в слепоочието, докато престава да мърда.